Глава 15
Спусъкът се натисна под пръста ми, пистолетът щракна и Аарон се заби в мен.
Миг по-късно ме удари второ тяло и аз бях смазана между тях. Пистолетът беше издърпан от ръката ми, ръцете ми бяха извити назад и Блейк ме заключи в хватка, която накара гръбнака ми да се извие срещу широките му гърди.
Аарон държеше пистолета за цевта, дишайки тежко, докато ме гледаше така, сякаш ми беше израснала втора глава.
Примигнах бавно. Погледът ми се премести от пиромага и пистолета, който той държеше, после към лицето на брат ми, застинало в невярване. Ръката ми… която държеше тази ледена метална дръжка. Пръстът ми… дръпна скования спусък. Споменът беше пресен и ярък в съзнанието ми.
Аз бях натиснала спусъка.
Паниката избухна в мен и аз изкрещях.
Аарон и Блейк се стреснаха от пронизителния ми вик, а Джъстин скочи от стола си.
– Не съм го направила! – Паникьосаният ми писък преряза гърлото ми. – Не го направих, това не беше… не, не, никога не бих…
Борех се срещу хватката на Блейк, а отричането се лееше от устните ми, докато сълзите се разливаха по бузите ми.
– Не съм… не съм… не съм…
Но пистолетът беше в ръката ми. Бях натиснала спусъка.
Докато се превръщах в безсловесен плач, Аарон постави пистолета на масичката до дивана, след което ме издърпа от ръцете на Блейк и ме бутна към Джъстин. Брат ми ме хвана с изненадано хъркане.
– Успокой я – нареди Аарон. – Блейк, да вървим.
Терамага кимна рязко.
– Да вървим? – Джъстин стисна ръка около мен, докато двамата магове се запътваха към вратата на вътрешния двор. – Къде?
– Да намерим мистика, който се е гаврил с Тори – обади се Аарон през рамо, а очите му пламтяха. – Чакай тук.
Те изчезнаха навън, а аз не помръднах, стоях неподвижно в прегръдката на Джъстин.
– За да намерите… какво? – Прошепнах.
– Някой се е заиграл с теб… Какво иска да каже?
– Не знам. – Цялото ми тяло трепереше непрестанно и не можех да се отърва от образа на пистолета в ръката ми, насочен към шокираното лице на брат ми. Бях го направила. Каквото и да си мислеше Аарон, че се е случило, никой не беше сложил този пистолет в ръката ми.
Джъстин ме обгърна с ръце. Как можеше да ме прегърне след това, което се бях опитала да направя?
Минутите се проточиха, а после вратата на терасата се удари. Аарон влезе вътре с ярост на лицето, а Блейк беше точно зад него. Притиснах се до Джъстин, когато пиромагът се приближи до мен. Той ме издърпа от брат ми, обърна ме и ме бутна на дивана.
– Тори – каза той тихо, като коленичи пред мен – какво се случи, докато те нямаше?
– К-какво?
– Ти излезе навън. Къде отиде?
– Аз… отидох до кафенето.
– Помниш ли цялата разходка?
– Да.
– Видя ли някой друг?
– Не.
– Какво се случи след това?
Заключих ръцете си около китките му, вкопчвайки се за живота си.
– Влязох в кафенето. Разгледах поничките, после се наредих на опашката.
– Някой говори ли с теб? Някой докосна ли те?
– Не.
– Какво се случи, след като се нареди на опашката?
– Аз… си тръгнах.
– Купи ли нещо?
– Не, просто… си тръгнах.
– Защо?
– Защото… – Веждите ми се смръщиха. – Не знам. Мислех, че… трябваше да се върна тук веднага.
– Спомняш ли си как се връщаше тук?
– Да…
– Планира ли да извадиш пистолета?
Треперене разтърси крайниците ми.
– Не знам.
Блейк приседна до Аарон, а изражението му беше мрачно.
– Черна магия? – Изръмжа той. – Или психика?
