Глава 4
АЙРИС
бляскавият #животнаайрисмонро #двамесецавмонтана
Уайлдър прави услуга на Дани.
Аз правех услуга на Дани.
Ако беше някой друг човек, а не брат ми, щях да си помисля, че това е някакъв сложен сценарий за сватосване. Но не и Дани. Нямаше как да смята Уайлдър и мен за двойка.
Не, това беше просто притеснението на брат ми за двама души, за които го е грижа.
Вероятно е помолил Уайлдър да се грижи за мен, докато съм тук. Беше покровителствено и натрапчиво. И двамата с Уайлдър бяхме възрастни. Безкрайно ме дразнеше, че Дани не вярваше, че мога да управлявам собствения си живот без намеса.
Все пак сърцето на Дани беше на правилното място. И ако можех само да намеря себе си на правилното място и да спра да слюноотделям по Уайлдър, цялата ситуация щеше да е наред.
На първо място, наистина трябваше да спра да се взирам в мускулите му.
Той имаше страхотни предмишници, мускулести и покрити с черни косми. Под повърхността на загорялата му кожа се подаваха няколко вени. Това бяха мъжки предмишници. Всичко в него беше напълно мъжко.
Уайлдър беше далеч от мършавия музикант, с когото се срещах в Берлин. Или пък с мършавия художник от Лондон.
Самият му размер беше невероятен, но като добавим и красивото лице и жилавите предмишници, ето че… все още се взирах.
– Не е нужно да ми готвиш – казах аз, докато той режеше домат от другата страна на острова.
– И двамата имаме нужда да ядем.
– С удоволствие ще помогна.
Той вдигна рамо и продължи да реже.
– Много често го правиш.
– Режа домати?
– Говориш с едностранно свиване на рамене.
Челото му се набръчка, създавайки двойна бръчка между веждите му.
– Това също го правиш често. Мръщиш се.
Погледът на Уайлдър се вдигна към моя, като тази гримаса беше непоклатима, преди да върне вниманието си към дъската за рязане. Хватката му върху назъбения нож се затегна, а предмишниците му се свиха.
Противопоставянето му имаше своите предимства.
Вдигнах бирата до устните си и отпих дълга глътка.
Беше толкова искрен в поканата си да ме остави да остана. Трябва ли? Два месеца не бяха много време, но не беше и точно бягство през уикенда.
Сигурно дължеше услуга на Дани. Каква беше тя? Ако го тормозех достатъчно, можех ли да я изтръгна от него? Може би щях да измайсторя и една неуловима усмивка.
Уайлдър се беше засмял, докато разговаряхме, дълбок и интензивен звук, но той се появи само с едно помръдване на устните му. Как ли щеше да изглежда усмихнат?
С домата, нарязан на тънки кръгчета, той взе главата маруля-айсберг и започна да къса листа. Вече беше оформил питките за хамбургери в чиниите. Грилът навън се нагряваше.
Той беше господар на владенията си, така че се възползвах от тихия момент и се завъртях на стола си, оглеждайки откритото пространство и дневната зона.
Тази къща беше… съвършена.
Да остана не беше толкова ужасна идея, колкото преди час. Но първо щях да видя как ще мине тази вечер. Може би да потърся друг ваканционен имот в района, за всеки случай. Нямах нищо против хотелите за кратки пътувания, но за по-дълъг престой исках да имам кухня, за да не се налага да ям навън всяко хранене. И не ми се щеше да пера дрехите си в обществена пералня, вече не.
Просто трябваше да измисля как да задуша това влечение към Уайлдър. Може би единственото, от което се нуждаех, беше известно време, за да може съблазънта му да изтънее.
Вероятно скоро щеше да направи нещо братско и да угаси горещината във вените ми. Може би щеше да ми се скара за татуировките ми. Това беше любимото занимание на моята снаха по време на семейните тържества – да снобарства. Или може би Уайлдър щеше да ми каже да спра да показвам толкова много кожа, като татко.
Мама не критикуваше толкова много, поне вербално. Не, нейното неодобрение беше мълчаливо, присъстваше във всеки поглед и стискане на устни.
Уайлдър все още не беше казал нищо, но това беше въпрос на време.
Така че, докато той неминуемо ме изключва, добре… щях да се наслаждавам на тези свити предмишници и потрепвания на челюстта.
– Обичам къщата ти – казах му, облягайки лакти на острова.
– Така каза.
