Глава 11
УАЙЛДЪР
Дани звъни.
Звънът изпълни кабината на пикапа, когато името му се появи на централната конзола.
– По дяволите.
Натиснах бутона за намаляване на звука толкова бързо, че воланът се разтресе. Но не можех да говоря с него, не още. Не и с толкова много вина, която пълзеше под кожата ми.
През последните две седмици, откакто Айрис дойде в Монтана, Дани се беше обаждал повече, отколкото през последната година. Несъмнено искаше да провери какво става с нея и с нашия живот, но не си вярвах, че ще мога да говоря с него точно сега. Не и когато можех да разкрия истината.
Как е Айрис?
Фантастично е. Спах с нея, преди да тръгна за работа тази сутрин, и я оставих да спи в леглото ми, както всеки ден тази седмица.
И веднага щом се прибера вкъщи, щях да я имам отново преди вечеря.
Как щях да се изправя пред Дани? Дори и никога да не научи истината, нямаше как да го погледна отново в очите след това, което бях направил.
След това, което продължавах да правя вечер след вечер.
Айрис и аз бяхме алчни. Ненаситни. Тя беше новото ми занимание и ме беше погълнала изцяло.
Правехме секс в момента, в който влязох през вратата. След това не я изпусках от поглед. Гледаше ме как готвя, винаги предлагаше да ми помогне и всеки път, когато отказвах, почесваше носа си. Тъй като напоследък времето беше много хубаво, след хранене се разхождахме из имота. Миналата вечер я бях чукал до едно дърво.
Когато се прибирахме в къщи, тя се сгушваше на дивана и си играеше с телефона, докато аз четях книга или гледах бейзболен мач.
Или се опитах да чета книга или да гледам бейзболен мач. Обикновено тя осуетяваше плановете ми с безкрайното си любопитство.
Никога през живота си не бях срещал човек, който да задава толкова много въпроси. А аз бях учител в гимназията.
Но аз отговарях на тези въпроси, изчаквайки времето си, докато зад прозорците не паднеше мрак. И тогава я отвеждах в леглото си, където прекарвахме часове в изследване на телата си, докато не припаднехме.
Цяла седмица спах като скала, дори когато Айрис лежеше студена на гърдите ми.
Това трябваше да спре. По дяволите, имах нужда да спре. Но да ме помолиш да стоя далеч от Айрис е все едно да помолиш слънцето да не грее.
Тази мания по Айрис нямаше никакъв смисъл. Ние нямахме нищо общо помежду си. Тя беше твърде млада. Прекалено жизнена и енергична.
Айрис говореше непрекъснато. Докато аз готвех. Докато четях. Докато дишах. Изненада ме, че не говореше в съня си.
Беше ме накарала да ѝ разкажа за моите ученици, кои са любимите и най-малко любимите ми. Искаше да научи нещо за бейзбола, така че една вечер се наложи да ѝ разкажа правилата, докато играта вървеше по телевизията.
Снощи толкова ми беше омръзнало да отговарям на въпроси, че най-накрая реших да задам някои от собствените си. Тя ми разказа за различните места, на които е живяла, и за пътя на пътуванията си.
Айрис беше най-приключенският свободен дух, който някога бях срещал. Тя беше като пеперуда, която прелиташе от място на място по прищявка на вятъра.
Тя не приличаше на никоя друга жена, която бях срещал.
Особено Ейми.
Но не си позволявах да се впускам в сравнението на любовницата и съпругата ми. Това щеше да почака, докато Айрис си отиде от Каламити.
Мисловното отброяване вече беше започнало. Оставаха само шест седмици от двумесечния ѝ престой. Ужасът и очакването се въртяха като масло и вода.
Бронко-то на Айрис го нямаше, когато спрях до къщата. Разочарованието ме връхлетя, но го отхвърлих настрана и влязох вътре, преструвайки се, че това е просто поредният петъчен следобед. Преди Айрис прекарвах петъците си в почивка. Декомпресирах се. Сега на всеки трийсет секунди поглеждах навън с надеждата да видя колата ѝ да се движи по алеята.