Аарон разтърка горната част на ръцете ми през якето.
– Алхимията, която е достатъчно силна, за да я контролира, вероятно ще доведе до загуба на паметта. Ако тя си спомня всичко, но не знае защо е променила поведението си…
– Психика – заключи Блейк с кимване. – Вероятно е менталист.
– Чакай. – Погледнах между тях, лицето ми беше студено от сълзите. – Мислите, че някой ме е накарал да направя това? Но-но аз не съм говорила с никого, не съм докосвала никого, нито съм пила отвара. Никой не ми е казал да се върна тук и…
– Силите на менталистите са с много нечисти вкусове – прекъсна Аарон. – Спомняш ли си онази, която ме хвана?
Спомних си. Жената, която с едно просто докосване беше поела пълен контрол над ума и тялото му.
– Сблъскала си се с някой такъв и той ти е повлиял, без да е осъществил контакт – или пък е осъществил контакт и те е накарал да забравиш.
– Намерихте ли го? – Попита Джъстин. Беше взел обратно пистолета си и изпразваше патронника в ръката си. Пъхна в джоба си самотния патрон и пълнителя.
Поклащайки глава, Блейк се изправи на крака.
– Нямаше никой наблизо, а и не знаехме кого да търсим.
– Ами ако не е имало менталист? – Прошепнах. – Ами ако просто съм се счупила? Ами ако съм полудяла и…
– Тори. – Приближи се Джъстин. – Виждал съм те в плен на всякакъв вид гняв. Дори когато си злобна, знам как изглежда, но това… това беше съвсем различно. Очите ти бяха празни, сякаш не мислеше и не чувстваше нищо. Каквото и да се е случило, това не беше ти.
Устата ми трепереше. Изстрелях се покрай Аарон, протегнах ръце и Джъстин ме придърпа в силна прегръдка. Можех да усетя несигурните трепети в крайниците му. Едно ридание ме разтърси и той сложи лицето си на рамото ми.
– Но ти все пак ме изплаши до смърт – промълви той. – Защо пистолетът не стреля?
Откъснах се от Джъстин и погледнах към Аарон.
– Ти потуши изстрела, нали?
Той кимна.
– Но както съм казвал и преди, не разчитай, че някога ще успея да спра изстрел. Трябва да съм много близо, а дори и тогава успеваемостта ми не е фантастична. – Изправяйки се на крака, той се огледа наоколо. – Сега да събираме багажа. Трябва да се махнем оттук възможно най-скоро.
Веждите ми се смръщиха.
– Това не беше случаен менталист, който те е изпратил тук, за да направиш дупка в брат си. – Той влезе в спалнята, а гласът му се носеше обратно. – Не съм сигурен как, но вчерашното ни надничане не остана незабелязано. Може би преторът е видял превозните ни средства или е проверил тавана и е открил доказателства за натрапник.
Бързайки след Аарон, го открих да сваля комплекта си за бръснене от плота в банята и да го хвърля в чантата си.
– Побързай да опаковаш, Тори.
Втурнах се в спалнята, в която бях спала, където куфарът ми седеше отворен на леглото. Събрах вчерашните си дрехи от пода и ги хвърлих в него.
– Преторът не се забърква. – Гласът на Блейк се разнесе от дневната. – Той направо се зае да наеме професионалист.
– Какъв професионалист? – Попита Джъстин.
– Убиец – някой, който може да ни накара да се убием взаимно и да приключим разследването, без да привлечем вниманието към сектата.
Потръпнах от думите му. Убиец. Дали са знаели, че ме изпращат да убия собствения си брат? От тримата мъже Джъстин беше най-малко опасен. Убийството на Арън и Блейк щеше да е по-разумният ход, но може би убиецът не знаеше това.
Не се поколебах да се насоча към Джъстин. Дали менталистът беше посочил целта ми… или го бях избрала заради нещо в подсъзнанието си?
