Глава 12
АЙРИС
каламити
Уайлдър седеше на дивана и четеше книга, когато излязох от стаята си. Той вдигна поглед, когато спрях пред него, държейки две дамски чанти.
– Лайм? Или розова?
Той затвори книгата си.
– Трябва ли да си подхождат?
– И двете съвпадат.
Той примигна.
Погледнах надолу към жълтата си мини пола и черната си дантелена камизолка.
– Добре, значи не си подхождат. Но и двете си отиват. Коя отива повече?
– Това е въпрос с уловка ли?
– Просто избери една.
– Лайм.
– Отлично. – Наведох се, за да го целуна по бузата. След това се оттеглих в стаята си, за да прибера розовата чанта, да си взема обувките и да наметна любимото си кожено яке. – Отивам в града за кафе.
От дивана той хвърли остър поглед към машината върху кухненския плот.
– Нещо не е наред с кафето тук?
– Не. Но днес трябва да свърша някаква работа.
Погледът му се премести към празната маса в трапезарията.
– И не можеш да работиш тук?
– И двамата с теб знаем, че ако остана, няма да свърша никаква работа. – Отвъд работата, която се налагаше по време на секс.
И колкото и да ми се искаше да прекарам деня в леглото с Уайлдър, имах чувството, че той може да има нужда от малко пространство.
Или може би проектирах собствените си чувства.
Бяхме преминали от неловки срещи и сковани разговори към всепоглъщащи нощи и бясно желание. Главата ми се въртеше и няколко часа насаме можеха да се отразят добре и на двама ни. Може би ще ми помогне да осмисля последната нощ.
Уайлдър беше отговорил на всеки от лесните ми въпроси, докато деляхме пицата. Но трудният въпрос, въпросът за Ейми, се беше задържал. Той се въртеше в съзнанието ми и отказваше да бъде отхвърлен, докато вечерята приключи и Уайлдър ме отнесе в стаята си, където всички разговори бяха прекратени.
Но сексът можеше да отвлече вниманието само за толкова дълго време. Тази сутрин трябваше да се сдържа да не надникна в една от кутиите на Ейми в гардероба.
Каква беше тя? Какво толкова обичаше Уайлдър в нея?
Любопитството ми надделяваше, а опитът ми да го успокоя с безсмислени въпроси почти не се получаваше.
Исках да знам всичко за този мъж, който така силно бе привлякъл вниманието ми. И може би ако продължавах да научавам, да настоявам, той щеше да свикне с въпросите ми. Щеше да осъзнае, че да говори с мен е лесно и че тайните му са в безопасност. Че и аз съм в безопасност.
Но не и днес. Тази сутрин и двамата имахме нужда да си починем от въпросите.
– Кога ще… – Той се спря и поклати глава.
Кога ще се върнеш?
– Ще се върна до обяд.
– Благодаря. – Тялото му се отпусна и той взе книгата си, като я отвори на страницата, на която беше спрял.
Не бях свикнала да казва на никого къде отивам или кога се връщам. Животът ми през последните седем години обслужваше моите капризи и настроения.
Идеята, че трябва да се отчитам пред някого, ме измъчваше. Чувствах се твърде много като да живея с родителите си. Баща ми винаги беше държал нащрек моите занимания, а мама се беше навъртала толкова близо, че понякога все още усещах брадичката ѝ на рамото си.
Само че когато Уайлдър ме помоли да се обаждам снощи, аз се съгласих. За него можех да променя навиците си за няколко месеца.
Не си спомнях много за Уайлдър от миналите години. Той беше просто онзи приятел на Дани. Но си спомнях, че Ейми беше починала. Убита от пиян шофьор.
Дани беше дошъл при мама и татко, за да им съобщи новината. За първи път видях големия си брат да плаче.
Не бяхме били малки деца заедно. Той беше тийнейджър, когато аз започнах детската градина, така че никога не го бях виждала да плаче заради одраскано коляно или загубен бейзболен мач. Но в онзи ден болката в гласа на брат ми беше толкова остра, че остави следа. Беше плакал не само за Уайлдър, но и за себе си. Ейми беше приятелка също и на Дани.
