Глава 16
НЕЛИ
– Странно е да съм в офиса. – Пиърс завъртя стола си към прозорците зад бюрото си и потърка с ръка брадясалото си лице. – Толкова е тихо. Все чакам да чуя бебешки плач.
– Какво ще правят Кериган и децата днес? – Попитах, затваряйки лаптопа си, който бях донесла за срещата ни.
– Тя ги заведе в парка тази сутрин, преди да е станало прекалено горещо. – Той махна телефона си от бюрото и извади снимка, като ми я подаде.
Констанс беше в количката си, а слънчевата шапка закриваше скъпоценното ѝ лице. Елиас, също с шапка, стоеше гордо до сестра си и носеше огромна усмивка на голям брат.
Емоциите ми се завихриха като прясната сметана, която изсипах в сутрешното си кафе. Щастие. Завист. Гордост. Желание. И щипка загуба. Защото с напредването на годините все по-често се питах дали не съм пропуснала шанса си за собствено семейство. Тази история може би не беше в картите, които ми бяха раздадени.
В телефона ми нямаше да има усмихнати снимки на деца.
– Мислех да си взема котка. – Подадох на Пиърс телефона му. – Може би две.
Той ме погледна отстрани.
– Ти не харесваш котки.
– Не харесвам твоята котка. Тя е демон.
– Това е вярно. – Той сложи единия си глезен над коляното. – Какво друго се случва?
– Не много. – Повдигнах рамене. – Мисля, че сме доста добре наваксали.
– Как се справя Катрин?
– Засега е добре. – Бях наела двадесет и две годишна току-що завършила колежанка за своя асистентка. – Тя е умна. Трудолюбива. Мисля, че ще се впише добре.
Катрин беше израснала в Каламити и след като завърши тази пролет, се беше преместила у дома, за да бъде близо до семейството си. Беше толкова нетърпелива, колкото и усмихната. Всяка задача, която ѝ бях възложила, тя изпълняваше с ентусиазъм и множество въпроси. Но най-добрата ѝ черта? Тя не беше футболен фен.
По време на интервюто ѝ, когато споменах, че Пиърс има няколко известни приятели, като Кал Старк, и че ще трябва да бъде дискретна, тя не знаеше кой е той. Катрин предпочиташе да шие, а не да спортува. Тя вече ми беше обещала одеяло за Коледа.
Бяха минали три дни, откакто Кал бе тичал край къщата ми, облян в пот. Блузата му беше прилепнала по гърдите и коремните мускули и ми беше нужна цялата ми воля, за да не го поканя вътре да си вземе душ.
Но аз го бях помолила за дистанция и твърдо вярвах, че това е бил правилният избор. Колкото по-малко време прекарвахме заедно, толкова по-малко време щях да го желая. Колкото по-малко време се чудех какво прави, къде прекарва дните си и с кого ги прекарва.
Както му бях казала през изминалия уикенд, ненавиждах това, че той е постоянно в съзнанието ми.
Този трик „кажи ми какво мразиш в мен“ трябваше да спре, защото всеки път, когато се изповядвах, издавах твърде много.
Защо му пукаше? Защо толкова се притесняваше за мнението ми? Дали беше заради пенсионирането му? Имаше ли нещо лично? Имаше само един човек, на когото Кал би се доверил доброволно. За мой късмет той седеше на четири метра от мен.
– Мога ли да те попитам нещо извън темата? – Попитах Пиърс.
Той кимна.
– Разбира се.
– Забелязал ли си нещо странно при Кал? Или по-странно от обичайното му странно?
– Не. Защо?
Защото се притеснявах за него.
– Напоследък се сблъсках с него няколко пъти. Той се държи… странно.
– Какво имаш предвид? – Пиърс седна по-изправен, а на лицето му се изписа загриженост за приятеля му.
– Ами, живее в кемпер, от една страна.
– Да, но това е само докато си построи къща в имота, който купи.
Имот, за който Кал не ми беше споменавал дори на нашата несъстояла се вечеря. Не, бях чула за имота му на последната си женска вечер в пивоварната. Брокерката на Кал беше спряла до масата ни, за да поздрави Ларк, и я беше попитала за състава на проекта ѝ. В момента, в който изрече името на Кал, аз се вдигнах и безсрамно подслушах.
– Лично аз смятам, че „Уиннебаго“ е смешно. – Засмя се Пиърс. – Остави на Кал да реши, че купуването или наемането е твърде голямо затруднение, затова наема чужд кемпер. Да, странно е, като се има предвид, че може да си позволи всеки имот в Каламити. Но ако се замислиш… има смисъл.
– Има? – Защото наистина нямаше.
