Глава 9
Под блестящите флуоресцентни лампи Езра стоеше в един от двата кръга вътре в двадесет и петметровия външен пръстен, който Робин и Амалия бяха начертали на пода в мазето на музея. Беше облечен в пълно бойно снаряжение, включително ръкавиците си за разбиване на лоши момчета със стоманени кокалчета и лакти.
Кай, Аарон и аз бяхме разположени от лявата му страна, извън сребърния масив. Ние също бяхме облечени в бойно снаряжение, моят колан около кръста ми, Шарпи в ножницата на гърба на Аарон, а жилетката на Кай беше заредена с малки оръжия. Дали се бяхме облекли за битка, защото се чувствахме по-силни в тези дрехи? Или защото това беше начин да признаем сериозността на тази нощ?
Робин застана срещу нас. Тя не се беше облякла за бой, носеше сив пуловер под коженото си яке, но не бях сигурна, че притежава истинско бойно снаряжение. Амалия се беше разположила срещу Езра, с лице към него, и изглеждаше както винаги „хапливо позната“ в клин, високи ботуши и собствено кожено яке.
Никога не бях обръщала особено внимание на Амалия. Наред със загадките на Робин, ученичката магьосница ми се струваше някак незначителна – но бях променила впечатлението си за нея.
Държейки в ръцете си богато украсения култов гримоар, Амалия запя на латински. Древните думи се издигаха и спускаха с неоспорима сила, а гласът ѝ беше гладък и уверен, почти царствен. Сякаш беше родена, за да чете това заклинание – или сякаш от самото си раждане се е подготвяла да го чете. Мисълта, че може да се поколебае, ми се струваше нелепа, а аз не се съмнявах в способността ѝ да изпълни ритуала безупречно.
Последният член на нашата странна група не беше в мазето. Зилас се намираше някъде над нас, обхождайки покрива на музея, като следеше за всякакви признаци за неприятности. Ако се появеше някой от сектантите, той щеше да ни предупреди – и в зависимост от натрапниците, да ги елиминира.
Докато гласът на Амалия се разнасяше из стаята, Езра чакаше сам в кръга, а лявото му око слабо светеше, докато и човекът, и демонът гледаха как се развива съдбата им. Борейки се да овладея гадния си страх, аз се хванах за ръцете на Аарон и Кай. Те стискаха пръстите ми също толкова здраво, колкото и аз техните.
Амалия продължаваше да пее, гласът ѝ се повишаваше, а после спря. Направи жест към Робин. Дребната изпълнителка коленичи и отвори куфарчето в краката си. Тя извади флакон с демонична кръв – кръвта на Втория дом на Називер, която е от решаващо значение за призоваването.
Влезе в празния кръг, отвори я и наклони флакона, като изля демоничната кръв върху централния символ. Вместо да се разпръсне по пода, гъстата течност полепна по руната, като я оцвети в тъмночервено.
Тя се оттегли до ръба на кръга и в мазето настъпи тишина.
– Te tuo sanguine ligo, tu ut vocatus audias, Eteran от дома Дх’ират!(Свързвам те с твоята кръв, за да чуеш призива, Eтеран от дома Дх’ират!) – Обяви Амалия.
От покритата с кръв руна се разнесе алено преливане. То се разпространи по сребърния масив и превърна линиите около краката на Езра в зловещ, преливащ рубин. Той се скова, а пурпурният блясък в лявото му око засия.
Амалия започна следващата фаза на ритуала. Безкрайният латински език потече от устните ѝ, след което тя посочи външния кръг на метър пред ботушите си.
– Terra te hoc circulo semper tenebit!(Земята винаги ще те държи в този кръг!)
Червеникавото сияние, проникващо в масива, се издигна нагоре в блестяща вълна, очертавайки слаб купол, който се извисяваше над външния кръг. Блестящият купол избледня, стана невидим, но според обяснението на Робин отпреди седмица Етеран вече беше запечатан вътре в кръга. Езра щеше да напусне този сребърен пръстен като човек – или изобщо нямаше да го напусне.
