Глава 15
ЛАРК
– Доста съм сигурна, че току-що ме изиграха. – Сложих документите, които ми бяха връчени днес, на бюрото на Кериган.
Бяха ми ги връчили в училище. Може би това беше стандартна практика, но ми приличаше на зловеща игра на власт. И, разбира се, това беше точно в минутата, в която задникът Абът минаваше покрай класната ми стая.
– Днешният ден е гаден.
Кериган се наведе над рамото ми, като сканираше юридическите документи.
– Значи Ронан го е направил. Всъщност той е подал жалбата на детето.
– Ако трябва да съм честна, аз му казах да го направи. – Макар че не очаквах да се почувствам така. Подличко и престъпно.
Сестра ми се намръщи, но остана безмълвна.
– Може би следващия път послушай Ейдън и не подтиквай съседа си да те съди. – Нели, една от най-добрите ми приятелки в целия свят, не беше точно от тихите.
– Намеренията му са чисти. – Вероятно.
– Има и други начини да помогнеш на един проблемен тийнейджър, а не да се подмазваш на тази безсмислена идея и да използваш съдебната система, за да те тормози – каза Нели.
– Започваш да звучиш като Ейдън.
– Нито един от двамата не греши – промълви Кериган, като ми наля чаша бяло вино.
Не, не бяха.
– Ронан не иска да губи контакта си с Ембър, докато не разбере какво се случва. – Изчакай. Защо го защитавах?
А, точно така. Оргазмите.
– И какво става сега? – Попита Нели.
– С две думи, чакам съдията да ми каже дали трябва да променя класа на това момиче. – А докато чаках, щях да наблюдавам Ембър.
Днес тя беше в същото облекло, както и в петък. И не просто същата риза и обувки с различен чифт панталони. Всеки един елемент беше точно съвпаднал, чак до бледосините чорапи, които надничаха от подгъва на дънките ѝ.
Но дрехите изглеждаха прясно изпирани. И нито веднъж, откакто я бях поставила под микроскопа си, не бях забелязала кожата ѝ да е мръсна или косата ѝ да се нуждае от измиване.
И все пак, каквото и да е притеснявало Ронан в Ембър, то е било заразно. Имаше нещо нередно, просто не бях сигурна какво.
– Успяхте ли да откриете майка ѝ? – Нели зае съседния стол на острова.
– Не. Обаждах се отново и отново. Всичко, което получавам, е телефонен секретар. Тя не ми се е обаждала. – Или Ашли Скот ме пренебрегваше като дъщеря си, или Ембър прихващаше съобщенията ми и ги изтриваше, преди Ашли да ги чуе.
– Това е странно – каза Кериган. – Не мислиш ли?
– Да. – Взех чашата с вино, която ми подаде, вдигнах я във въздуха, за да притисна ръба ѝ до нейния и този на Нели, след което преглътнах една здрава глътка.
Съботната среща, за която бях казала на Ронан, беше преместена за тази вечер. Елиас не се чувстваше добре този уикенд, а ние не искахме децата да споделят микроби. Но за щастие това беше двайсет и четири часова болест и от смеха в детската стая се разбираше, че всички са здрави.
Понеделник обикновено беше денят, в който оставах още няколко часа след последния час и изпипвах последните детайли от плановете си за уроци. Но днес, в момента, в който децата бяха освободени, се запътих към паркинга, побързах да взема Рен от детската градина и заминах за дома на Кериган.
Докато чакахме Нели и Кал да пристигнат, с Кериган гледахме как децата си играят. В момента татковците бяха на патрул, така че можех да изляза тук, за да кажа на момичетата, че този съдебен процес от днес е съвсем реален.
– Не искам да ходя в съда – изпъшках аз.
– Съдията няма да застане на страната на Ембър – каза Нели. – Нали?
Повдигнах рамене.
– Нямам представа. Ейдън не се притеснява, но аз не искам да се провалям.
Едно решение в полза на Ембър би означавало пълното ми унижение.
– Бихме могли да помолим Евърли да каже добра дума на съдия Лаб – каза Кериган. – Татко също може да му се обади.
– Не. – Махнах с ръка. – Освен това не знаем дали изобщо ще бъде съдия.
– А и сигурно не искаш да съкращаваш процеса и да рискуваш да настъпиш пръстите на краката си – каза Кериган.
– Точно така.
Не се съмнявах, че Евърли ще говори със съдията вместо мен. Тя работеше в художествената галерия на съпруга си в града и през годините с Нелсън Лаб бяха станали приятели. Татко го познаваше от църквата и от автокъщата. Но аз не исках никаква външна намеса. Не и сега.
Освен това на теория имах вътрешен съюзник. Ронан. Той тайно беше на моя страна, нали?
Или пък ме беше прецакал? Буквално.
