Глава 6
Амалия пусна бележника си на масата.
– Приключих. Едва гледам.
– Да – въздъхнах аз. – Трябва да си лягаме.
Работата ни беше разпръсната по масичката за кафе – култовият гримоар, учебниците, бележките, надрасканите преводи и големите копия на ритуалите на демоничните магове. Бяхме работили по тях, откакто се прибрахме от срещата на гилдията, а часовникът на телефона на Амалия показваше 1:10 сутринта.
При споменаването ми за леглото погледът ѝ се плъзна към вратата на спалнята ми.
– Зилас тръгнал ли е вече на нощните си скитания?
– Не, той все още се опитва да разгадае магията на амулета. – В моята стая, тъй като споровете ни за преводите на „ж’ултис“ продължаваха да го разсейват.
Тя измърмори.
– Предполагам, че ще остана още малко на крак.
На уморения ми мозък му трябваше миг, за да разбере мотивацията ѝ.
– Не е нужно да ме пазиш, Амалия. Ако не си тръгне до момента, в който съм готова да заспя, ще го изгоня от стаята си.
При скептичния ѝ поглед червата ми се изкривиха от срам и гняв.
– Сериозно – избухнах. – Обясних му и той разбира. Просто сме си преплели жиците, разбираш ли? Цялото това нещо с подялбата на храната и всичко останало.
– Казах ти да не го храниш – измърмори тя под носа си. – Добре. Тогава първо ще се приготвя за лягане.
Тя се запъти към банята, за да си измие зъбите. Отчаяно исках да мисля за нещо друго, извадих голям лист кафява хартия и започнах да чертая първоначалното заклинание за призоваване на демон-маг.
Вратата на банята се отвори и тя прекоси всекидневната.
– Ще се видим сутринта.
– Лека нощ.
В апартамента цареше тишина, докато проследявах масива. Частите от Арканата бяха познати, макар и сложни, но по заклинанията бяха разпръснати бодливи демонични руни. Амалия беше обяснила, че масивите за призоваване всъщност не изискват демонична магия. Руните действаха като идентификатори, описващи демоничните аспекти на заклинанието по същия начин, по който руните на Аркана описваха земните елементи или ефекти.
Преписах ги една по една, а ръцете ми настръхна. Антеа беше създала това заклинание; бях виждала експерименталните версии в гримоара на Атанас. Как беше включила тези демонични руни? Дали ги е научила от демон и сама ги е добавила? Дали по някакъв начин е убедила демон да построи заедно с нея масива за призоваване?
Оставих молива си, оттласнах се от пода, протегнах се сковано и паднах на дивана. С разперени крайници погледнах към спалнята си, чудейки се кога Зилас ще свърши, за да мога да заспя. Клепачите ми се спуснаха, натежали от умора.
На вратата се появи сянка. Зилас прекоси безшумно дневната, а верижката на амулета висеше от пръстите му.
Времето му беше твърде перфектно. Сигурно е доловил желанието ми да спя. Не можех да чуя почти нищо от съзнанието му, но от време на време долавях шепот на мислите му – и всеки път се изненадвах, че не ме е блокирал. Може би сега, когато се беше отворил за мен, му беше по-трудно да се блокира.
Той погледна към бъркотията ни на масичката за кафе, после подхвърли амулета в моята посока.
Когато го улових с разтреперани ръце, той потъна и седна на пода на обичайното ми място, с гръб към дивана и рамо в коляното ми. Той въздъхна дълго.
– Не го разбирам.
Защо хрипливият му глас в слабо осветената стая ме накара да настръхна?
Разтворих пръстите си, амулетът се сгуши между дланите ми.
– Какво не разбираш?
– Има три заклинания, нали? Едно за разваляне на договори. Едно за отваряне на портал. Едно, което е демоничен виш. – Той отпусна глава назад върху възглавницата на мястото, тъмната коса се заплете по челото му. – Демонът виш. Не го разбирам. Това не е атакуващ виш. Не е защитен виш. Не е нищо друго. Той не прави нищо.