– Струва си да го повторя.
– Аз също я обичам. – Гласът му беше нисък и тих, като шепот срещу кожата ми.
– Ако направя няколко снимки, не на цялата къща, а на различни части или ъгли, ще имаш ли нещо против?
– Не.
– А ако ги публикувам онлайн? На тях няма да има твой адрес или какъвто и да е начин да се идентифицира мястото.
– Няма проблем.
Завъртях се отново, за да видя, че вниманието му е приковано към гарнитурите на бургера.
– Тук е някак бляскаво.
Уайлдър погледна нагоре и повдигна вежди.
– Бляскаво? Не съм сигурен, че това е думата, която бих използвал.
– Защо? Точно така е.
Преди да реша да направя следващата си дестинация, имах размита представа за Монтана. И макар че в някои отношения се доближавах до нея – пресеченият терен и широките, открити пространства – престоят в тази къща беше придал на тази представа твърди очертания. Както и шофирането през Каламити.
Всичко в този град, в тази къща беше практично. Сигурно. Удобно.
– Тя е автентична. – Отпих още една глъдка от бирата си. – Имам нужда от повече автентичност в живота си.
– Дани каза, че имаш блог за пътешествия или нещо подобно.
– Нещо такова.
Или Уайлдър не беше разбрал, или брат ми не го беше обяснил правилно. Предвид постоянното мрънкане на Дани, когато ставаше дума за работата ми, предполагах второто.
– Аз съм инфлуенсър – казах аз.
Уайлдър примигна.
– Какво е инфлуенсър?
– Добър въпрос. – Засмях се и извадих телефона си. Отворих профила си в Instagram и го протегнах, за да го види.
Погледът му обходи екрана, като възприемаше всичко. След това кимна веднъж, преди да се обърне и да отиде до хладилника.
– Искаш ли кашкавал в бургера си?
– Моля. – Оставих телефона си настрана.
Имах над два милиона последователи в Instagram. Почти три в TikTok. Но ако Уайлдър изобщо беше впечатлен, не го остави да си проличи. Това донякъде ми хареса.
Те са просто суетни показатели. В началото бях обсебена от последователите. Но след години блясъкът се изчерпа. Бях невероятно горда с това, което бях изградила, но в тези дни търсех баланс. Щеше да разруши очарованието на Уайлдър, ако той се беше развълнувал от моето много малко парченце слава.
– И така, ти какво правиш, снимаш, докато пътуваш? – Попита той.
– В общи линии. Макар че не публикувам само за пътувания. Това са мода и козметични продукти, книги и каквото друго се занимавам. Натрупах достатъчно последователи, че марките ми плащат, за да пиша за тях.
– А. – Уайлдър кимна, като постави блокче чедър на плота. – Влияние.
Докоснах върха на носа си.
– Сега вече си наясно.
– Учениците ми винаги са на телефоните си и проверяват тези неща. – Той мръдна китката си към телефона ми, сякаш присъствието ми в кухнята му беше досадно. Още един натрапник в дома му.
– Ти нямаш социални медии?
Той поклати глава.
– Не. Твърде стар съм.
– Да, древен си – подиграх се аз.
Нежеланието му към социалните медии нямаше нищо общо с възрастта му. Това беше просто… той, нали?
Уайлдър изглеждаше като човек, който би намразил идеята за последователи. Беше прекалено зает да се крие тук, в своя рай в Монтана. Може би той имаше право, а ние, останалите екранни наркомани, бяхме тези, които се бяхме объркали.
– Признавам, че социалните медии имат своите предизвикателства – казах му аз. – Но благодарение на тях имам кариера, която ми плаща сметките и ми дава много свобода.
Уайлдър вдигна поглед, изучавайки лицето ми. Взираше се толкова дълго, че аз започнах да се гърча на мястото си.
Много малко хора ме изнервяха в наши дни. Но имаше нещо в тъмния му поглед, което накара сърцето ми да се разтупти. Сякаш виждаше през кожата ми, до самите ми кости и несигурността, която бях преодоляла с толкова усилия.
Сега ли щеше да ми каже да си намеря „истинска работа“? Или може би щеше да бъде като Дани и да ми изнесе лекция за липсата на висше образование. Дали Уайлдър щеше да бъде поредният човек в живота ми, който да ме предупреди, че социалните медии са непостоянни и не са жизнеспособен избор за дългосрочна кариера?