– Кал обича да създава у всички впечатлението, че не обича да се обвързва, но погледни живота му. Той е бил съсредоточен единствено върху футбола. Кариерата му е била единственият му приоритет. И той просто си тръгна. Кал се ангажира. Когато го прави, то е за дълго. Така че той внимателно подбира ангажиментите си.
Като приятелството му с Пиърс. И тъй като не искаше да се обвързва с къща, беше наел „Уиннебаго“.
– Тези бедни хора ще загубят кемпера си, когато той го изгори до основи – промълвих аз. – След това сигурно ще обвини собствениците и ще ги зашлеви със съдебен иск.
Наистина ли вярвах на тези твърдения? Не. Но Пиърс ме погледна странно, сякаш може би беше чул в гласа ми искрената загриженост за Кал. Сякаш виждаше чувствата, които с всички сили се опитвах да скрия и пренебрегна.
Един нахален коментар ми се стори необходим. И за добро, добавих още един.
– Ако не може да бъде мил дори с децата в инвалидни колички, няма надежда да се отнася правилно към собствениците на тези мотели.
– А? – Челото на Пиърс се набръчка. – Какво дете в инвалидна количка?
– Последният му мач. Супербоул. Помниш ли, че имаше онова дете в инвалидна количка от фондация „Пожелай си“. Беше до Кал по време на интервюто след мача, а Кал държеше топката на мача. Трябваше да я даде на детето, вместо да я пази за собствената си витрина с трофеи.
– Той наистина му даде тази топка.
– Не, не я е дал. – Спомних си как го гледах как се отдалечава от камерите, а топката е здраво прибрана под мишница.
Пиърс поклати глава.
– Той отнесе топката в съблекалнята и накара целия отбор да я подпише заедно с фланелката на отбора. И никой не знае това, но Кал го изпусна един ден. Предполагам, че родителите на момчето са имали финансови затруднения, затова Кал им е платил за почивка в Дисниленд точно преди момчето да умре. Сделка от рода на „пътуване в живота“. След това е покрил медицинските им сметки. Дори отиде на погребението на момчето.
– Какво? – Момчето е починало? Сърцето ми се пръсна и очите ми се наляха. Бедното семейство. Защо Кал не ми беше казал в деня, в който бях споменала за това момче? Защо е направил всичко това за едно непознато семейство? Душата ми се сви за родителите на това момче. И за Кал.
– Веднъж чух един диктор да казва, че никой куотърбек не е толкова добър във фалшивото предаване на топката, колкото Кал – каза Пиърс. – Помислих си, че това е подходящо, защото той е професионалист и в симулирането на живота си. Той показва частите, които иска светът да види.
– Това не са добрите части. – Избърсах ъгълчетата на очите си. – Защо го прави?
Пиърс ме дари с тъжна усмивка.
– Ще трябва да го попиташ.
– Да. – Кимнах и се изправих. – Ще те оставя да се върнеш на работа.
Тежестта в сърцето ми направи стъпките ми тежки, докато се връщах в офиса си. Да се концентрирам върху каквото и да било беше почти невъзможно, защото главата ми беше залепнала за Кал. След един час борба с няколко имейла, изхвърлих входящата си поща и изтеглих Google.
Отне ми малко време, но открих некролога на момчето. Холис Йорк. Снимката на усмихнатото му лице, облечено в тениска на „Тенеси Титанс“, разби сърцето ми. Още няколко кликвания и попаднах на страницата на майка му във Facebook. Профилната ѝ снимка беше на Холис в инвалидната му количка, усмихнат от ухо до ухо, а Кал е коленичил до него.
Подписаната топка за мач беше в скута на момчето.
Медиите би трябвало да са обърнали внимание на това. Агентът на Кал или неговият мениджър трябваше да споделят това с пресата. Или може би са го направили. Може би не се вписваше в образа, който телевизиите искаха за Кал, и това беше причината никой да не види тази снимка.
Колко други примери за този Кал – добър, достоен Кал – са били пропуснати от масите, защото са били твърде заети да гледат повторенията как го изгонват от мач за това, че е напсувал съдията след пропусната дузпа?
Пиърс влезе в офиса ми около четири часа, преди да си тръгне за деня. Пет минути след като той излезе през вратата, аз направих същото, като пожелах лека нощ на Катрин, която беше настанена на рецепцията.
Потеглих към града, но с наближаването на отбивката продължих да карам направо, а сградите в центъра на града се мяркаха покрай прозореца ми, докато се насочвах към мотела. Джипът на Кал беше паркиран на алеята до „Уиннебаго“.
