Глава 1
РОНАН
Мъжът пред прозореца на офиса ми се взираше в регистрационния номер на колата ми, докато се разхождаше по тротоара.
– Защо монтанците мразят калифорнийците?
Брат ми ме беше предупредил за това, когато му казах, че се местя в Монтана. Бях го подминал, но може би имаше право.
Гертруда, новата ми асистентка, сви рамене.
– Омраза е силна дума.
– Неприязън – поправих се аз. През последните седем часа бях разбрал, че Гертруда е малко по-буквална. – Защо монтанците не обичат калифорнийците?
– Най-вече защото калифорнийците се преместват в Монтана и се опитват да направят Монтана като Калифорния – каза тя.
Замълчах.
– Е, не се страхувайте. Нямам никакво желание да променям Каламити.
Това градче беше перфектно, сравнително неоткрито бижу в югозападна Монтана, сгушено в планинска долина, заобиколена от индигови върхове. Беше всичко, на което се надявах, когато се впусках в следващата глава от живота си.
Приблизително две хиляди души наричаха Каламити свой дом. Далеч от стотиците хиляди в Сан Франциско. Нямаше да има задръствания. Няма да има претъпкани пътеки в магазина за хранителни стоки. Полицейските сирени нямаше да вият денонощно и се съмнявах, че ще включа местните новини, за да видя репортаж за насилие от страна на банди. Имаше ли изобщо Каламити местен новинарски канал?
Вероятно не. Направих си мислена бележка да си взема абонамент за вестника.
Но въпреки че градчето беше малко, в него имаше достатъчно жители, за да възникнат несъмнено дребни неприятности, изискващи услугите на адвокат. И от днес адвокатската кантора „Тачър“ беше отворена за работа.
Когато отворихме в девет часа, през вратата не се беше струпала тълпа. Всъщност днес никой не се беше отбил при нас, но в крайна сметка щеше да се разчуе, че в града има нов адвокат – аз. Тогава бизнесът щеше да се раздвижи. Ако бъдещите ми клиенти успеят да преодолеят факта, че идвам от Калифорния.
– Вероятно трябва да актуализирам регистрацията на колата си и да си взема нови регистрационни номера.
Гертруда кимна.
– По-скоро рано, отколкото късно.
Буквално и брутално честно.
Гертруд и аз щяхме да се разбираме прекрасно.
Отидох до прозореца, който гледаше към Първа улица, и разгледах парчето от центъра на града до офиса ми. Почти всяка сграда имаше квадратна линия на покрива, а имотите или се допираха един до друг, или бяха разделени от тясна алея. Заведението от другата страна на улицата имаше избледняла външна фасада от червени тухли и вероятно беше построено преди сто години. Сградата до него имаше посивяла фасада от дървен материал.
Във всеки друг град западният елемент можеше да изглежда евтин и насилствен. Тук той беше толкова автентичен, колкото и голямото синьо небе.
Да докажа, че съм също толкова автентичен, щеше да бъде предизвикателството ми тук, нали? Да покажа на „Каламити“, че не съм някакъв нахакан адвокат, който се опитва да ги обезкърви със скандално почасово възнаграждение, беше основен приоритет.
В по-голямата си част общността изглеждаше доста дружелюбна.
Разбира се, бях тук едва от събота. Три дни не бяха достатъчни, за да дам окончателна оценка. Но когато вчера дойдох в центъра на града, за да разгледам офиса, да наваксам с Гертруда и да се уверя, че всичко е готово за първия ни официален работен ден, хората ми се усмихваха и ме поздравяваха.
С изключение на неделя, когато се отбих в бензиностанцията за шест опаковки бира. Обслужващият персонал – възрастен господин с посивяла брада, сплетена под брадичката му – погледна шофьорската ми книжка и измърмори под носа си. А вчера, когато си взех една средно голяма пица с тънка коричка пеперони от Пица Палас, жената на касата ме попита колко време ще почивам в Каламити. Когато ѝ казах, че току-що съм се преместил тук от Калифорния, тя сви устни.
В крайна сметка щяха да разберат, че нямам намерение да си тръгвам. От събота вече не бях калифорниец. Все пак бях избързал с табелите за колата. И нова шофьорска книжка. Това би трябвало да улесни разграничаването ми от случайните туристи, нали?
– Ако се опитваш да се впишеш, може би ще искаш да свалиш вратовръзката – каза Гертруд.
Обърнах се от стъклото, като погледнах надолу към сивата копринена вратовръзка, която бях избрал тази сутрин, защото подхождаше на панталона ми.
– Какво не е наред с вратовръзката ми?
– Тя е много… модна.
Модерна? Добре, че бях оставил две от трите части на този костюм в гардероба си.