Пулсът ми барабанеше в ушите, бърз ритъм, който отброяваше оставащите минути и секунди.
Бяха изминали почти десет години, откакто Етеран беше призован от своя свят и подмамен да приеме договор. Десет години, откакто Езра, измамен от сектата, която бе пленила родителите му, бе приел превръщането си в демоничен магьосник.
Осем години, откакто Езра бе избягал от дома си и бе задействал верига от събития, довели до смъртта на родителите му и унищожаването на Енрайт.
Шест години, откакто Аарон бе срещнал Езра по улиците на града и му бе осигурил безопасен дом.
Девет месеца от първата ми смяна във „Врана и чук“, когато бях хвърлила една маргарита по тримата магове и Езра беше избухнал в смях.
Три месеца и половина, откакто разбрах, че е демоничен-маг.
Два месеца от първата ни целувка под имела на коледа.
Един месец, откакто осъзнах, че го обичам.
И тази вечер, независимо дали Езра щеше да живее, или да умре, животът ни нямаше да бъде същият.
Тихо бръмчене от вибрация забръмча от бедрото ми и аз трепнах, като случайно издърпах ръцете си от Аарон и Кай. По дяволите. Не бях ли изключила телефона си?
Измъкнах го, екранът светеше с входящо обаждане от номер, който не познавах. Амалия продължаваше да пее, или беше прекалено съсредоточена, за да забележи движението ми, или ме игнорираше.
Когато отхвърлих обаждането, Кай погледна към екрана.
– Това е номерът на Иза – прошепна той.
Иза? Примигнах към телефона си, екранът беше тъмен. Защо ми се обажда Иза? Не бях я чувала от седмици.
Екранът светна, телефонът зазвъня отново. Появи се същият номер. Тя отново се обаждаше.
Амалия изрецитира още една латинска фраза. Поколебах се, всеки нерв в тялото ми изтръпна, след което докоснах екрана – отговорих на обаждането. Приближих телефона до ухото си.
– Иза? – Прошепнах възможно най-тихо.
– Тори! – Тя също шепнеше, но чувах притеснение в тона ѝ. – Къде си?
– Къде? Аз…
– Езра с теб ли е?
Подът се размести под краката ми.
– Езра?
– Току-що чух двама офицери да говорят за класифицирана награда за Езра. Казват…
Гласът на Амалия се извиси през поредното заклинание. Въздухът се наелектризира, ухаещ на непознат привкус на сила.
– …Езра е демоничен маг.
Подът се свлече изпод мен. Светът се срина. Вселената се въртеше извън контрол. Експлодираше. Имплодира.
– Награда – задуших се, едва издавайки звук. Аарон и Кай се вцепениха.
– Да – прошепна Иза с максимална скорост – и офицерите споменаха за екип. Мисля, че може да са…
Амалия протегна ръка, сочейки към пропитата с кръв руна, а от устните ѝ се разнесе латински. Вихърът на силата в двата кръга се изместваше напред-назад, като пулсираше по свързаните линии.
Иза продължаваше да говори.
– …вече е започнал и трябва да го предупредиш преди…
– Трябва да тръгвам. – Дръпнах телефона си и прекратих разговора. Ръката ми трепереше, апаратът почти се изплъзваше от пръстите ми. Пъхнах го в джоба си.
Очакващите погледи на Аарон и Кай опариха върха на главата ми, но не можех да откъсна поглед от Езра, който чакаше в кръга. Силата изсвистя в носа и гърлото ми, когато гласът на Амалия се разнесе из стаята.
Не можехме да спрем сега. Бяхме толкова близо.
Зилас беше на покрива и пазеше. Все още нямаше предупреждение. Имахме време. Достатъчно време, за да разкараме един демоничен маг. Достатъчно време, за да спасим Езра не само от Етеран и лудостта, но и от справедливостта на току-що отприщения митичен свят.