Ако имаше възможност да задуша тази страст, сега беше моментът.
– Какво? – Прошепнах, неспособна да понеса мълчанието му още един миг.
– Нищо – промърмори той. После погледът му се премести върху бургерите ни и без да каже нито дума, изнесе чинията през вратата, прилежаща към кухнята.
Тази врата водеше към малък вътрешен двор отстрани на къщата. Подобно на предната алея, тя беше направена от камъни, чиято форма представляваше идеален полукръг.
В момента, в който Уайлдър стъпи на този вътрешен двор, напрежението вътре се разсея, сякаш го беше изнесъл навън заедно със суровото месо.
Отпих още една глътка бира, бутилката беше почти празна, и се смъкнах от стола, като се оттеглих в хола с телефона си. С отворен фотоапарат се наредих в кадър, като използвах рамките на прозорците като псевдорамки за снимки, за да уловя тази гледка.
Индиговите планини и гората отвъд стъклото не бяха толкова величествени на снимката, колкото на живо, но тази снимка не беше само за моята емисия. Тази снимка беше най-вече за мен. Спомен за тази съвършена къща, така че ако утре си тръгна, да имам нещо, към което да се връщам отново и отново.
Публикувах я бързо, като добавих бляскав надпис и няколко хаштага. След това прибрах телефона си, повече от щастлива да го игнорирам за известно време.
Някой задник в мрежата вероятно щеше да коментира определението ми за бляскав. С нарастването на броя на последователите ми се увеличи и броят на троловете и клавиатурните войни. Но затова пък имах Ким. Тя правеше всичко възможно да ме предпази от негативните коментари, за да мога да запазя здравия си разум.
Вратата зад мен се отвори и Уайлдър влезе вътре с празната чиния. Той я постави в мивката и си изми ръцете.
– Сигурен ли си, че не мога да помогна с нищо? – Попитах.
Той измърмори и поклати глава.
Преборих се с усмивката си.
Този човек беше толкова чудесно намръщен. Не си спомнях това за него. Разбира се, беше минала цяла вечност, откакто бях виждала Уайлдър. А аз бях много по-млада. Но определено си спомнях, че беше без брада и усмихнат.
Може би беше спрял да се смее, след като жена му беше починала.
Сърцето ми се сви.
Кутиите в гардероба на стаята ми бяха нейни. Когато прибрах последния си куфар, зърнах името ѝ, написано на един от тях. Ейми.
Преди да се върна на стола си, отидох до хладилника за още една бира. Две бяха лимитът ми, защото имах предвид това, което бях казала на Уайлдър по-рано. Две бири и никоя сила на тази земя не можеше да ме накара да млъкна. Така че отпих от нея, докато той работеше в кухнята. Докато отваряше шкафове и чекмеджета, обърнах внимание на това, което се намираше вътре. Чинии над сребърните прибори, до чашите.
Той се движеше с плавност, която не бих очаквала от такъв висок, едър мъж. Беше хипнотизиращо да го наблюдавам. И също толкова интересно и дразнещо, че толкова много се опитваше да ме игнорира.
– Татуировките ли са? – Изригнах. Очевидно не ми бяха нужни цели две бири, за да загубя филтъра си тази вечер. Една и половина свърши работа.
– Какво?
– Мери мрази татуировките. С натрупването на все повече и повече ѝ е все по-трудно да ме гледа. Затова ли се преструваш, че не седя на този стол?
Той откъсна две правоъгълни хартиени кърпи от рулото до мивката, за да ги използва като салфетки. Докато ги поставяше на острова до чиниите ни, той най-накрая срещна погледа ми. Тези тъмни очи бяха почти нечетливи.
– Не, не е заради татуировките.
– Тогава какво е?
– Не съм свикнал някой да е в моето пространство. Не съм добър и в разговорите.
– А. – Кимнах. – Предпочиташ неловкото мълчание пред празните разговори за времето.
В очите му блеснаха искри, сякаш се опитваше да направи хаплив коментар, но той замълча.
– Е, аз съм алергична към неловкото мълчание. И съм любопитна. Считай това за предупреждение.
Той хвърли поглед към тавана и поклати глава.
– Колко много съжаляваш, че ме пусна през вратата?
Устните на Уайлдър се свиха, не от раздразнение, а сякаш задържаше усмивката си. След това се отдръпна от плота и изчезна навън с чиста чиния, за да събере бургерите ни.