– Аз не съм от хората, които носят дънки „Wrangler“ и ботуши с квадратни пръсти, Герти. Мога ли да ти казвам Герти?
Устните ѝ се свиха.
– Ще го изпробваме тази седмица. – Усмихнах се, като разхлабих възела на половин Уиндзор на гърлото си.
Със сгънатата и прибрана в джоба вратовръзка отворих копчето на яката си, след което разкопчах бялата риза на китките, като навих всеки ръкав нагоре по предмишницата си.
– И така… – Пляснах с ръце. – Какво следва?
Гертруда оправи очилата си с цвят на фуксия, като ги вдигна по-високо на носа си, преди да щракне с мишката, за да събуди компютъра си.
– Смятам, че преминах през целия ти списък с изключение на рафтовете ти. Все още работя върху разопаковането на книгите.
– Отлично. Свършила си адски много работа, за да подредиш това място. Благодаря ти.
– За това ми плащате. Но нямам нищо против.
– Има ли шанс да ми помогнеш да разопаковам къщата си?
– Не.
Засмях се. Това беше твърдо „не“, ако някога съм чувал такова.
Изгладих с ръка кожения диван в цвят коняк до мен. Подходящите столове бяха разположени пред прозореца. В ъгъла седеше дърво с фиданкови листа, а на рустикалната масичка за кафе до няколко списания имаше свеж букет лалета.
Пространството беше уютно и интимно, съвсем различно от модерната шестетажна фирма, която бях оставил в Сан Франциско. Бюрото на Гертруда се намираше срещу зоната за сядане, разположено така, че да може да посреща клиентите, когато влязат вътре. Моят кабинет се намираше отвъд зоната за отдих. Имаше една баня. Един кухненски бокс. Една конферентна зала с дълга маса и празни рафтове за книги.
По стените липсваха произведения на изкуството, но се надявах да купя някои местни произведения. Рийз Хъксли Арт от другата страна на улицата изглеждаше обещаващо.
Този офис не беше голям. Не се нуждаех от много място, като се има предвид, че в обозримо бъдеще ще бъдем само аз и Гертруда. Но пък беше удобен и собствениците на сградата наскоро бяха ремонтирали този офис, както и студиото на втория етаж.
В съседство се намираше магазин за търговия на дребно, който явно имаше за цел да привлича туристи. В него се продаваше всичко – от въдици за риболов, през играчки, до облекло на CALAMITY MONTANA. От другата ни страна имаше счетоводна кантора, а при късмет ВМС щеше да отбие някой бизнес в моята посока за клиенти, нуждаещи се от малко юридическа работа.
В един идеален свят щях да притежавам тази сграда, а не да я наемам, но в момента в центъра на Каламити нямаше никакви имоти за продан. А най-доброто местоположение беше мой приоритет, не само за да придобия популярност в обществото, но и за да мога в свободните дни да гледам през лъскавите прозорци на офиса си и да наблюдавам хората.
Бях се преместил в Каламити, за да сменя обстановката. По-бавно темпо. Какъв по-добър начин да се насладя на гледката от тази на Първа улица?
– Мога ли да ви помогна с нещо в офиса ви? – Попита ме Гертруда.
– Не. Мисля, че приключих за деня. – Цялата сутрин бях прекарал в подреждане на бюрото и работното си място. След това следобед върнах имейлите, които бях игнорирал през целия уикенд, и платих няколко сметки.
Дипломите ми трябваше да се разопаковат и да се окачат на стената, но това беше включено в програмата за утре – единствената точка, докато не намеря клиенти. Може би без смазващо натоварване щях да мога да си отдъхна. Да се отпусна. Да се примиря с всичко, което се беше случило през тази година.
Последните три месеца бяха само хаос. Подготовката за преместването беше отнела всяка свободна минута. Купуване на къща в Каламити. Продажба на къща в Сан Франциско. Прескачане на препятствията, за да получа лиценз за практикуване на право в Монтана. Сбогуване с калифорнийската фирма, в която работех през последното десетилетие.
Преместването отнемаше всяка моя минута, но това забързано темпо беше моето спасение. И се надявам, че Монтана ще се превърне в мое убежище.
– Може да стане скучно тук за известно време – казах на Гертруд, като седнах на дивана. Твърдо, но удобно. Кожата беше гладка като масло – както би трябвало да бъде за тази цена.
– Трябва ли да се притеснявам, че ще фалирате? Защото аз напуснах перфектна работа, за да дойда да работя за вас.
Засмях се.
– Работата ти е в безопасност.
– Добре. Ако нямам нищо за вършене, имаш ли нещо против да чета?
– Не. – Докато си вършеше работата и беше любезна с клиентите, не ме интересуваше какво прави, за да си уплътнява времето от девет до пет.