Къде, по дяволите, беше тя? Бях избързал със следобедната си рутина, за да стигна бързо дотук. Нима не бяхме установили рутина?
Изплакнах контейнерите за обяд и ги сложих в съдомиялната машина, после бързо се преоблякох и се отправих към фитнеса. Тренировката ми беше неконцентрирана и кратка. Как изобщо щях да тренирам отново, след като единственото, което правех, беше да си представям Айрис на четири крака пред огледалото? И не включих музиката, защото исках да чуя кога ще се върне.
Но когато час по-късно най-накрая приключих, тя все още не беше тук. Затова предпочетох да си взема душ с надеждата, че ще се върне достатъчно скоро, за да се присъедини към мен. Само че аз се миех сам.
Облечен в чисти дънки и тениска, взех бира от хладилника и отново проверих часа. Уверих се, че не съм пропуснал и нейно обаждане. Не.
Дали беше отишла до магазина или нещо подобно? Може би на автомивка? Нейното Бронко винаги беше чисто.
С бира в ръка се отправих към верандата с романа, който бях започнал преди няколко седмици. Само че четенето беше безполезно. Всеки звук привличаше вниманието ми. Някоя птица крякаше и аз поглеждах към пътя, търсейки. Прочетох един и същи абзац пет пъти, преди най-накрая да захвърля книгата настрани.
– По дяволите, Айрис. Къде си? – За стотен път проверих часа на телефона си. Шест часа.
Дали тя отново е отишла при Джейн? Дали беше в центъра? Дали да приготвя вечерята, или да изчакам?
– Майната му – проклех пред никого.
Тя щеше да ми се обади, ако спука гума, нали? Да не би да е попаднала в катастрофа? От тази мисъл кръвта ми се смрази. Преди да се замисля, натиснах името ѝ на телефона си, слушайки как звъни.
– Здравей – отговори тя.
Въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– Къде си, по дяволите? – Изригнах.
Айрис отговори, като затвори.
– Какво…
Хрущенето на чакъл и бръмченето на двигателя отекнаха от дърветата. След това през гората се появи бял проблясък, преди нейното Бронко да заобиколи последния завой и да се появи, влачейки се по пътя, докато не паркира до моя пикап.
Сърцето ми се разтуптя, а в ушите ми се чуваше пулс.
Тя излезе от колата и свали слънчевите очила от лицето си, като ме погледна с тези ясни сини очи.
Останах мълчалив, като плъзнах поглед нагоре-надолу по тялото ѝ. Тя беше добре. Два крака. Две ръце. Онази красива глава, която седеше точно над раменете ѝ.
Беше облечена в черна рокля с къси ръкави, която се спускаше до глезените ѝ. От двете страни на полата имаше два разреза, които разкриваха стегнатите ѝ бедра. Отпред имаше дълбока V-образна извивка, която се простираше почти до пъпа ѝ. На двете китки имаше купища гривни, някои от които златни и сребърни. А над сърцето ѝ висеше онази огърлица с розите на компаса.
Красива. Тя беше толкова шибано красива.
И тук. Тя беше тук. Невредима.
Паниката утихна. Най-лошите сценарии, които се бяха промъкнали от тъмните кътчета на съзнанието ми, се оттеглиха в скривалищата си, докато пълнех дробовете си и вдишвах свежия планински въздух.
– Когато аз кажа „Здравей“, ти казваш „Здравей“. А не „Къде си, по дяволите“. – Тя повдигна съвършена вежда. – Да се упражняваме. „Здравей“.
Тази наглост. Осъзнаваше ли, че това само ме кара да я искам още повече?
– Здравей.
– По-добре. – Тя отвори задната врата на колата си и извади кутия с пица. После тръгна към къщата.