Захилих се, когато вратата се затвори.
Може би щеше да се окаже невъзможно да изкарам Уайлдър от черупката му. Нямах представа какво е чувството да загубиш любовта на живота си. Но може би щях да успея да го разсмея поне няколко пъти. Да му припомня какво е чувството да се усмихваш.
Два месеца в Монтана.
Два месеца с Уайлдър Абът.
Два месеца, за да натисна няколко негови бутона и граници.
Хм. Може би това все пак щеше да е забавно.
Той се върна с хамбургерите ни, като ги сложи върху вече сложените хлябчета, а аз отидох до хладилника и извадих кетчупа и горчицата. Масата в трапезарията остана празна, докато ние седяхме един до друг на табуретките на острова.
– Какво преподаваш? – Попитах. – Нещо образователно? Искам да кажа наука.
– Наука.
– Каква възраст?
– Гимназия. – Хапката, която той отхапа, беше толкова голяма, че трябваше да изчакам, преди да изстрелям следващия си въпрос.
– Харесва ли ти да преподаваш?
– Да.
– Беше ли добър в науката, когато беше в гимназията?
Кимване.
– Колко ученици поисещават вашето училище?
По време на цялото хранене задавах въпроси. Уайлдър даваше кратки, лаконични отговори. Той не предостави допълнителни подробности. Без допълнителни емоции.
Сякаш носеше личния си живот като наметало. Или като щит.
Такъв вид личен живот дори не беше в моята сфера на възможност. Животът ми, или илюзията за него, се излъчваше за целия свят. За да празнува. За да го критикува.
Имаше вероятност Уайлдър никога да не се отвори за мен. Щяхме да прекараме следващите два месеца като непознати. Но никога нямаше да го опозная, ако не опитах.
Защо исках да опитам? Защо това изведнъж се оказа толкова важно за мен?
Не се опитах да разбера отговорите на тези въпроси, не и с леката си глава от бирата и пълния си корем от вечерята. Умората ме настигаше бързо, а плюшеното легло ме зовеше. Затова се смъкнах от стола и вдигнах ръка, когато той се опита да изчисти чинията си.
– Аз мия чиниите.
Той постави чинията и ми кимна. След това, без да каже нито дума повече, излезе от кухнята и изчезна в коридора, който трябваше да води към стаята му.
Бързо почистих помещението, заредих съдомиялната машина и намерих пластмасов контейнер за съхранение на остатъците от гарнитурата. След това избърсах гранитните плотове, като ги оставих да блестят под светлините на кухнята.
Слънцето все още проникваше през прозореца, когато се оттеглих в спалнята. Дръпнах щорите и се преоблякох в една от огромните тениски, които носех като пижама. Аз бях като джудже в нея, а тя ми се спускаше широко над рамото ми, разкривайки ключицата ми.
Понякога я носех с червения си сутиен, за да се покаже презрамката, докато снимах видео. Поп цвят, а не защото имах нужда от подкрепа. Гърдите ми бяха стегнати, но в най-добрия случай с чашка А. Но тази вечер не си направих труда да изровя сутиена от куфара си и оставих тениската да се спуска по голите ми зърна.
След това вдигнах косата си и отмих грима от лицето си, настройвайки телефона си да заснема видео с нощния ритуал с новия серум, който се бях съгласила да изпробвам и популяризирам. След като го завърших и изпратих на Ким за редактиране и рекламен език, се свлякох на леглото и се загледах в тавана.
Подгъвът на тениската се качваше нагоре по бедрата ми, а една заблудена нишка гъделичкаше голата ми кожа. Тази тениска беше прана толкова пъти, че беше почти износена, и скоро щеше да ми се наложи да си намеря нова.
Колко големи бяха тениските на Уайлдър? Обзалагам се, че бяха огромни. Меки. Точно такива, каквито предпочитах да нося, за да спя.
И се обзалагам, че миришеха невероятно. Точно като него.
Боже, той наистина беше прекрасен. Разликата във възрастта между нас не изглеждаше толкова голяма, не както преди десетилетие. Не че имаше значение. И не само заради приятелството му с Дани.
Погледнах към гардероба, където светлината все още светеше.
Уайлдър беше влюбен в съпругата си. Нямах желание да заставам между него и призрака му.
Не, просто исках да го накарам да се усмихне. Поне веднъж.
И може би да открадна една тениска.
Назад към част 4 Напред към част 6
