Глава 13
Когато отворих вратата на кръчмата, звънецът весело иззвъня. Десетина членове на гилдията бяха разпръснати по масите – повече, отколкото очаквах за сряда следобед. Настроението беше непринудено, но с тревожен привкус. Въпреки че заплахата за гилдията беше отминала, не всички бяха извън опасност. Никой нямаше да се успокои, докато всички ранени членове, включително Зора, не се възстановят.
Докато разкопчавах коженото си палто, прегледах бара. Мъж на около двайсет години с мазна, дълга до брадичката коса почистваше с половин уста щанда. Тори обикновено работеше през делничните дни и тъй като я нямаше тук, предположих, че е заминала на „екскурзия“ с тримата магове.
Прехапвайки долната си устна, се запътих към второто ниво. Голямото работно помещение на гилдията заемаше същата площ като кръчмата долу. Дълги работни маси запълваха по-голямата част от пространството, от едната страна имаше компютърни места, от другата – шкафове, а отзад – рафтове за книги.
Големият екран показваше скролващ се списък с известия на полицията и нови награди, докато се насочвах към задния ъгъл. В стаята имаше само няколко души, всички съсредоточени върху работата си. Разпознах една млада жена, заобиколена от учебници, като чирака-лечител на гилдията, Санджана.
Преметнах якето си през облегалката на един стол и извадих лаптопа от чантата си. Отне ми почти десет минути, за да се свържа с принтера в ъгъла, но накрая машината оживя. Страниците се стрелкаха една след друга – дела за всички изчезнали митични жени от Портланд и Ванкувър през последните двадесет години.
Вероятно е било глупаво, но се надявах, че разглеждането на физически страници, а не на екран, ще ми помогне да разбера нещо. Смяната на обстановката също не навреди – особено след като тук Зилас трябваше да остане в инфернуса.
Не че избягването на моя демон имаше нещо общо с новото ми желание да работя извън апартамента.
Изпратих още три файла на принтера – делото, което Тори ми беше дала, и двата свързани. Пресякох към ъгъла, събрах купчината си документи от капака на принтера и зачаках да изплюе последните страници.
Със скърцащ звук принтерът се задръсти.
– Не – изстенах под носа си. Наведох се от една страна на друга, разглеждайки машината, после погледнах безпомощно към другия край на стаята, където работеха останалите.
– Имащ ли нужда от помощ?
При гладкия, непознат мъжки глас се усмихнах с облекчение.
– Да, моля. Нямам представа как да …
Устата ми се отпусна, думите бяха забравени, докато се взирах в мъжа до мен. Висок метър и осемдесет, небрежни кафяви къдрици, бронзова кожа и бял белег, който се простираше от слепоочието до вдлъбнатината на лявата му буза. Дясното му око беше шоколадовокафяво, но лявото, това с белега, беше бледобяло с ясно изразен лимбален пръстен, който определяше безцветния ирис. Асиметрията беше смущаваща.
– Езра – изпъшках аз.
Той се усмихна.
– Здравей.
Отстъпих назад, опитвайки се да измисля добро извинение, за да избягам. Той застана на мястото, което бях освободила, и отвори страничния панел на принтера. Вкара ръка във вътрешността на машината, като побутваше различни части и детайли.
Той дръпна и страницата се освободи с дрезгав звук. Той я изглади.
– Може да се наложи да я разпечаташ отново.
Нервно взех хартията – снимката на младия Клод и магьосника албинос. Малко смачкана, но достатъчно добра.
– Това е добре. Благодаря ти. – Стискайки разпечатките си, се отдръпнах от него и побързах да се върна на стола си. Когато поставих документите на плота, една сянка пресече светлината.
Езра придърпа един стол и седна до мен.
Успокоявайки дишането си, изгладих смачканата страница на върха на купчината.
– Хм… Тори наоколо ли е?
Огнената барманка рядко се откъсваше от приятелите си и ако успеех да насоча Езра към нея, можех да се измъкна и да се прибера у дома. Какво си бях помислила, като дойдох тук да работя?
– Тори не е в града. – Той подпря брадичката на ръката си. – Зора ми изпрати имейл в събота вечерта.
О, точно така. Имейлът. Смятах да го подпитам къде е Тори и защо не е с нея, но вместо това попитах:
– Какво пишеше в имейла на Зора?
– Че имаш информация за мен. Нещо за мошеник-призоваващ?