– Но трябва да прави нещо – промълвих аз, проследявайки знака на Вх’алир в центъра на медальона.
– Не знам какво.
– Можеш ли да предположиш?
– Предполагам? Виш не е за гадаене.
Извих вежди. Той ме погледна с главата надолу, след това изсумтя и вдигна глава от възглавницата на седалката. Подпрял ръка на вдигнатото си коляно, той прегледа моите и на Амалия бележки.
Погледът ми се отклони от него към амулета и прокарах палец по износения ръб на металния диск.
– Невероятно е, нали?
Той вдигна поглед от рисунката ми на заклинанието за призоваване.
– Их?
– Този амулет е на хиляди години. – Тихото удивление се разнесе из мен. – Моят древен прародител го е направил, а вероятно е принадлежал и на поне един от твоите прародители. Прекарал е хилядолетия в света на демоните, преминавайки от един демон на друг. Колко ръце са го докосвали?
Очите му, бавно разширяващи се, се плъзнаха към медальона.
– Хиляди години – прошепнах аз – и по някакъв начин е стигнал обратно до нас – до най-младия потомък на Антеа и вх’алайр Динен.
Зилас се обърна. Топлите му ръце докоснаха моите и ги притиснаха така, както аз притиснах амулета. Той изучаваше медальона, сякаш никога преди не го беше виждал, устните му бяха разтворени от слабо учудване.
– Колко време е принадлежал на Вх’алир? – Той наклони глава. – Колко време преди Луш’вр да го открадне?
– Вероятно никога няма да разберем.
Той въздъхна, а ръцете му се отдръпнаха от моите.
– Perdūsa Ahlēa valāra salith īt lidavisa ah’kan.
Примигнах.
– А?
– Означава… Ахлеа кара слънцето да лети и дъжда да вали. Това е нещо, което съм научил… думи, които мъдрите паяпи казват. – Той смръщи носа си. – Ж’ултис е да се бориш със слънцето, каза тя.
– Чакай. – Наведох се към него. – Искаш да кажеш, че един паяпи ти е казал това? В лицето ти? Не са ли паяпи свръхмощните матриарси на демоните?
Дъхът му секна, сякаш беше казал нещо, което не искаше да сподели, и се върна към масичката за кафе.
– Предполагах, че никога не си срещал матриарх – възкликнах аз, разпалена от любопитство. – Не се ли страхуваш от женски демони?
Раменете му потрепнаха по раздразнителен начин.
– Не се страхувам – изръмжа той. – Аз съм ахталис, така че не умирам.
– Аз съм умен – преведох тихо аз. – Но ти каза, че бягаш от женски. Кога си имал разговор с матриархат, в който тя ти е казала – какво беше?
– Ahlēa кара слънцето да лети и дъжда да вали.
– Какво е Ахлеа?
Раздразненият му поглед се завъртя към мен, след което заби пръст в рисунката ми на масива за призоваване.
– Ахлеа.
Погледнах от хартията към него и обратно.
– А?
– Това е Ахлеа. – Той отново посочи руната. – Тя е тук. В човешкия виш.
Объркването бръмчеше в мен и аз се плъзнах от дивана, за да седна до него, като оставих амулета на възглавницата зад нас.
– Никой не знае какво означават тези демонични руни. Амалия каза, че призоваващите просто ги копират, както се появяват в заклинанието.
Той смръщи вежди.
– Използваш ли виш, който не разбираш?
– Не аз, но хората като цяло … предполагам, че е така. – Придърпах рисунката по-близо. – Можеш ли да четеш тези руни?
– Да, разбира се. – Той посочи една от тях. – Това е за Ахлева. – Посочи комплект от три. – Това е за Ахлевиш.
– Ахлеа, Ахлеава и Ахлевиш… – Повторих бавно. – Предполагам, че те са свързани, но какво означават?
– Ахлеа е дълбокият виш на моя свят.
– Имаш предвид демонична магия?
– Не. – Той почука с нокът по артефакта ми Импело, който висеше на същата верижка като моя инфернус. – Откъде идва магията на това? Не от теб, нали?