Той седеше на онзи къмпинг стол пред вратата на кемпера, облечен в чифт спортни шорти. Торсът му беше загорял и оголен, коремните му мускули бяха на показ не за кого да е, а за мен. Беше сложил бейзболна шапка и слънчеви очила. Отнякъде беше намерил чадър, който хвърляше овална сянка върху импровизирания му вътрешен двор.
Паркирах и слязох от колата, като оставих телефона и чантата си, докато вървях по пътя.
В мрежестата поставка за чаша на стола му имаше кутия бира. Кал я вдигна, когато се приближих.
– Бирата е в хладилника.
– Не, благодаря. – Една бира щеше да намали задръжките ми, а днес, както и всеки друг ден, имах нужда от тях, когато Кал беше на една ръка разстояние. Заех празното място до неговото. – Защо, след като имаш този хубав стол, сядаш на този?
– Защото този е мой. А този е на Хари.
По-възрастната жена не беше тук, но въпреки това той остави мястото и свободно, в случай че тя се отбие.
– Какво дължа за удоволствието от това посещение? – Попита той.
– Истината. – Беше мой ред да отправям искания и тъй като никой от нас не се интересуваше от светски разговори, не се поколебах. – Кажи ми защо се криеш от света.
– Не знам за какво говориш, блондинко. Бях професионален куотърбек в НФЛ. Както знаеш, прекарвах известно време в понеделник вечер по футбол. Не бих казал точно, че се крия.
Въздъхнах, толкова адски уморена от фасадата и хленченето.
– Знаеш какво имам предвид.
Той щракна с пръсти три пъти, преди да вдигне бирата към устните си. По сребристия алуминий се стичаха струйки конденз, две от които се приземиха на коляното му, докато той отпиваше. Когато кенчето се изпразни, той го смачка. След това седяхме в мълчание, докато сянката на чадъра не се измести и слънцето не се плъзна по пръстите ни.
Накрая Кал прочисти гърлото си.
– Баща ми е задник. Знаеш го.
– Знам.
– Той държи на имиджа си. Не за репутацията си, а за имиджа си. Къщата. Колите. Парите. Статусът. Съпругата трофей. Младите приятелки.
Изненада ли ме фактът, че бащата на Кал е изневерявал на жена си? Ни най-малко.
– А аз съм синът – футболната звезда – казва той. – Аз съм просто част от неговия образ. Отдавна реших, че няма да изглеждам по същия начин като Колтър Старк.
– Значи ти си задник от друга порода?
Той сви рамене.
– Това е, което знам.
Шоуто. Беше се научил от баща си да прави шоу.
– Но ти всъщност не си задник, нали?
– Нели. – Той ме погледна втренчено.
– Беше любезен с онова момче в инвалидната количка. Плати медицинските му сметки. Помогна на семейството му. Защо не ми каза това?
Кал отново щракна с пръсти, което означаваше, че съм го разтревожила с тази тема. Добре.
– Хората са си изградили мнение за мен. Включително и ти.
– Ти не ми даде много избор. – Седнах по-изправена. – По-често си се държал ужасно с мен. В гимназията ме използваше. Измъчваше ме. Омаловажаваше ме.
– Да, защото реши, че не съм достатъчно добър.
– Аз? – Посочих към гърдите си. – За какво говориш?
Той също седна по-високо и се завъртя на стола си, като се наведе по-близо.
– Онзи ден край басейна. В първи курс. Помниш го, нали?
Разбира се, че си спомнях този ден. Момичетата не забравят първата си целувка.
– Ти каза на баща си, че съм глупав спортист. Че ме мразиш. Веднага след като ти се доверих. Веднага след като ти се доверих. Веднага след като те допуснах до себе си.
Чакай. Той ме е чул да говоря с татко? Умът ми се забърза, опитвайки се да си спомни подробностите от онзи ден. Бяха размити, замъглени от времето и омразата.
Спомнях си най-вече, че си мислех, че е толкова сладък. Седенето до него, говоренето с него, беше толкова вълнуващо. През цялото време сърцето ми беше в гърлото. След това той се наведе и си спомних, че целувката свърши толкова бързо, че мозъкът ми не беше имал възможност да навакса.
Може би го нарекох глупав спортист. Татко ме беше предупредил да се пазя от него, но той ме беше предупредил да се пазя от всички момчета.
– Бях на четиринайсет години – казах аз. – Говорих с баща ми за момчетата. Наистина ли мислиш, че щях да му кажа истината? Че синът на клиента му току-що ме беше целунал? Разбира се, че излъгах.
– Не го приех като лъжа.
Защото бяхме на четиринайсет. И вероятно съм наранила егото му. Това ли беше причината да се държи толкова ужасно с мен след това?