Разбира се, можех да попитам Дани за всичко, което знаеше за Ейми. Но не исках неговата гледна точка. Исках тази на Уайлдър.
И въпреки че ми оставаха още шест седмици, вероятно нямаше да я получа.
Не че нямаше да продължа да опитвам. По-късно.
– Искаш ли да ти взема нещо за обяд от „Белия дъб“? – Попитах, докато обувах дебелите си мокасини Prada.
– Разбира се.
Отидох до дивана и се наведох над главата му, като целунах ъгълчето на устата му.
– Чао, бейби.
Тази сутрин ласката се изплъзна толкова лесно, колкото и вчера. Очаквах да се сгърчи, да се намръщи или да стисне челюст. Но той просто се върна към книгата, която четеше.
Вероятно беше опасно да го наричам бейби. Да се преструвам, че това е нещо различно от секс. Но нямаше нужда да се притеснявам, че Уайлдър ще се привърже. Не и когато сърцето му принадлежеше на жена му.
Така че, щом можех да си тръгна в края на двата месеца, какво лошо имаше да потъна в това през цялото време, докато бях тук? Единственото нещо, което рискувах, беше сърцето ми.
С махване на ръка излязох от къщата, качих се в колата си и потеглих към града. Първа улица беше тиха, когато се наместих на празно място за паркиране. Това беше причината да сляза по-рано. Исках да направя няколко снимки, без хората да запълват кадрите.
Без значение в кой град живея, обичах да изживявам колкото се може повече аспекти.
Любимото ми време в Амстердам беше сутрин, когато каналите бяха неподвижни и водата отразяваше ранната светлина на зората. Обичах следобедите в Лондон, когато туристите бяха излезли с пълна сила да разглеждат и да снимат. Вечерите в Барселона бяха прекрасни.
Не бях сигурна по кое време на деня ще обичам Каламити най-много. Досега я обичах сутрин, обед и вечер.
Затова с телефон в ръка тръгнах по тротоарите, като направих няколко снимки, докато се разхождах към кафенето.
Градът е разположен в планинска долина в югозападната част на Монтана. Над покривите на сградите в центъра на града надничаха индигови планини със заснежени върхове.
През изминалата седмица Ким беше направила някои проучвания за Каламити, най-вече за идеи за съдържание, в случай че творческият ми кладенец пресъхне. Според нейното търсене в Google Каламити е дом на около две хиляди жители. Тя обичаше да ми дава предложения за места, които да посетя, или ресторанти, които да опитам – този път списъкът ѝ беше кратък и включваше всички ресторанти в радиус от петдесет мили. И макар да исках да опитам кафенето и още няколко места, ако прекарам следващите шест седмици, хранейки се единствено в дома на Уайлдър, щях да си тръгна щастлива.
Бронкото беше паркирано пред адвокатската кантора на Тачър. Прозорците на офиса бяха тъмни, фирмата беше затворена за уикенда. Магазините все още не бяха отворили, но в повечето от тях някой се готвеше за съботните посетители.
Почти всеки магазин по Първа имаше западен елемент. Сградите се редуваха с квадратни фасади от дървен материал или червени тухли и стени от хоросан.
Първо проверих движението в двете посоки, след което се затичах към средата на улицата и направих снимка на една конкретна стена, която бях забелязала вчера. На фона на грубата повърхност се четеше изключително избледнялата бяла боя на Candy Shoppe.
Преди колко време са били изрисувани тези букви? Преди петдесет години? Сто години? Направих си бележка, че тази седмица ще направя собствено проучване на историята на Каламити. Не за съдържание в социалните мрежи. Само за собственото си знание.
Тъй като нямаше никакво движение, бързо направих още няколко снимки, една от които беше насочена надолу по улицата към уникалния магазин за хранителни стоки с форма на хамбар. След това се върнах на тротоара и продължих разходката си.