– Трябва да ти кажа нещо. – Поставих чашата си и скрих лицето си в дланите си. – Спах с Ронан. – Излезе забързано и приглушено.
– А? – Нели ме дръпна за китката, докато не пуснах ръцете си.
– Спах с Ронан.
Очите на Кериган се присвиха.
Устата на Нели се отвори.
– Хм…
– Това не е най-доброто решение, което съм взимала напоследък.
– Хм… – Нели отпи глътка от виното си. – Харесваш ли го?
– Да? – Защо това прозвуча като въпрос? Да, определено харесвах Ронан. Или пък в петък вечерта. Особено след като ме беше държал цяла нощ. Всеки път, когато се опитвах да се махна, той просто ме притискаше по-плътно.
Само че в събота сутринта той се държеше странно. Беше се надвесил пред кухнята като натрапник и се страхуваше да се приближи. Беше махнал с ръка за довиждане. Едно проклето махане. Последвано от намигване към Рен. Тя беше такава. Тя не разбираше от намигване.
След това той се превърна в призрак до края на уикенда. Мястото му беше черно като катран. Докато всички останали съседи бяха навън в събота и вършеха пролетна работа в двора, неговата къща беше като гробница.
Това беше проблемът да спиш със съседа си. Беше твърде лесно да преминеш в режим на преследване.
– Е? – Кериган се приближи и побутна лакътя ми.
– Ами какво?
– Не си била с мъж от Хаваите насам. Години. И сега избираш този? Подробности, моля.
– Беше… хубаво. – По бузите ми се появи руменина. – Удивително. Феноменално. – Уф. Отново отпуснах лице в ръцете си. – Той ме съсипа. И наистина, наистина ми хареса.
Наистина, наистина харесвах Ронан.
– О, Боже. – Нели се намръщи преувеличено. – И той все още те съди.
– Отново, аз му дадох разрешение.
Тя поклати глава.
– Това може би е най-странната прелюдия, за която някога съм чувала.
Захилих се, като я плеснах по рамото.
– Престани. Той се опитва да помогне на Ембър.
Кериган дълго изучаваше лицето ми.
– Тогава защо се чувстваш така, сякаш са те изиграли?
– Не съм го чувала от събота сутринта. И може би просто съм параноична, но имам чувството, че избягва къщата си, за да може да ме избегне.
Кериган изсумтя.
– Оуч.
– Той е очарователен. Умен. И… истински. – Тази история за Кора не можеше да бъде лесна за разказване. А той беше толкова брутален по отношение на подробностите. Повечето мъже щяха да я премълчат. Или да се правят на жертви. Вместо това той призна, че се е чувствал виновен, че не е направил повече.
– Не знам. – Поклатих глава. – Може би разбирам повече от това, което трябва. Може би просто съм самотна, а той е най-привлекателният мъж, който се е преместил в Каламити от десет години насам. Може би причината, поради която го харесвам, е, че всеки друг мъж в града е или роднина, или някой, когото съм гледала как си вади сополи от носа в началното училище.
– Ех. – Нели се престори, че се задушава.
От детската стая се разнесоха кикот и щастливи писъци, последвани от смеха на Пиърс и Кал.
Рен беше късметлийка. Може и да нямаше баща в живота си, но имаше добри мъже. Имаше любящ дядо и обожаващи чичовци. Само че това не беше същото като да имаш баща.
Тя заслужаваше най-доброто. Когато ставаше въпрос за мъже, бях изключително придирчива по отношение на това с кого се срещам. Вероятно затова не съм се срещала с тях.
Исках да ѝ дам целия свят. Исках да я предпазя от света. Или бях прекалено заета да защитавам себе си?
През последните две години се бях скрила под скалата. Най-вече за да избегна клюките. Отчасти защото Рен изискваше цялото ми внимание, а да имаш новородено беше трудно. Но не можех да живея вечно под тази скала. Или се появих и останах. Или се опитах да намеря ново място.
Беше ли време да направя собствената си голяма промяна?
– Имам още едно признание. – Погледнах към Кериган, знаейки, че тя ще намрази това най-много. Не че и Нели нямаше да се разстрои. Сестра ми се напрегна, сякаш чуваше лошите новини в тона ми. – Мислех да се преместя.
Въздишката на Кериган беше толкова силна, че изпълни огромната ѝ кухня.
– К-какво?
Нели поклати глава толкова бързо, че бялата ѝ руса коса изпадна от кока.
– Накъде? Защо? Не. Не можеш да мръднеш. Не.
– Това не е гаранция. В Бозман има свободна работа за учител в четвърти клас и аз кандидатствах.
– Кандидатствала си? – Челюстта на Кериган се удари в пода.
– Заплащането е по-добро. – Дори за собствените ми уши това звучеше като неубедително извинение. – Бозман е само на два часа път. – Да, това също звучеше зле.
