Глава 5
ГРИМ
Погледнах към Скраб, когато влезе в параклиса и затвори вратата след себе си. Оставих писалката си и се облегнах на стола, като повдигнах вежди към него с въпрос.
– Трябва да поговорим. – Каза тихо Скраб, докато заемаше нормалния стол на Алекс.
– За какво? – Попитах, докато запалвах цигара, като нещо в стомаха ми подсказваше, че този разговор ще бъде сериозен и вероятно няма да ми хареса.
Скраб свърза пръстите си на масата, докато обръщаше тъмните си очи към мен.
– Катюшка.
Измърморих, докато дърпах от цигарата си.
– Какво става с нея? – Попитах, без да искам да говоря за нея. Тя искаше повече, отколкото можех да ѝ дам.
Бях навлязъл дълбоко в отношенията си с нея, което не беше мое намерение. Мислех да прекъсна отношенията си с нея, но не можех да се накарам да го направя. Само мисълта за това разкъсваше сърцевината на шибаното ми същество. Не можех да понеса мисълта, че някога ще остана без нея.
Скраб трябваше да бъде нейното начало и нейният край. Аз не бях мъжът, от когото тя се нуждаеше.
Но не можех да си помогна, когато ставаше дума за нея. Бях навлязъл много по-дълбоко, отколкото някога бях осъзнавал.
Просто не го знаех до предишната вечер, когато тя ми каза, че ме обича, а аз почти ѝ отвърнах. Но се улових, преди да го направя.
Сега бях застинал пред истинския въпрос.
Дали мъж като мен е способен на такава любов, от каквато се нуждаеше Катюшка?
– Ти я разкъсваш на парчета, Грим. Тя усеща как се отдръпваш от нея. – Каза ми Скраб, като ме извади от главата ми.
За момент просто го погледнах.
– За какво, по дяволите, говориш, Скраб? – Попитах накрая. Бях внимателен, като се уверих, че тя не може да разбере, че съм раздвоен относно това какво трябва да направя от този момент нататък.
– Снощи. – Скара ми се той. Свих очи към него. Той трябваше да се грижи за нея. Какво, по дяволите, се е случило?
– Какво, по дяволите, имаш предвид снощи? – Изръмжах му, като седнах по-изправен на стола си и загасих цигарата си в пепелника пред себе си. – Ти трябваше да се грижиш за нея. – Изръмжах.
Очите на Скраб блеснаха опасно. Когато ставаше дума за Катюшка, на Скраб му беше все едно с кого ще се сбие – дори и да бях аз. Той и преди беше пренебрегвал заповедта ми и я беше спасил веднага след инцидента, който беше въвлякъл Катюшка в живота ни. Беше застанал на нейна страна, въпреки че можеше да изгуби нашивката си.
Когато ставаше дума за тази жена, на Скраб не му пукаше чии пръсти настъпва.
– Аз бях. Държах я, докато тя се разпадаше в проклетите ми ръце, защото е ужасена, че те губи, Грим. – Собствените ми очи проблеснаха опасно към него, докато стисках юмруци. Той насочи пръста си към мен. Стиснах зъби, за да не се нахвърлям върху него. – Позволих ти да бъдеш с нея, защото ти вярвах, че няма да я нараниш, Грим. Сега ти си част от нея. Ако се отдръпнеш от нея, тя ще загуби част от себе си. По-добре запомни това, преди да направиш някоя глупост.
– Няма да се отдръпна от нея! – Изръмжах му. Поех си дълбоко въздух и стиснах носа си. Надигнах се от стола си и обиколих стаята, а по тялото ми преминаваше гневно напрежение. – Не биваше да се стига до такива дълбоки неща между нас, Скраб. Тя не трябваше да се влюби в мен. – Загледах се в тавана. – Аз също не трябваше да се влюбвам в нея, Скраб.
– Какъв е проблемът в това? – Попита Скраб, като ме погледна. – Толкова ли е шибано лошо да я обичаш, Грим? Толкова ли е шибано лошо да ѝ позволиш да те обича?
Измърморих.
– Ти трябваше да бъдеш началото и краят за нея, Скраб. – Напомних му. – Никога не мога да я поставя на първо място. Никога не мога да бъда всичко, от което тя има нужда.
Скраб въздъхна. Наблюдавах как се обляга на стола си.
– Отдавна приех, че не мога да бъда всичко, от което тя се нуждае. – Каза ми той. – Време е и ти да приемеш това и да я пуснеш напълно, Грим. Тя има нужда от теб и колкото и да не искаш да го признаеш, ти също имаш нужда от нея. Ти си част от нашето семейство, Грим. – Той сви рамене. – Освен това смятам, че от нея трябва да зависи какво е готова да приеме – не от теб.
Телефонът ми иззвъня в джоба, преди да успея да му отговоря. С недоволна въздишка го извадих, проклинайки името, което се появи на екрана.
Алехандро Гарсия.