Хванах китките на Аарон и Кай, като се държах за надеждата, докато сдържах ужаса си. Всяка молекула в тялото ми вибрираше от спешност. По-бързо. Бързо. Бързо!
Но Амалия не пееше по-бързо. Една-единствена грешка щеше да провали ритуала. Тя продължи със същото равномерно темпо, силата ѝ се увеличаваше, зловещото сияние на пурпурната магия в кръга се задълбочаваше, докато стана по-скоро черно, отколкото червено.
Амалия се надигна и вдигна ръка към Езра.
– Tenebrarum auctoritatem da mihi, da super hunc imperium sine fine! Етеран от Дх’ират,(Дай ми властта на тъмнината, дай ми контрол над него без край! Eтеран от Дх’ират), носител на силата на Ахля, носител на кралската заповед, чрез твоята кръв и твоята клетва призовавам…
В светкавица от блестящи доспехи и червеникавокафява кожа зад нея се появи Зилас. Ръката му стисна устата ѝ, спирайки последните ѝ думи.
Очите му светеха като ями от магма.
– Те са вътре.
Гърмящото ми сърце се запъти към краката ми.
– Кой е вътре? – Попита Кай.
– Окото на Один.
Отговорът се изтръгна от пресъхналото ми гърло. Окото на Один беше тук. Екип, който се отзова на свръхсекретна награда за магьосник демон.
– Трябва да се измъкнем оттук! – Излая Аарон спешно.
Като един, Аарон, Кай и аз се насочихме към единствения изход. Отворената врата водеше към тъмна площадка, а отвъд нея се намираше стълбището.
Зилас хвана Робин за ръката, избута дребния изпълнител към Амалия, после застана пред двете жени и потъна в отбранителна позиция. Пръстите му се свиха, ноктите му се разгънаха, а малиновите му очи се втренчиха в тъмната врата.
– Аарон Синклер – обади се дълбок мъжки глас, който отекна от стълбището. – Кай Ямада. Тори Доусън. Обвинени сте в укриване на демоничен магьосник, което е углавно престъпление според законите на полицията. Предайте се сега, или ще ви атакуваме със смъртоносна сила.
Белите ми дробове блокираха.
– Езра Роу. Идентифициран си като демоничен магьосник и извънредният съдебен съвет на МПД е наредил незабавната ти екзекуция. – Кратка пауза. – Ако ви е останала някаква почтеност или човечност, ще се предадете.
Треперене премина през крайниците ми. Тайната на Езра беше разкрита. Светът знаеше, че е демоничен магьосник.
Бавно плъзнах едната си ръка нагоре по бедрото до ханша си. Докато пръстите ми се свиваха около хладна стъклена сфера, хвърлих поглед към Аарон и Кай. Аарон леко кимна.
Дръпнах алхимичната бомба от колана си и я хвърлих. Докато тя се носеше във въздуха, Зилас се стрелна към масива за призоваване. Юмрукът му замахна надолу и кокалчетата му се удариха в бетонния под на ръба на кръга. Бетонът се пропука под удара, разцепвайки линиите и руните.
Алхимичната ми бомба се разби на пода – и с бойни викове митиците от „Окото на Один“ нахлуха през вратата.
Улових само един поглед на познати и непознати митици в тъмно снаряжение, преди да ги закрие стелещият се дим. Пиперливият му привкус изпълни устата ми, докато стаята побеля от мъгла.
Аарон и Кай изскочиха пред мен, изваждайки оръжия, и навсякъде избухна хаос. Огънят избухна навън, когато мечът на Аарон се вряза в зареждащ митик и остриетата им се срещнаха със звънлив трясък. Кай хвърли ножовете си и в мъглата изскочи електричество. Болезнен вик разкри, че атаката му е била успешна.
Издърпах пейнтбол оръжието си, претърсвайки стрелкащите се сенки за цел.
Нещо ме удари в гърба и аз се приземих болезнено на колене. Замахнах с оръжието си към нападащия ме отзад обемист митичен от „Окото на Один“, но той го хвана и го изтръгна от ръката ми. Юмрукът му избликна – един, два, три удара – и болката ме удари в челюстта, гръдната кост и червата.