Минах покрай Рафинерията, фитнес студио с прозорци от плоско стъкло. В него се провеждаше урок по йога. Изминах още няколко пресечки, като си отбелязах още, преди да заобиколя обратно към кафенето.
Ароматите на еспресо и канела ме посрещнаха на вратата. Магазинът шумеше от празни разговори. Не беше голяма сграда и всички маси, с изключение на една, бяха заети. Отидох до гишето, поръчах лате на бариста, после откраднах последната останала маса, свалих палтото си и се настаних удобно.
Докато оставях кафето си да изстине, проверявах известията и коментарите. Ким управляваше по-голямата част от ежедневната дейност, но аз обичах да проверявам поне веднъж или два пъти, за да държа пръста си на пулса на това, което работи – и което не работи.
След това отворих снимките, които бях направила тази сутрин, редактирах ги и ги изрязах по размер. Публикувах три от любимите си във въртележка с простия надпис каламити.
Изпълних задачата, преместих се на стола си, за да изпия кафето си и да се загледам в прозорците на магазина. Това наистина беше очарователно градче. Нищо чудно, че Уайлдър го беше превърнал в свой дом.
Имаше ли приятели? През двете седмици, откакто бях тук, единствените места, на които беше ходил, доколкото ми е известно, бяха училището, магазинът за хранителни стоки и домът. Беше ходил при Джейн, но това беше моя идея. Какъв социален живот водеше той?
Джейн го познаваше от вечерта, когато отидохме в бара. И той беше кимнал и махнал на няколко други хора, но никой не беше дошъл да си поговорим. Дали това беше така, защото аз бях с него? Или пък Уайлдър се беше изолирал толкова дълбоко, че Монтана на практика беше негов личен, безлюден остров?
Аз не бях по-различна. Нямах възможност да съдя или да критикувам.
Бях пътувала по целия свят в продължение на години и най-добрият ми приятел беше Ким. Но имаше ли значение, когато най-добрият ти приятел беше и твой служител? Когато се виждахте само на случайни видеоконференции?
Ако животът на Уайлдър беше самотен, то и моят беше такъв. Заобиколен от хора, следван от милиони, а аз седях сама в едно кафене.
Странно. Това не ме беше притеснявало до този момент. Бях твърде заета с обикалянето на света, за да осъзная, че съм стигнала толкова далеч, че съм оставила всички останали зад гърба си.
– О, Боже мой. – Изпъшка някой. – Ти си Айрис Монро.
Едно младо момиче стоеше до масата ми, а устата ѝ беше зейнала. Дългата ѝ руса коса беше накъдрена на вълни и носеше яке на Каламити Каубой, чийто дизайн отпред беше същият като на тениската, която бях откраднала от Уайлдър.
Това една от неговите ученички ли беше? Едно от момичетата, за които ми беше казал, че следят профила ми?
– Здравей. – Оставих кафето си и махнах с ръка. – Да, аз съм Айрис.
Откакто бях започнала да влияя, само веднъж ме бяха разпознали в Ню Йорк. В града бях просто една от масите. В Каламити щях да се откроявам като неонова реклама.
– Аз съм Сейди. – Бузите ѝ се зачервиха. – И аз съм ти голям фен.
– Благодаря ти.
– Мога ли да ти купя кафе или нещо друго? Това сигурно е странно, нали? Съжалявам. Аз просто… Наистина съм ти голям фен. – Сейди се заигра с подгъва на потника си, като го подгъваше навътре, а след това навън. Прехвърли тежестта си от крак на крак, сякаш обсъждаше дали да се хвърли към вратата, или не.
Беше очарователна и срамежлива. Точно като мен на тази възраст.
Веднага я харесах.
– Добре съм имам кафе – казах аз, вдигнах полупълната си чаша, преди да направя жест към празния стол срещу моя. – Но ти си добре дошла да седнеш. Ще се радвам на компания.
Очите ѝ се разшириха.
– Сериозно?
– Сериозно. – Нямах търпение да се прибера у дома и да разкажа на Уайлдър за това.