Посрещнах я на вратата, като я държах отворена, докато тя нахлуваше вътре.
Тя продължаваше да се мръщи, избягвайки контакт с очи, докато обикаляше кухнята, вадеше чинии, салфетки и сребърни прибори, преди да отвори капака на кутията с пица „Пица Палас“.
– Айрис.
– Не обичам да ме ругаят, когато отговарям на телефона – изсумтя тя.
– Погледни ме. – Застанах от другата страна на острова, опрял ръце на плота, докато тя най-накрая срещна очите ми. – Притеснявах се, когато теб те нямаше тук.
– Току-що бях в града. Не знаех, че отчитате присъствия, г-н Абът. Не обичам да се отчитам пред никого.
Не, не би го направила, нали? Беше си създала живот, в който сама си беше авторитет. Където беше свободна да идва и да си тръгва, когато пожелае.
Айрис се нуждаеше от тази свобода, нали? Толкова, колкото и аз имах нужда от връзка между нас.
– Имам нужда… – Нямах право да я моля за това, но заради собствения си здрав разум щях да го направя все пак. – Ще ми кажеш ли? Моля?
Тя отвори уста, сякаш „не“ беше на върха на езика ѝ. Но преди да го отпусне, тя изучи лицето ми.
Дали осъзнаваше защо я питам? Можеше ли да види обяснението, което не исках да дам?
– Просто… кажи ми къде си. Къде отиваш. В колко часа мислиш, че ще бъдеш някъде. Не ме интересува какво ще правиш, просто ми кажи, за да знам къде си.
Раменете ѝ паднаха, когато изражението ѝ се смекчи.
– Добре, бейби.
Преглътнах тежко и откъснах очи от нея, имах нужда да се прегрупирам. Нуждаех се да върна стените на мястото им.
– Бейби?
– Изплъзна ми се. – Тя сви рамене. – Но не го мразя.
– Никой никога не ме е наричал бейби.
– Наистина? – Тя поклати глава настрани, поднасяйки парче пица с пеперони в чиниите ни. – Какво беше любимото име на жена ти за теб?
Ето го. Темата, която и двамата бяхме избягвали.
Нямаше как да избегнем тази тема завинаги. Нямаше как да продължа да ходя на пръсти около призрака, който се носеше над рамото ми. Но това все още не го правеше по-лесно.
Очите на Айрис се вдигнаха към моите. Бяха пълни със състрадание. Съчувствие.
Трябваше много, за да зададе този въпрос, нали? Тя изглеждаше толкова спокойна. Така непринудено говореше. Но не можеше да се скрие как позата ѝ се втвърди. Изражението ѝ стана предпазливо, сякаш очакваше да я изхвърля през вратата.
– Захарче – отвърнах аз. – Ейми ме наричаше захарче.
Айрис кимна и откъсна парче пеперони от парчето си, като го пъхна в устата си.
– Харесваше ли ти?
– Не особено – признах. Никой, нито една душа на този свят, не знаеше, че не харесвам тази ласка. Така беше по-лесно да държа истината заключена в себе си.
– Каква беше тя?
Пръстите ми започнаха да треперят. В червата ми се завъртя тревожно вълнение. В гърдите ми започна да се усеща познатият, твърде силен удар.
Имаше причина да се преместя в Каламити, на място, където никой от присъстващите не питаше за Ейми. Повечето в града дори не знаеха, че съм бил женен. Защото ако никой не питаше, не трябваше да казвам.
До Айрис.
– Съжалявам. – Тя вдигна ръка. – Аз съм любопитна. Забрави, че те попитах.
В гласа ѝ се долавяше болка. Сигурно беше като да ти подаде ръка приятел, за да ти помогне да се изправиш от земята, но вместо да я приемеш, да го изриташ.
Може би толкова бях свикнал да отблъсквам хората, че не бях сигурен как да спра.