– Тя идва от естествените енергии на земята. – Очите ми се разшириха. – Нима Ахлеа е естествената магия на света на демоните?
– Не знам за света, а само за моя дом. Ахлева е земята на Ахлеа.
По нервите ми пробяга вълнение. Нима това знание притежаваше всеки жив човек?
– Ами Ахлевиш?
– Хмм. – Той примижа замислено, после посегна под масичката за кафе и извади голямата си книга с пейзажни фотографии. Сложи я върху бележките ми, отвори корицата и прелисти снимки на планини, реки, острови и скали, преди да спре на една страница.
За разлика от синьото небе на предишните снимки, на тази имаше колосална пещера, пълна с масивни, колоновидни кристали с мътнобял цвят. Те израстваха от скалистото дъно на пещерата в безредни плетеници, високи от тридесет до четиридесет фута.
Надписът в долния ъгъл гласеше: „Пещера от кристали, Найка, Мексико“.
– Ахлевишите са такива. – Той проследи един кристал. – Формите им са различни, а някои са по-малки. Някои са по-големи. Има ги на много места в моя свят, но не и на други. Магията на Ахлеа ги изпълва, затова ги наричаме Ахлевиш.
Откъснах изумения си поглед от снимката.
– Значи те са магически? Можеш ли да използваш магията?
– Използваме ги, но не за магии. Те са такива.
Дръпване на врата ми. Погледнах надолу и видях, че той държи инфернуса.
– Можем да влезем в Ахлевиш, както аз влязох в това. Нарича се киш ланвх. Вътре сме в безопасност. Нищо не може да ни нарани. Можем да възстановим силите си и да се излекуваме от наранявания.
В съзнанието ми се появи искра от спомен: Зилас ми разказа, че когато баща му е умрял, той е знаел само как да се бие с нокти и да се крие в Ахлевиш.
Той придърпа инфернуса по-близо, принуждавайки ме да се наведа към него.
– Чувствам силата на Ахлевиш в него. Тя не е същата, но… – Малиновият му поглед се плъзна по мен. – Вкусът му е като на Ахлеа и като на теб.
Бузите ми почервеняха и аз издърпах инфернуса от ръката му.
– Значи демоничните руни в заклинанието за призоваване предизвикват магия от твоя свят. И изглежда, че част от магията на инфернуса е свързана с Ахлевиш.
Плъзнах хартиите настрани, за да открия култовия гримуар, обърнах страницата, докато не открих масива за втората част на ритуала за демонични магове, и го наклоних към Зилас.
– Какво ще кажеш за демоничните руни в този?
Навеждайки се над страницата, той посочи една руна в централния възел.
– Тя означава „кръв“. Какво прави тази магия?
– Първата част на ритуала призовава демон в кръга, както беше призован ти. След това втората част призовава демона от този кръг в нов призоваващ кръг… който е вграден в човек. Демонът е затворен завинаги в носителя, защото кръгът никога не може да бъде разкъсан.
Той оголи зъби, а в моето съзнание се промъкна отвращението му към човечеството.
– Мисля – казах бавно – че кръвната руна се използва за свързване на призоваването с демона.
– Значи той е призован вместо нов Динен.
Кимнах и се вгледах в масива с двата кръга, разположени в трети. Призован първо от света на демоните и в един кръг. Призован от този кръг в човешко тяло, което действа като кръг. Нямаше как да свържа демона с инфернус, който да го пренесе през мъглявата граница на кръга. Няма начин да се прекъсне кръгът, без да се убие носителят или да се наруши по някакъв начин душата на носителя.
Тъмни мисли танцуваха на ръба на съзнанието ми – бързият ум на Зилас ускоряваше познанията му за демоничната страна на тази магия и това, което беше научил за Арканите.
Призован. Извикан от кръга в hh’ainun. Х’айнун също е кръг.
Призован два пъти.
Да го призовем отново?
Задъхах се. Широко отвореният ми поглед срещна пламтящи малинови очи.
– Това ли… това ли може да е?
Той оголи зъбите си във вълча усмивка.
Назад към част 6 Напред към част 8