Чакай. Беше ли това нормално? Не бях приятелка на Уайлдър, но спях в леглото му. Беше ли позволено да говоря с учениците му? Може би поканата за разговор беше малко прибързана. Само че вече беше твърде късно да превъртя назад.
Сейди издърпа стола, като се плъзна на седалката. Ръцете ѝ се сплетоха на масата, преди да ги изтегли обратно в скута си. На масата. От масата.
– Предполагам, че си от Каламити – казах аз. Може би ако поговорим малко, нервите ѝ ще се успокоят.
– Да. – Тя кимна, а погледът ѝ се вдигна.
Очите ѝ бяха розови, а под тях се виждаха подпухнали кръгове. По миглите ѝ имаше влага, която първоначално приех за налепена спирала. Беше плакала тази сутрин.
Сърцето ми се сви. Може би можех да я развеселя.
– Ще живея тук няколко месеца – казах аз.
– Два месеца в Монтана.
Тя не се беше шегувала. Наистина беше фенка.
– Да. И досега обичам Каламити. Но искам да отида на местата, за които знаят само местните. Имаш ли някакви препоръки?
Сейди седна малко по-изправена, а кафявите ѝ очи блестяха. След това прекара следващия час в това да ми разказва всичко за родния си град. Беше толкова горда с Каламити. Да я слушам беше като да видя това място с нови очи.
Сейди беше мила и забавна. Имаше сухо чувство за хумор и въпреки че все още беше в гимназията, притежаваше зрялост, която я караше да изглежда много по-възрастна от осемнайсет.
– Яде ли вече в „Белия дъб“? – Попита тя.
– Да, беше невероятно. Планирам да обядвам там днес. Последния път ядох сандвич. Има ли нещо конкретно, което да опитам?
– Всичко е добро. И аз съм яла буквално всичко от менюто. С гаджето ми често ходехме там на срещи. – Усмивката ѝ помръкна. – Ами… бившето гадже. Снощи се разделихме.
Ааа. Източникът на сълзите.
– Съжалявам.
– Това беше моя идея. – Тя вдигна рамо. Само едно, както правеше Уайлдър. – Но все още е гадно.
– Да. Раздялата е най-лошата.
Това ме очакваше, когато напусна Монтана, нали? Тежко сърце и тъжни очи. Не че Уайлдър и аз щяхме да се разделим. Трябваше да сме заедно, за да се разделим. Но след още шест седмици, когато напусна този красив мъж и прекрасната му къща, щеше да ме заболи.
– Не искам да бъда като страшен преследвач или нещо подобно. И напълно можеш да откажеш. – Сейди вдигна ръка. – Но аз сякаш си направих профил в Инстаграм, за да… Не знам. Да пиша за живота си и други неща. Обичам снимките и стила ти. Опитвам се да бъда умна по отношение на това как да организирам всичко, като бизнес или каквото и да било друго. Просто в случай, че се превърне в нещо истинско някой ден. Предполагам, че не се занимаваш с наставничество, нали?
– О. – Седнах малко по-изправена. Всеки път, когато правехме въпроси и отговори в Инстаграм, се появяваха коментари за това как да стана инфлуенсър. Обикновено това бяха въпросите, които пропускахме, най-вече защото отговорите бяха сложни, а „Зависи“ беше такава четка, дори и да беше истина.
Но да бъдеш ментор на някого лично? Интересът ми се разпали. Само че, какво да кажем за Уайлдър? Дали щеше да му пука, ако се срещна с негов ученик? Разумният отговор би бил „може би“.
Само че надеждата в очите на Сейди, уязвимостта в гласа ѝ и онази частица отчаяние ме накараха да не кажа „може би“.
– Разбира се. Ще се радвам да отговоря на въпросите ти.
– Наистина? О, боже мой, много ти благодаря. Може би бихме могли да се срещнем отново, хм, утре?
О, боже. Надявах се, че Уайлдър няма да има нищо против това.
– Ще бъда тук.
Назад към част 12 Напред към част 14