Кръвта забушува в ушите ми, нервната нерешителност дърпаше мислите ми във всички посоки. Макар да нямах реални доказателства, фактът, че Клод беше разпечатал профила на Езра, предполагаше, че аеромагът е източникът на демоничния аромат, който Зилас продължаваше да открива. Не исках да го въвличам в нищо, което правех.
Но той беше тук, питаше и може би знаеше нещо за Клод.
– Разследвам кой стои зад избягалия демон на Хелоуин – казах му, за да кажа истината. – Докато претърсвах къщата му, открих копие от профила ти в МПД близо до бюрото му.
– Моят профил? – Лицето му не издаваше нищо, също толкова неразчитаемо, колкото това на Зилас, когато заключваше мислите си. – Хм.
– Името Клод Мерсие говори ли ти нещо?
– Не. Имаш ли негова снимка?
Изгладих смачканата страница.
– Този човек. Снимката е от 1997 г.
Той се втренчи в страницата, тъмното мастило бе изпъстрено с бели бръчки.
– Не мисля, че го познавам, но снимката не е добра. – Той махна с ръка към купчината. – Какво е всичко това?
Отметнах бретона си от лицето, като ми се искаше Зилас да е излязъл от инфернуса, за да ми играе ролята на детектор на лъжи.
– Мисля, че Клод е сключил сделка с Варвара. В събота вечерта срещнах този човек – посочих албиноса магьосник – с един от големите на Варвара, а той изглежда е слуга на Клод.
Езра слушаше внимателно, докато обяснявах случая с убитото момиче, което е било преследвано от демон, както и с другите две изчезнали момичета, които може би са били мишена на същия убиец.
– И така – заключих аз – търся подобни случаи на изчезнали момичета, тук във Ванкувър или в Портланд, които биха могли да бъдат свързани с този магьосник, с надеждата, че те ще ме отведат до него, а той ще ме отведе до Клод…
– В Портланд… – Замисли се Езра. Той обърна снимката на Клод и мъжа албинос към мен. – Варвара Николаев, мошеник призоваващ и евентуален сериен убиец са опасна комбинация. Мисля, че си права, че албиносът магьосник е този, върху когото трябва да се съсредоточим първо.
Кимнах несигурно.
– Искаш ли да ти помогна?
– П-помагане?
– Аарон, Кай и аз изкарваме заплатите си с работа с глави. Провеждали сме повече разследвания като това, отколкото мога да преброя.
Примигнах. Този човек имаше някаква ужасна тайна за Демоника, нали? Защо щеше да иска да работи с мен? Какво търсеше?
Приближи оригиналните случаи на изчезнали жени, прегледа ги внимателно, после подреди страниците в редица. Направи жест към снимките на трите изчезнали момичета.
– Забелязваш ли нещо?
Погледнах от едната към другата.
– Всички те са от Аркана. Освен това са млади и красиви.
– С тъмна коса – посочи той. – И дребни. Най-високата е метър и половина.
– О… прав си.
– Знаеш ли кой друг е младо, красиво и дребно момиче с тъмна коса?
– Кой?
– Ти.
Лед се вряза в червата ми.
– Той каза… магът ми каза… „Имаш такъв вид“.
– Ти си неговият тип. – Той раздели купчината листа на две. – Да видим дали някоя от тези жени също е негов тип.
Отне ни два часа да сортираме всички случаи, но намерихме само няколко, в които липсващите жени отговаряха на предпочитанията на магьосника, и те не бяха от полза. Всички те бяха разрешени – жените бяха намерени или убийците им бяха заловени.
– Нищо – въздъхнах аз.
Езра се облегна назад на стола си и потърка брадата, който потъмняваше челюстта му.
– Заподозреният изчезна преди две десетилетия, когато гилдиите започнаха да разследват. Може би си е взел поука и е променил почерка си.
– Въз основа на това, което ми каза, не мисля, че е променил… вкусовете си.
– Не, но може би той не изисква конкретен митичен клас… или дори митичен. – Той бутна стола си назад. – Хайде.
Последвах го от работната зала и се изкачих по стълбите към големия кабинет с бюрата на офицерите от гилдията. Той почука по отворената врата, докато влизаше.
Феликс, третият офицер, вдигна поглед от монитора си. Тъмни кръгове размазваха кожата под очите му, козята му брадичка беше рошава от няколко дни без поддръжка, а русата му коса беше заплетена.