– Продължавай да ядеш. Аз ще се преоблека. – Тя се отдалечи от острова, като се канеше да изчезне в стаята си, но аз се преместих светкавично, хванах я за лакътя, за да ѝ попреча да си тръгне.
– Айрис.
– Всичко е наред, Уайлдър. Разбирам защо не искаш да говориш за нея.
– Това няма нищо общо с теб.
– Знам. – Тя ме дари с тъжна усмивка и посегна да погали бузата ми. Палецът ѝ погали брадата ми, след което пусна ръката си, като отново се опита да избяга. Но аз я държах здраво, дърпайки я назад с достатъчна сила, че трябваше да я хвана за бедрата.
С бързо повдигане и завъртане я вдигнах на върха на острова, като пристъпих близо до нея, така че тя трябваше да разтвори крака, за да побере бедрата ми. После спуснах челото си към нейното.
– Здравей.
Тя затвори очи.
– Здравей.
Ръката ми се изкачи нагоре по ръката ѝ, а върховете на пръстите ми се плъзнаха по кожата ѝ. После зарових и двете си ръце в косата ѝ, като отметнах главата ѝ назад, за да имам свободен достъп до гърлото ѝ.
Спуснах устата си към челюстта ѝ, целувайки я по гладката линия от ухото до брадичката. Езикът ми се стрелна, за да оближе кожата ѝ, преди да се преместя към дългия стълб на шията ѝ, засмуквайки пулса ѝ, докато вкарвах сладкия ѝ ванилов аромат.
– Защо не мога да спра да те докосвам? – Попитах.
Тя измърмори.
– Защо мислиш, че трябва да спреш?
Не исках. Докато тя беше тук, щях да се покланям на тялото ѝ.
С ръка върху сърцето ѝ я отпуснах назад, докато не легна на плота. След това вдигнах полата на роклята ѝ, като я прибрах на кръста ѝ, докато я целувах по вътрешната страна на бедрата ѝ.
Тя изстена, повдигайки коленете си, докато се приближавах към центъра ѝ.
Пръстите ми дръпнаха бикините ѝ, като ги издърпаха, докато тя не се оголи пред мен. И тогава се насладих на сладката ѝ путка, като редувах близане през цепнатината ѝ с плъзгане на езика по това перфектно малко снопче нерви.
– Уайлдър. – Гърбът ѝ се отлепи от плота, а бедрата ѝ започнаха да се люлеят.
Ебаси, но тя беше вкусна. Поглъщах я, притискайки езика си към центъра ѝ, докато поредица от секси звуци изпълваше кухнята.
Тя се разпадна с вик, тялото ѝ пулсираше и се тресеше, докато аз смучех клитора ѝ, изтегляйки оргазма ѝ, докато не се свлече и не въздъхна на острова.
Целунах я по корема, защото знаех, че има гъдел.
Тя се засмя и се претърколи, отблъсквайки ме. После ме хвана за ръка, докато ѝ помагах да седне и оправях полата ѝ.
– Добре?
– Да. – Тя посегна към парче пица и го подаде. После взе своета и го изяде, докато седеше на плота, а аз стоях до нея.
Две хапки. Това беше всичко, което успях да направя, преди да започнат въпросите.
– Кой преподава сексуално образование в гимназията?
– Не аз.
– Правите ли дисекции на животни в часовете си? – Тя изчака, докато кимнах. – Кои?
– Наистина ли искаш да говорим за това, докато се храним?
– Не съм гнуслива. А ти?
Въпросите заваляха бързо, докато изяждах три парчета пица и почиствах кухнята. Обикновено Айрис беше любопитна, но тази вечер любопитството ѝ премина на съвсем ново ниво. Почти като че ли ако зададеше достатъчно безопасни въпроси, щеше да заличи този, на който не бях отговорил по-рано. Щеше да го изтласка толкова далеч, че да забравим, че изобщо е попитала за Ейми.
Или е направила това заради мен. Или заради нея самата.
Назад към част 11 Напред към част 13