Паднах на земята. Той ме обърна по лице, постави коляно в гърба ми и изви ръката ми зад мен. През блокираните си бели дробове усетих как към китката ми се придърпва свинска опашка. Той дръпна другата ми ръка, за да върже китките ми заедно.
Така бързо приключих. Късметът на начинаещия, няколкото месеца обучение и смелата нагласа не можеха да се мерят с професионалистите. Не бях нищо повече от аматьор срещу опитните ловци на глави от „Окото на Один“.
Наблизо пламнаха проблясъци от бяло електричество и оранжева огнена светлина, но Аарон и Кай бяха твърде заети да се борят с екипа на „Окото на Один“, за да ми помогнат. Бузата ми се заби в пода, докато се гърчех яростно, но далеч по-силният митик принуди китките ми да се съберат и завърза свинската опашка около тях.
Хоши изскочи от чантата на колана ми.
Не видях какво направи тя, но митичният се отдръпна с вик. Придърпах краката си и ритнах колкото можех по-силно. Ботушите ми срещнаха стомаха му, защитен от бронираната жилетка, но ударът беше достатъчен, за да го извади от равновесие.
Преобърнах се, измъкнах ръката си от свинската опашка, която той не беше успял да затегне, и грабнах пейнтбол пистолета си от пода. Когато Хоши се изстреля към тавана, аз натиснах спусъка.
Жълтата топка се взриви в лявата му скула и той се отметна назад с болезнено хриптене – но не изпадна в безсъзнание. Отварите за сън бяха често срещани и някои професионалисти се дозираха с противоотровата, преди да тръгнат на работа.
Докато ровех в чантата на колана си за медни боксове, Хоши се хвърли върху главата на митика и ми спечели време. Тя го удари с опашката си – и той я улови. Дръпна я надолу и удари огромния си юмрук с ръкавица в малкото ѝ тяло. Ударът я запрати на пода.
Нахлузих месинговите си боксове на пръстите си и се хвърлих към него с вик.
– „Ori amplifico!“
Ударът ми се свърза с гърдите му и въздухът избухна. Той отлетя назад и се удари в един рафт. Картонени кутии се стовариха върху главата му.
Завъртях се, но не можех да видя силфата през димната завеса.
– Хоши? Хоши?
Тя не се появи. Дали се беше преместила в дебрите на феите?
Съкрушителен изблик на въздух премина през стаята. Димът се издигна навън, носен от разширяващ се пръстен на вятъра. В центъра на чистото пространство беше Езра, невъоръжен, с изключение на ръкавиците си. Беше изцяло заобиколен от митици.
По-бърз от всеки човек, той се втурна към противниците си и отприщи бързи удари върху нападателите си, като всеки удар бе прекъсван от взрив на вятъра, който отхвърляше жертвата назад – но митовете зад него се затвориха, оръжията им блестяха.
– Марио! – Изрева някой над какофонията. – Докарай демона си тук!
Багряна светлина пламна в стаята и в мъглата се появи сянката на демон – разпознаваем по ужасяващия си ръст, разрошената грива на косата и лъвската опашка. Демонът напредна към ъгъла, където митиците от „Окото на Один“ бяха избутали Езра.
Стоях сама в хаоса, незабелязана от останалите бойци, и в този момент разбрах безнадеждността. Не можех да преценя колко голям беше екипа на „Окото на Один“, но бяхме по-малобройни поне три към едно. Неведнъж бях чувала, че „Окото на Один“ е трудна гилдия. Аарон и Кай бяха говорили за уменията на бойните им членове. Те бяха втората най-опитна гилдия за лов на глави в града.
А те трябваше да бъдат наши съюзници. Съперници, да, но съюзници. Сега всички тези умения и опит бяха наши врагове. Единствената ни надежда беше Езра да разгърне демоничната си магия, но това означаваше да убие бившите ни съюзници и да се обрече на насилие като демоничен маг.