През последните три седмици Гертруда се беше справила с по-голямата част от подредбата на офиса. След като подписах петгодишния си договор за наем със собствениците, прекарах една седмица тук, за да интервюирам кандидати за нейната позиция. Наемането ѝ беше лесен избор предвид нейния опит. И след като я наех, ѝ предадох управлението – и кредитната си карта – като ѝ дадох подробна информация за това, което искам за помещението, и я оставих да се заеме с подробностите по доставката на мебелите и подредбата.
Но сега, когато всичко беше готово, когато бях тук и се настанявах, темпото щеше да се промени.
Бавното не беше предпочитаната от мен скорост в работата, но поне нямах нужда от клиенти, за да поддържам „Тачър Лоу“ на повърхността. Аз исках клиенти. Но нямах нужда от тях.
Благодарение на огромното дело, което бях спечелил миналата година, финансите ми бяха стабилни. Татко беше предложил да взема неочакваната сума и да се пенсионирам, но на мен ми харесваше да бъда адвокат – мама се шегуваше, че съм излязъл от утробата, готов за спор. Ако седях сам, щях да полудея. Така че планът ми беше да не се натоварвам с дела. Щях да работя достатъчно, за да плащам разходите на кантората и заплатата на Гертруда. Всичко, което оставаше, щеше да е бонус.
Отпуснах се по-дълбоко в дивана, като разперих ръце по облегалката и прехвърлих глезена си върху коляното.
– От колко време живееш в Каламити?
– Около трийсет години. Съпругът ми е израснал тук. Запознахме се в колежа и се преместихме тук, след като се оженихме.
Гертруда беше в началото на петдесетте си години, макар че изглеждаше по-близо до моите тридесет и пет. Кафявата ѝ коса не показваше следи от заблудени сиви петна. Гладката ѝ маслинова кожа вероятно предизвикваше завистта на много жени.
– Познаваш ли другите адвокати в града? – Попитах я.
– Познавам ги. – Кимна тя. – Повечето са приятни.
– Повечето. А не всички? – Повдигнах вежди, искайки да науча всички мръсни подробности за моята конкуренция. – Кой не ти харесва?
– Джулиан Тош. – Кафявите ѝ очи блестяха с нотка на пакост зад розовите рамки. – Той е нещастен гадняр. Ще намрази това, че си тук. А аз се надявам, че ще откраднем всичките му клиенти.
– О, Герти. Ти имаш безмилостна страна. Това ми харесва. – Засмях се. – Разкажи ми повече за Каламити.
– Какво искаш да знаеш?
– Това, което туристите не знаят.
Тя се облегна назад на стола си, като го завъртя встрани от бюрото си.
– Ами, имаме няколко известни хора в града.
– Наистина? Кои? – Щеше да се увери, че се пази от тях. Бях имал работа с достатъчно известни хора, за да ми стигне за цял живот.
– Люси Рос, кънтри певицата. Макар че тук тя се казва Люси Евънс, тъй като е омъжена за шерифа.
– Ще си призная, че не слушам много кънтри музика.
Гертруда вдигна пръст.
– Може би ще искаш да смениш това заедно с регистрационните си номера.
– Забелязвам. – Усмихнах се. – Кой друг?
– Кал Старк.
– За Кал съм чувал. Аз съм заклет фен на „49“ и всяка година, когато той играеше с „Тенеси“, те ни наритваха задниците. Това, а и съм чувал, че е задник.
– Не е толкова лош. Няколко пъти сме се сблъсквали с него из града и винаги е бил приятен. Жената на Кал, Нели, е сладка.
– Добре е да се знае. – Погледнах през прозореца точно когато една жена минаваше покрай мен, забавяйки ход, за да прочете златните букви на стъклото на входната врата.
Адвокатска кантора Тачър
Обичах тези златни букви.
Когато жената забеляза Гертруда зад бюрото, тя се усмихна и махна с ръка.
– Кой е това? – Попитах.
– Марси. Тя е сервитьорка в „Белия дъб“. А това – Гертруда показа с жест към минаващия покрай прозореца мъж в загоряла униформа – е Грейсън. Той е един от заместниците на шерифа. В града се говори, че той е на път да предложи брак на приятелката си.
– Може би имат нужда от адвокат, който да изготви предбрачен договор.
Гертруда се ухили.
– Не задържай дъха си. Повечето хора тук не сключват предбрачни договори.
– Тогава може би ще искат завещание.
– Може би.
В центъра на града нямаше голямо движение на хора, но когато минаваше един човек, следван от друг, Гертруд изреждаше имената и професиите им, както и дребни сведения.
Оказа се, че в Каламити, Монтана, все още има богатства за извличане.