Червата ми се свиха от чувство за вина. Феликс беше съпругът на Зора. Вероятно не беше спал както трябва, откакто тя беше ранена.
– Феликс – каза Езра и се намръщи. – Ще работиш тази вечер?
– Дариус предложи да ме смени, но аз имах нужда от разсейване. – Той отпи дълго от чашата си с кафе. – С какво мога да ти помогна?
– Как е Зора? – Попитах меко.
Слаба усмивка озари изтощението на лицето му.
– По-добре. Вече е будна от време на време. Питаше за теб. Беше притеснена.
– О, толкова се радвам! – Втурнах се към бюрото му. – Мога ли да я видя? Мога ли да ѝ донеса нещо? Какво мога да…
– Тя има нужда от много сън. Ще съобщя, когато е готова за посещения. – Той седна назад. – От какво имаш нужда?
Прехапах устна и погледнах към Езра.
– Можеш ли да потърсиш в полицията на Ванкувър? Изчезнали ли са жени под тридесет години, метър и половина или по-ниски, с тъмна коса?
Феликс си записа това.
– Време?
– Последните шест месеца.
– Разбира се. Дайте ми няколко минути.
Докато той пишеше бързо на клавиатурата си, аз се преместих по-близо до Езра и прошепнах:
– Смяташ ли, че магьосникът може да се е насочил към човешки жени?
– Митичната общност е малка. Ние не седим, когато някой изчезне, а дузина гилдии, които претърсват града в търсене на убиеца, правят наистина трудно да се измъкнеш от отговорност. Възможно е да е преминал към по-лесни жертви.
Докато чакахме, тайно се загледах от аеромагьосника към офицера от гилдията и обратно. Не го бях забелязал, докато не видях умората на Феликс, но към Езра също бе полепнала атмосфера на изтощение. Въпреки че топлият му тен прикриваше тъмните кръгове под очите, той имаше вид на човек, който се нуждае от още много сън.
Феликс пишеше още минута, след което принтерът до бюрото му оживя. Десетина страници се изсипаха върху капака.
– Ето така. Кажи ми, ако имаш нужда от още нещо.
– Ще го направя. – Езра събра страниците. – Почини си малко, Феликс.
Върнахме се на работната маса и разтворихме страниците. Шест жени. Три от тях бяха изчезнали миналата година и полицията имаше ясни заподозрени – гадже, тъща и сводник. Другите три …
– Обявени за изчезнали на трети януари – прочетох от първата. – Обявена за изчезнала на единадесети януари. Обявена за изчезнала на осемнадесети януари.
– Миналия петък – промърмори Езра.
– Няма тела. Няма заподозрени. Изчезнали са на път за вкъщи. – Погледнах към него. – Сигурно е магьосникът. Убил е три пъти само този месец?
– Подозирам, че това означава, че е пристигнал в града едва този месец. Ако проверим базата данни на полицията в Портланд, вероятно ще открием още подобни случаи.
Потръпнах.
– Той трябва да бъде спрян.
Езра плъзна най-скорошното изчезване пред мен.
– Това е най-добрият ни шанс.
– Най-добрият ни шанс за какво?
– Да намерим магьосника. Заета ли си утре?
– Не…
– Срещни се с мен тук в девет сутринта и ще започнем. – Той потупа страницата. – Първо нейното работно място. Знаем как изглежда този човек, което ни дава предимство, каквото полицията няма. Някой трябва да е видял магьосника да оглежда момичето.
– Точно така. Добре. – Веждите ми се свиха. – А какво ще кажеш за Клод и неговата разпечатка за теб?
Той се изправи на крака.
– Ако намерим единия, може да намерим и другия. Ще се видим утре.
– Разбира се.
Прекоси стаята и се насочи към стълбите. Точно преди да се изгуби от погледа, той погледна назад. Погледите ни се срещнаха и аз потръпнах. Очите му бяха страшно безизразни, криеха мислите му, но интензивността им ми напомняше на змия, която се взира в жертвата си точно преди да удари.
Той изчезна по стълбите, а аз си поех експлозивно дъх. Езра Роу, мистика на „Врана и чук“, когото най-много исках да избегна, сега ми помагаше да намеря албиносния маг. Плюсът беше, че той знаеше много повече от мен за разследването на убийци.
От друга страна, той вероятно криеше тайна, също толкова опасна като моята.
Назад към част 13 Напред към част 15