Но сега истината беше наяве и тежестта се свали от гърдите ми. Работата в Бозман беше моя тайна от месеци и пазенето ѝ беше изтощително. Когато ставаше въпрос за Кериган и Нели, никога не съм била добра в тайните. Бях казала на Нели, че съм бременна, още преди да кажа на родителите си.
– Това е, защото си в гимназията? – Попита Нели. – Това е временно. Знаят, че искаш да си върнеш класната стая в пети клас.
– Но може и да не я получа. А и вие, момичета, не харесвам гимназията. Да, повечето от децата са добре. Тук дори не става въпрос за Ембър Скот. Аз просто… Не се събуждам развълнувана да отида на работа. Чувствам се така, сякаш го насилвам. Това не е честно нито към децата, нито към мен. Чувствам се… стара. Уморена.
– Ти си на тридесет и пет години. – Керигън ме погледна втренчено. – Това не е възраст.
– Знам това, но тези деца ме изцедиха напълно. – Учениците ме вдигаха на крака по този начин. Нямах търпение да ги видя как влизат в класната ми стая. Сега се оказа, че симулирам усмивки часове наред.
– Днес едно момиче ме нарече „най-добра приятелка“. Дори не мога да изразя защо, но ми се искаше да изкрещя.
Кериган махна с ръка.
– Сигурно защото ти беше момичето, което толкова дълго се мъчи на коя приятелка да даде другата половина от огърлицата на най-добрата си приятелка, че когато най-накрая реши, всички вече се бяха разменили и трябваше да избереш мен за най-добра приятелка.
– Най-добра приятелка. – Беше мой ред да се изхиля. – Кой нарича учителя си най-добър приятел? Или мацка? Аз имах такава миналата седмица.
Раменете на Нели паднаха.
– Не можеш да мърдаш.
Подарих ѝ тъжна усмивка.
– Това са само два часа. Не е като да не бих те посетила.
– Няма да е същото.
Нели работеше за Пиърс като негова асистентка и когато преди години той се премести в града, за да бъде с Кериган, тя също беше решила да се премести от Денвър. Оттогава аз я търсех. Ако възрастните все още правеха огърлици за най-добър приятел, тя щеше да има моята.
Ако се преместя, тя ще ми липсва. И Кериган. И семейството ми.
– Все още не съм взела никакви решения. Дори нямам работа. Това е просто вариант, който смятам, че си струва да проуча. Може би е време за ново начало.
Кериган скръсти ръце на гърдите си.
– Ще бъдеш сама.
Вече бях сама.
Беше невероятно да имам близко семейство, което да ми помага с Рен. Разбира се, родителите и братята и сестрите ми улесняваха живота. Но все още бях сама.
Когато трябваше да се измият чиниите, аз миех. Когато трябваше да се сгъне прането, аз го сгъвах. Когато трябваше да се изнесе боклукът, аз го изнасях.
За първи път от година насам ми помогна в къщата, без да се налага да моля член на семейството, Ронан.
Освен в колежа, Каламити беше вкъщи през целия ми живот. Какво ли щеше да е усещането да вървя по улицата и никой да не ме познава? Колко чудесно би било да имам известна анонимност? Нямаше ли да е хубаво да спра в магазина за хранителни стоки и да не се изправя пред касиерката, която се радваше на клюките, че съм прецакала женен мъж и така съм забременяла?
– Наистина ли ще се преместиш? – Кериган ме гледаше така, сякаш кожата ми беше станала лилава, а от главата ми бяха израснали антени.
Повдигнах рамо.
– Възможно е. – Да.
Между веждите ѝ се образува бръчка, показателен знак, че е ядосана. След това се появи намръщената физиономия. Без да каже нито дума повече, тя мина покрай мен и тръгна към някое тихо, скрито кътче в огромната си къща.
Нели се смъкна от стола си и сложи ръка на рамото ми. После последва сестра ми, вероятно за да прегърне Кериган, докато тя ядосано плачеше.
– Това мина добре – казах на чашата си с вино, отпивайки глътка.
По-добре да изкарам този разговор от пътя. Реакцията на майка ми щеше да е катастрофална. Тя щеше да възприеме това като лична атака, че съм откарала внучката ѝ в далечна страна.
Седях сама, отпивайки от виното си, докато Пиърс не излезе няколко минути по-късно с Рен на хълбока си. Взех я от него, целунах я по бузата, преди да я сложа в скута си.
– Здравей, бебе.
– Къде е жена ми? – Попита Пиърс.
Посочих през рамо.
– Тя е някъде там долу. Предупреждавам те, че ми е ядосана, защото ѝ казах, че мисля да се преместя в Бозман.