– Майната му. – Проклех. Натиснах бутона за приемане на обаждане и доближих телефона до ухото си. – Какво? – Поисках да знам.
– Здравей и на теб, Грим. – Ухили се Алехандро, без ни най-малко да се смути от тона ми. – Надявах се, че ще можем да определим време, в което всички да се срещнем. Както се оказва, услугите на вашия клуб ми трябват по-скоро рано, отколкото късно.
– Ебати цифрите – измърморих аз. Погледнах часовника си. – Можеш ли да бъдеш тук до седем часа тази вечер? Тогава имам насрочен параклис. Каквото ти трябва, можеш да го донесеш сам.
– Ще бъдем там около три – каза ми Алехандро. – Разчисти някои стаи. Ще останем за известно време.
Измърморих и затворих. Погледнах към Скраб.
– Това беше Алехандро. Нашият пряк и тесен път свърши. Ние сме собственост на Алехандро Гарсия. – Казах му, като се опитвах да сдържа настроението си, докато го правех. Исках нещо по-добро за този клуб – за семействата, свързани с мъжете тук.
Скраб въздъхна.
– Грим, братко, съжалявам. Направих това, което трябваше да направя.
Стиснах челюстта си.
– Трябваше да ми се довериш не само като на шибания си президент, Скраб, но и като на човек, който искаш да е част от шибаното ти семейство. Но това е направено. Не мога да променя тази гадост. Единственото, което мога да направя сега, е да се справя с него и да се надявам на най-доброто, по дяволите.
С това излязох от параклиса, като имах нужда от малко шибан въздух.
***
Когато се върнах в клуба, Катюшка седеше навън под едно от дърветата срещу оградата. Главата ѝ беше опряна на ствола на дървото и изглеждаше изтощена.
Тя дори не помръдна, когато ботушите ми заскърцаха по чакъла към нея, а стъпките ми заглъхнаха, щом стъпих на тревата.
Единственият път, когато я бях намирал сама под дървото, беше когато или не се чувстваше добре, или се опитваше да реши нещо в главата си, без да притеснява никого другиго.
В главата ми прозвучаха думите на Скраб от разговора ни в параклиса тази сутрин.
Разкъсвах я на парчета.
Клекнах пред нея и наблюдавах как сините ѝ очи бавно се отварят, втренчени в мен. Бялото на очите ѝ беше кръвясало и сега, когато бях по-близо, можех да видя засъхналите петна от сълзи по бузите ѝ. Протегнах ръка, преди да успея да се уловя, и хванах челюстта ѝ, като разтрих възглавничката на палеца си по гладката ѝ буза.
– Какво става? – Попитах я с тих и груб глас.
Тя поклати глава.
– Добре съм. – Промълви, докато стягаше якето си около себе си, а по тялото ѝ премина лека тръпка.
Седнах до нея и привлякох мекото ѝ тяло в прегръдките си, като тялото ми се отпусна, след като тя се настани удобно в скута ми.
– Скраб говори с мен – казах ѝ тихо. Тя издаде раздразнен звук в задната част на гърлото си. Преглътнах трудно. Не бях от хората, които се изнервят. Бях сигурен във всичко в живота си – във всичко, освен в нея. Тази жена имаше силата да ме накара да се съмнявам във всичко. – Каза ми, че съм те разплакал.
Тя се засмя тихо, макар че звукът беше груб и пречупен. Стиснах ръцете си около нея.
– Просто искам твърде много, Грим, това е всичко. – Каза ми тихо. – Още от първия ден винаги си бил откровен за чувствата си. Това не е твоя грешка.
Целунах с устни върха на главата ѝ.
– Няма да те оставя, мое мило момиче – уверих я аз. Тялото ѝ се отпусна в ръцете ми при тези думи. Тя се беше нуждаела от тази увереност, а аз никога не бях осъзнавал това. И все пак винаги съм се гордял, че знам от какво има нужда, без да се налага да го изказва. Бях се втренчил в главата си повече, отколкото ми харесваше.
– Може да се отдръпна малко, защото не знам как да се справя с това, което чувствам, но никога няма да те оставя. Самата мисъл, че ще те напусна, сякаш ме разкъсва на парчета. – Признах. Стиснах зъби, оголвайки част от душата си пред нея. – Имам нужда от теб – казах тихо, думите ми едва се чуваха.
Тя обгърна ръцете си под елека ми, като се сгуши в мен.
– Скраб е с Йън. – Каза ми тихо тя, без да коментира последната част от изказването ми, за което ѝ бях безкрайно благодарен. – Ще останеш ли с мен точно тук? Знам, че навън е студено, но това е нашето място. Просто имам нужда от това с теб.
Разположих задника си така, че да ми е по-удобно, и опрях гръб на ствола на дървото.
– Каквото искаш, мило момиче. Поне за момента – добавих тихо аз.
Тя затвори очи и не след дълго дишането ѝ се изравни, докато заспиваше, увита в ръцете ми.
Назад към част 4 Напред към част 6