Близо двайсет години бяха дълъг период от време, за да се превъртят назад и да се пресъздадат в нова светлина. Но, Боже, това имаше смисъл. Кал беше реагирал така, както биха реагирали повечето момчета на тази възраст. Беше си отмъстил.
Част от мен искаше да му се разгневи. Да го ударя по главата за това, че е толкова невероятно упорит. Но ние бяхме деца. Неправилното общуване беше наш специалитет. А от гимназията насам…
Годините на спорове, горчивина и обида изглеждаха като напразно изгубени. И за втори път днес Кал Старк ме накара да се натъжа.
Този четиринайсетгодишен хулиган ме беше допуснал до себе си. И аз го бях хвърлила в лицето му.
– Нараних чувствата ти и ти ме отблъсна – прошепнах аз.
Той вдигна празната си, смачкана кутия, като я разклати, сякаш му се искаше да е още пълна.
– Какво щеше да направиш на мое място?
– Вероятно същото – признах аз. – Това все още не обяснява защо отблъскваш всички останали. Защо се държиш така.
Той вдигна рамо.
– Така е по-лесно.
– Защо?
– Защо не? – Глупав отговор, но преди да успея да му го обясня, той стана от стола си. Фургонът леко се разклати, докато той се качваше по стълбите и затръшваше вратата след себе си.
Над главата му прелетя ято малки птици, които изчезнаха в небето със замах и поклащане.
А аз седях замръзнала, загледана в празния стол на Кал.
Тези чувства към Кал – вината, обичта, копнежът, страхът – нямаше да изчезнат, нали? Без значение дали живееше в Каламити, Калгари или Калабасас, всички те имаха едно общо нещо.
Кал.
Той беше заплетен в сърцето ми.
И беше само въпрос на време да го разбие.
–
Дневниче,
Кал уволни баща ми днес. Този глупак съсипа бизнеса на татко. И всичко това беше лъжа. Татко отново трябваше да ме вземе от училище, защото мама взе двойна смяна за допълнителни пари. Предложих да помогна на татко да коси. Първо окосихме една къща, после отидохме последни при Старк. Мразя да ходя там и можех да кажа, че и татко не ме искаше там, но щеше да е твърде късно, ако ме беше закарал чак до вкъщи и после се беше върнал на работа. Така че просто отидохме и той се зае с кантирането, а аз косях. Този път Кал беше там. Довършвах в предния двор, когато той се прибра с баща си. Той дори не ме погледна, докато слизаше от колата, но както и да е. Това не е нещо ново. Влязоха в къщата и след някакви си десет минути бащата на Кал излезе с буря и се изправи пред татко. Каза, че нямам право повече да идвам тук и че съм преследвала Кал. Можеш ли, по дяволите, да повярваш в това? Защо да искам да преследвам Кал? Аз мразя Кал. Татко се застъпи за мен. Дори не му се наложи да пита дали това е вярно, защото знае, че никога не бих го направила. Той каза, че Кал трябва да е сбъркал. Е, това изпрати бащата на Кал на ръба. Той се изчерви в лицето и изкрещя, че синът му не е лъжец. О, почакай. Става още по-добре. Той ме обвини, че съм се промъкнала в къщата им последния път, когато бях там, и съм откраднала една от футболните фланелки на Кал. Какво?! Казах, че това е лъжа и нарекох Кал лъжец. Бащата на Кал ми каза да млъкна. Баща ми каза, че не може да ми говори по този начин. Така че бащата на Кал уволни татко и ни каза да се махнем от имота му. Плаках по целия път до вкъщи. Татко обеща, че всичко ще бъде наред и че това е само един клиент. Сякаш почти се чувствах по-добре. Само че после се прибрахме и телефонът започна да звъни. Всички останали клиенти на татко се обадиха и го уволниха. Да. Най-лошият. Ден. Някога. Бащата на Кал разказал на всичките си богати приятели за случилото се и те му повярвали. Разбира се, че повярваха. Мама се прибра преди петнайсет минути. Изпрати ме горе да си напиша домашното, за да могат да си поговорят. Не знам какво ще правят, ако на татко не му плащат. Може би ще успее да си намери нови клиенти? Това просто ме вбесява толкова много. Дори не би трябвало да се притесняваме за това. Единственото, което искам, е да ударя този лъжец Кал Старк в лицето утре, когато го видя в училище. Но тогава ще ме изритат от Бентън и мама наистина ще се разсърди, а татко ще е уволнен за нищо. Това не е честно. Нищо от това не е справедливо. За всичко е виновен Кал. Мразя го десет пъти повече, отколкото го мразех вчера.
Нели
Назад към част 17 Напред към част 19