С всяка година, в която бяха женени, намръщената физиономия на Пиърс все повече приличаше на тази на Кериган.
– Кажи го още веднъж.
***
Училищни нощи. Това винаги е било извинението на мама и татко да си тръгват по-рано от светските събития. Това е училищна вечер.
Въпреки че Рен не беше на училище, използвах това извинение, за да напусна Пиърс и Кериган в момента, в който приключихме с неловката и напрегната вечеря.
Може би трябваше да изчакам да разкажа на всички за преместването, докато не разбера дали то наистина се случва. Може би трябваше да го спомена още преди месеци.
– Имам чувството, че всяко решение, което вземам в момента, е погрешно – казах на Рен, докато пътувахме към вкъщи.
През огледалото на задната седалка видях как смуче палеца си. Клепачите ѝ бяха натежали, а тя вече беше събула обувките си.
– Бозман е хубав град – казах аз. – Там мама е учила в колеж.
Бях придобила навика да ѝ говоря, докато шофираме, за да се опитам да я държа будна. Безпогрешно тя заспиваше по време на пътуването до града от Кериганс и това беше достатъчно дрямка, за да ѝ е трудно да заспи отново след банята.
Но тези едностранни разговори се бяха превърнали и в своеобразна терапия. Начин, по който можех да изразя мислите си.
Надявах се, че тя няма да запомни това, което съм ѝ казал. Надявах се, че не съм белязала малкия ѝ мозък с личните си проблеми.
– Всички майки ли се чувстват така, сякаш постоянно се провалят?
Обикновено щях да се обадя на сестра си и да я попитам. Но в момента тя не ми говореше, така че вместо това попитах на открито.
Докато влезем в града, Рен вече беше вцепенена. Тъй като не исках да се карам с нея тази вечер, паркирах в гаража, след което внимателно я откопчах от столчето за кола, заведох я вътре и я сложих направо в креватчето ѝ.
Смяната на пелените беше трудна. Както и да я облека в пижама и да сваля дрехите, които беше носила в детската градина. Тя се размърда, клепачите ѝ трепнаха, но по някакво чудо Рен заспа веднага щом я сложих в креватчето.
Тъкмо хвърлях дрехите ѝ в кошчето, когато движението от прозореца привлече вниманието ми. Вратата на гаража на Ронан се вдигаше. Двигателят на корветата му изръмжа, докато той влизаше в алеята.
Беше след седем. Не беше съвсем тъмно.
Хубаво е да знам, че все още е жив.
Сърцето ми се качи в гърлото, докато се промъквах към прозореца, застанах до рамката и надникнах през ъгъла.
Той паркира колата си, разгъна се от шофьорската седалка и се изправи, като прокара ръка през тъмната си коса. Панталоните му бяха намачкани на коленете. Ръкавите на ризата му бяха навити до предмишниците, както обикновено, а горното копче на яката беше разкопчано.
Ронан сложи едната си ръка на покрива на колата, пръстите му бяха разперени. Той сведе очи към бетона под излъсканите си обувки.
Стоеше толкова неподвижно, сякаш бе замръзнал на място. После бавно, пръст по пръст, сви юмрук. Вдигна го и го спусна силно надолу, сякаш искаше да го забие в колата. Но в последната секунда се отпусна достатъчно, за да смекчи удара.
След това, с мъчителни движения, сякаш не искаше, обърна поглед в моята посока. Челюстта му се стисна.
Стойката ми се заключи. Затаих дъх, оставайки скрита, докато той излизаше от гаража и излизаше на алеята си. Нямаше как да ме види, но начинът, по който вървеше, сякаш се целеше право в мен.
Ненавиждах колко силно се разтуптя сърцето ми. Мразех това, че тайно се надявах да се върне. Че не съм направила огромна грешка, като съм го взела в леглото си.
Само че той спря. В един момент се приближаваше към мен, а в следващия отново се заковаваше.
И сърцето ми се разби, приземявайки се до кошницата с плюшени животни в краката ми.
Няколко дълги мига Ронан се взираше в къщата ми. След това се обърна, влизайки в гаража си, а дългите му крачки изяждаха разстоянието. С едно натискане на бутона той затвори горната врата.
Изчаках да се затвори, след което се отдръпнах от прозореца и се оттеглих в спалнята си.
Добре, значи ме беше изиграл. На кого му пука? Поне не беше толкова зле, колкото на Хаваите, нали?
Приготвих се за лягане и се загърнах в чистите чаршафи. И преди да се отнеса за през нощта, изпратих имейл на адвоката си.
Моля те, кажи ми, че можеш да сриташ задника на Ронан Тачър?
Ейдън сигурно работеше, защото отговорът му беше мигновен.
Със сигурност ще се опитам.
Достатъчно добре за мен.
Назад към част 15 Напред към част 17
