ПРОЛОГ
КАЛ
Новият човек в SportsCenter беше дразнещ до смърт.
Мърморех срещу екрана, стиснал дистанционното в ръката си, докато той се опитваше да се шегува с другия диктор.
– Можем ли просто да преминем към главната история? – Попитах себе си.
Моето пенсиониране беше водеща новина днес, но през по-голямата част от времето избягвах медиите. Може би защото все още не бях сигурен дали съм взел правилното решение. Може би защото, ако не го чуя по ESPN, значи не е реално.
– Добре, да преминем към новините. – Камерата се насочи към новото момче и в горния ляв ъгъл на екрана се появи моето лице. – Кал Старк напуска НФЛ като шампион. Голямо съобщение днес от „Титаните“. Три седмици след като спечели втория си Супербоул с франчайза, звездният куотърбек обяви оттеглянето си, слагайки край на десетгодишната си кариера в „Тенеси“.
Камерата се завъртя към другия диктор.
– През последното десетилетие Старк си спечели доста добра репутация не само на терена, но често и със своите, хм… колоритни лудории край терена и след мача.
Новият човек се ухили, когато екранът отново го прекъсна.
– Колоритен е един от начините да го кажа.
Глупак.
Другият диктор отново се появи на екрана и започна да изрежда статистиката ми, но цифрите – ярдове за пас, хвърлени тъчдауни, процент на саковете – избледняха до шумолене зад прилива на кръв в ушите ми.
Пенсиониран.
Аз бях пенсиониран.
Бях се отказал от ролята на победител, преди контузията или възрастта да опорочат кариерата ми. Но без футбол какво, по дяволите, щях да правя с живота си?
Нямам представа. Но нямаше да остана в Нешвил, а и нямаше да се прибера в Денвър.
Телефонът ми иззвъня на масичката за кафе. Проклетото устройство звънеше цял ден, откакто съобщението ми се бе появило на бял свят. Бях отказал дузина обаждания от агента си. Пет от мениджъра ми. Два от майка ми. И няколко от репортери.
Името на Пиърс проблесна на екрана.
Не исках да говоря с никого, но щях да направя изключение за приятеля си.
– Здравей.
– Как си?
– Истината? – Гласът ми се пречупи. – Не е добре.
– Дай му време да се уталожи.
– Да – промълвих аз. – Какво е новото при теб? Как са Кериган и Елиас?
– Всички са страхотни. Днес Кери беше на преглед. Тя е здрава. Бебето е здраво. Елиас е готов да стане по-голям брат.
– Добре. Това е добре. Радвам се за вас.
– Мислил ли си за Каламити? – Откакто Пиърс се беше преместил в Монтана, той настояваше да обмисля малкия му град след пенсионирането ми.
Досега се съпротивлявах, защото идеята за пенсиониране не беше реална, а само идея, споделена с него и само с него. Пиърс беше най-добрият ми приятел още от гимназията и му бях казал за пенсионирането си, преди да кажа на агента и мениджъра си. Но от днес целият свят знаеше, че съм приключил с футбола.
Пенсиониран.
Но пенсиониране в Каламити? Разбира се, щеше да е чудесно да съм по-близо до Пиърс. Неговото семейство беше моето семейство. Бих минал през огън за него и бих поел куршум за детето му. И днес, когато целият ми свят се беше преобърнал, той беше приятелят – единственият ми приятел – който се беше обадил.
Може би Каламити беше очевидният избор, само че за разлика от мен Пиърс имаше други приятели. И той вече я беше убедил да се премести там.
Нели.
Жената, която живееше, за да ми подхвърля тези колоритни измишльотини в лицето като възмездие за злините, които бях сторил като тийнейджър хулиган. Тя щеше да се премести през пролетта, за да работи в новия офис на Пиърс. Да живееш толкова близо до Нели беше обречено на катастрофа. Но къде другаде щях да отида?
– Ще помисля – казах аз.
Каламити, Монтана.
Може ли това да е следващата ми пиеса?
Идеята не ми беше противна.
Назад към част 1 Напред към част 3