Когато ставаше дума за клюки, Гертруда беше чисто злато.
Беше близо до пет. Тъкмо седях и се канех да освободя Гертруда за деня, когато погледът ми бе привлечен от копринена, кестенявокафява коса.
Една зашеметяваща жена се разхождаше покрай стъклото, без да обръща внимание на факта, че сърцето ми за момент беше спряло да бие. Усмивка озари овалното ѝ лице, докато махаше на някого, който минаваше покрай нея. Бузите ѝ бяха зачервени в същия нюанс на бледорозовото, както и нежните ѝ устни.
Дъхът ми секна.
Проклятие. Тя беше прекрасна. Може би най-красивата жена, която някога бях виждал.
– Това е Ларк Хейл – каза Гертруда, докато следях всяка стъпка на Ларк и исках да забави темпото, за да мога да зърна лицето ѝ за по-дълго. – Тя е учителка в училището.
Станах от дивана точно когато Ларк изчезна от полезрението ми.
– Свободна ли е?
– Доколкото знам.
Достатъчно добре за мен. Преди Гертруда да успее да каже още една дума, аз се втурнах към вратата. Преследването на една жена не влизаше в плана ми, но въпреки това не можех да спра да се движа.
През безоблачното синьо небе се процеждаше слънчева светлина, но въздухът в началото на април имаше хлад, който се впиваше в кожата ми. Днес на улицата нямаше много паркирани коли, а повечето от диагоналните паркоместа бяха празни.
Ларк беше на около двайсет метра пред мен, тази хубава коса се развяваше по раменете ѝ, докато вървеше. Побързах да я настигна. Тя пъхна ръка в джоба на черното си вълнено палто, извади комплект ключове и натисна копчето. Светлините на бялата Toyota 4Runner проблеснаха.
Още трийсет секунди и тя щеше да си тръгне. Щях да я изгубя.
Искрата на идеята се появи. Затова бръкнах в джоба си и извадих двайсетте, които тази сутрин получих в ресто от кафенето.
Това беше нелеп начин да се приближиш до жена. Глупав и адски невзрачен. Но това не ми попречи да прочистя гърлото си.
– Извинете, госпожо?
Ларк забави ход и се обърна към мен.
Абсолютно шибано красива. Това, което не бях успял да видя от офиса, бяха очите ѝ. Смело кафяви, като разтопен шоколад, обрамчени със саждиви мигли. Бяха широки и изразителни, очи, които не пропускаха нищо и издаваха твърде много.
Честни очи.
В моята кариера честните очи бяха рядкост. Съкровище.
Тя примигна, сякаш чакаше да ѝ обясня защо съм я спрял.
– Аз… Мисля, че сте изпуснали това. – Спокойно, Тачър. Наистина шибано гладко.
Погледът на Ларк се стрелна към двайсетте в ръката ми.
– Не, не мисля.
– Сигурна ли си?
– Положително.
– Хм. – Направих опит да огледам тротоара, търсейки друг човек. Нямаше такъв.
– Предполагам, че са твои – каза тя.
– Предполагам, че е така. Аз съм Ронан. – Пъхнах двайсетте в джоба си и протегнах ръка. – Ронан Тачър.
– Ларк Хейл. – Дългите, деликатни пръсти се плъзнаха по дланта ми, но ръкостискането ѝ беше твърдо. Силно. Тя се отдръпна, преди да съм готов да пусна ръката ѝ.
– Току-що се преместих в Каламити. Мислех да опитам тази вечер в кафенето „Белият дъб“. Не предполагам, че бихте искали…
Устните на Ларк се сплескаха в тънка линия, преди да присвие красивите си очи, да се завърти на пета и да си тръгне.
– Присъедини се към мен – промълвих аз, докато тя отваряше вратата на своята Тойота и се качваше вътре.
Тя ме стрелна с поглед откъм волана.
– Хм. – Този поглед ми харесваше. Много ми хареса. Огнените жени винаги са били най-забавни за среща. Макар че никоя досега не ме беше отхвърляла толкова ефективно.
Последният път, когато бях отхвърлен, беше, ами… никога. Не можех да се сетя за момент, в който да съм канил жена на среща и тя да ми е отказвала.
До Ларк.
Странно, но ми харесваше, че тя беше първата. Защо? Нямам представа.
Така че се усмихнах, вдигнах ръка в знак на махване, когато тя се оттегли от мястото си, после се върнах в офиса, като по пътя си подсвирквах една мелодия.
Погледнах калифорнийската регистрационна табела на моя корвет, докато минавах покрай него.
Утре щях да се отбия в съда за нова регистрация.
Сбогом, Калифорния.
Здравей, Каламити.
Назад към част 1 Напред към част 3