Мъглата се завихри диво, преливайки във и около бойците – и една тъмна фигура със светещи червени очи се стрелна от мъгливите сенки. Докато Езра отблъскваше нападателите си, Зилас се втурна натам.
Той се хвърли на пода, като се плъзна в краката на най-близкия митик. Човекът все още падаше, когато демонът се изстреля в следващия митик. Отскачайки от по-големия мъж като опорна точка, Зилас заби и двата си крака в третия митик – след това изтръгна втория от пода и го запрати в друг мъж.
Челюстта ми увисна. Бях станала свидетел на това колко голяма тежест можеше да вдигне демонът, но да го видя как хвърля по-голям мъж на разстояние десет метра все още беше шок.
Ордата от митици – „Окото на Один“, заобикаляща Езра, се разпадна, когато Зилас се мина през тях, невъобразимо пъргав и неудържим. Езра отхвърли двама митици от себе си с мощни пориви.
– Езра! – Изръмжа Аарон над бурния шум. – Вихрушка!
Аеромагът изпъна ръка във въздуха и в стаята се разрази буря. Вятърът изрева, завъртя се около нас и забърса дима от алхимичната ми бомба в спирала. Изскочих от бушуващия вятър и се озовах в безопасното око на бурята заедно с Аарон и Кай. Къде беше Зилас? Не можех да видя нито него, нито Робин, нито Амалия.
– Брояч! – Изръмжа един мъж от „Окото на Один“. – Джером…
Оранжево-бели пламъци се стрелнаха по ръцете на Аарон и по раменете му. Мечът му пламтеше. Огънят се разпиляваше по косата му и не можех да определя къде свършва човекът и къде започва пламъкът.
Той протегна меча си, след което го завъртя с плътно кръгово движение.
Вихрушката на Езра експлодира с огън.
Отдръпнах се от ревящия ад, който се разнесе из стаята – и осъзнах, че Езра е стигнал до нас. Той стоеше на няколко метра от лявата страна на Аарон, а от дясната му страна Кай държеше два къси ножа.
Над ръцете на електромагьосника трепна енергия и при ужасяващото торнадо от пламъци, което ни заобикаляше, той спокойно насочи ножовете си към тавана.
Извън огнения пръстен всяка ивица флуоресцентно осветление се разби и електричеството скочи към пода. Викове и крясъци избухнаха от митиците на Окото на Один, когато върху тях се изсипаха мълнии.
Огън, вятър и мълнии, тримата магове се запътиха към изхода. Аз се движех с тях, стихиите бушуваха около нас, но нищо не ни достигаше, освен топлината, която се изливаше от Аарон. Оттеглих се към стълбището. Кай се втурна след мен, после Езра и накрая Аарон. С едно завъртане на меча си той изпрати вълна от кипящ огън, която се стрелна през вратата обратно в сутеренното помещение.
– Ами Робин и… – Започнах с панически вик.
Когато огненото кълбо на Аарон изхвърча през вратата, Зилас се плъзна през прага точно под нея. Той държеше Амалия през едното си рамо, а Робин – под другата си ръка. Завъртя се с чисто завъртане и подхвърли Амалия и Робин към нас. Езра и Аарон ги хванаха, докато Зилас скочи обратно в мъгливата стая в мазето.
Мъжкият вой от болка се разнесе, когато демонът намери следващата си жертва.
– Върви! – Изкрещя Аарон.
Не спрях да се питам къде отива Зилас съвсем сам. Спринтирах нагоре по стълбите, а Робин и Амалия бяха по петите ми. Нагоре, нагоре, нагоре, после излязох през вратата на върха – и право в първия от тримата митици, които чакаха в коридора, подкрепление за отбора долу.
Юмрукът ми излетя и месинговите ми кокалчета разбиха носа на човека. Когато той се отдръпна назад, една малка ръка ме хвана за рамото. Робин?
– „Ori eruptum impello!“
Със заклинанието ѝ разширяващ се сребрист купол запрати митиците в стената толкова силно, че те я разбиха.
– Върви наляво! – Нареди рязко Езра.
Завъртях се наляво и закрачих по коридора – далеч от изхода. Стъпките ми подсказваха, че другите ме следват, но нямаше къде да отида. Коридорът свършваше в един сводест прозорец.
Когато стъпките ми се забавиха, Езра се втурна покрай мен. Той протегна двете си ръце и вятърът разби прозореца като таран, издухвайки всички стъкла. Той прескочи перваза и изчезна навън.
Адреналинът гореше във вените ми, аз се затичах към прозореца и скочих през него.
Шест метра по-надолу Езра ме хвана. Той ме избута настрани и се хвърли напред, за да хване Робин, когато тя изскочи навън. Той я хвърли към мен, докато Амалия се спускаше надолу. Докато удържах Робин, от ръцете ѝ изхвърчаха предмети – кутийката с демонична кръв и сивата ѝ раница, от чийто връх стърчеше ъгълче от гримоара.
– Ти – ти я взе… – изтръпнах, едва успявайки да повярвам, че е успяла сред дима и битката.
Когато Аарон и Кай се приземиха на паважа под прозореца, аз приклекнах и пъхнах металната кутия в раницата. Робин стискаше инфернуса си, а очите ѝ се разфокусираха.
Медальонът светна с пурпурна светлина – и червена ивица сила се изстреля от долната стена на сградата. Тя се всмука в инфернуса, след което отново избухна. Зилас се преформира от светлината, а червеното сияние на силата му обля алеята.
В мига, в който се превърна в твърд, той взе Робин ѝ и я качи на рамото си. С другата си ръка грабна Амалия и я преметна през другото си рамо.
– Бягайте – изръмжа той към нас, след което препусна през алеята.
С един скок прехвърли оградата, която граничеше с отсрещния имот. Още два скока, единият от покрива на ръждясващ микробус, и той беше на върха на сградата. Изчезна от другата страна.
Изчезна. Примигнах глупаво, стискайки дръжката на раницата.
От вътрешността на сградата се чу вик. Езра ме хвана за ръката и четиримата спринтирахме нанякъде. Без да можем да следваме маршрута за бягство на Зилас, се втурнахме по алеята към пресичащата се задна улица и завихме зад ъгъла.
Светлината се разгоря зад нас. Митиците от „Окото на Один“ ни преследваха.
Излязохме на Източна Хейстингс Стрийт. Езра пресече четирите ленти, като накара две коли да надуят клаксони и гумите им да изпищят. Светкавиците на фаровете им изчезнаха, когато навлязохме в друга тъмна уличка.
Белите ми дробове горяха. Стискайки скъпоценната раница, пълна с незаменимите материали, които Робин беше спасила от мазето, продължих да тичам, Езра беше до мен, а Аарон и Кай – точно зад мен.
Бягай. Просто бягай. Алея след алея. През друга улица. Отново в сенките. Фаровете изведнъж ме заслепиха, когато черен джип спря до нас с писък.
– Качвайте се! – Изръмжа Кай.
Погледнах назад към него, шокирана от заповедта, и видях мобилния телефон в ръката му, чийто екран светеше. Задъхана, отворих задната врата, вмъкнах се вътре и се плъзнах по седалката, за да направя място на Езра и Аарон. Те се вмъкнаха след мен, а Кай спринтира около капака на джипа и скочи на пътническата седалка.
Още затваряхме вратите, когато двигателят изрева и автомобилът се отдалечи. Извих врат и погледнах назад. Когато джипът се завъртя на две колела, от алеята изскочиха мъже в черно бойно снаряжение. Бяха точно зад нас.
Свлякох се на седалката, дробовете ми се издухаха и погледнах към шофьора. Огледалото за обратно виждане отразяваше бледото лице на Макико, която стискаше волана.
– Кай, какво стана? – Попита тя строго.
Той не отговори. Никой от нас не проговори и дума.
Назад към част 9 Напред към част 11