Изтръпнах още повече, отблъснах мисълта и отворих чантата си с гримове. Извадих компактния диск с демоничния амулет, отворих капака, измъкнах тайнствения талисман от скривалището му и го прибрах в джоба си. Щях тайно да го преместя на бойния си колан веднага щом ми се отдадеше възможност.
– Ситуацията ескалира по-бързо, отколкото очаквах – добави Блейк, – но ще минат поне още осем часа, преди екипът да е тук.
Замръзнах – после се стрелнах към вратата. Нахлух във всекидневната и попитах:
– Какъв екип?
– Екип на Ключовете. – Блейк беше извадил телефона си и се взираше в екрана. – Направете го два отбора. Те ще маркират претора, а аз ще им съобщя и за убиеца.
Паниката барабанеше по ребрата ми. Лошо, лошо, лошо. Бяхме тук, за да намерим гримоар, който можеше да спаси живота на Езра, а присъствието дори на един митичен Ключ на Соломон вече усложняваше това. Два екипа от тях щяха да ни прецакат напълно.
Това означаваше, че трябва да действаме бързо. Разполагахме само с осем часа, преди екипите на Ключовете да пристигнат и да отнемат последния шанс на Езра.
Втурнах се обратно в спалнята, нахвърлих нещата си в куфара и го закопчах. Когато го завлякох в дневната, Джъстин затваряше чантата си. Оставих куфара си до него и се втурнах в стаята на Аарон, за да видя дали има нужда от помощ.
Застанал до леглото си, той пъхна една риза в чантата си, след което дръпна ципа.
– Готов ли си? – Попитах го. – Трябва да…
Той погледна нагоре и аз се стреснах от бледото му лице.
– Аарон? – Пристъпих към него. – Какво…
Той се отдръпна от мен, сякаш имах заразна болест, после се улови. Челюстта му се стегна.
– Тори, ако ти се стори, че се държа дори малко странно, бягай по дяволите от мен. Няма да се обидя.
– А? За какво говориш?
Ръката му се сключи върху презрамката на чантата, а кокалчетата му побеляха.
– Убиец, който може да ни накара да се нападаме един друг… – Призрачните му очи проблеснаха по лицето ми. – Пистолетът е детска игра в сравнение с моята пиромагия. Една дупка от куршум? Мога…
Прекъсвайки, той поклати глава, неспособен или нежелаещ да опише пораженията, които неговият нажежен до бяло огън може да нанесе на живо тяло.
– Ако този менталист ме… – Той преглътна. – Може би трябва да остана тук.
Пресякох разстоянието между нас и го прегърнах.
– Ти ще дойдеш с нас, Аарон. Справяли сме се и с по-лоши неща.
Погледът му падна и чух неизреченото: „Но дали сме?“
Хванах го за ръката и го измъкнах от спалнята.
– Хайде вече да се движим, момчета!
Блейк отиде напред, качи се в джипа си и запали двигателя, докато Арън, Джъстин и аз натоварихме чантите си на задната седалка на джипа. Закарахме конвоя от автомобили до паркинга на супермаркет, където Джъстин остави пикапа си и се качи при нас. Аарон последва джипа на Блейк към покрайнините на предградието.
– Наемен убиец – промълвих аз, като изтръпнах при тази дума. Наемен убиец, който се опитва да ни убие. Не че и преди хората не са се опитвали да ни убият, но това беше много по-страшно. Не просто убиец – а манипулатор, който ще се опита да ни накара да се убием един друг.
Преглъщайки прилив на ужас, добавих:
– А съвсем скоро ще имаме и два екипа на Ключовете, с които да се справяме. Освен ако в дома на претора няма култов гримоар, нямаме никакъв шанс да го намерим, преди да се появят.
– Трябва да се отървем от Блейк и Ключовете – каза Аарон, вперил поглед в джипа пред нас. – Ако успеем да ги изпратим в грешна посока, това ще ни спечели време. Веднага щом Кай се присъедини към нас, ще можем да измислим план.
Кимнах. Да, имахме нужда от Кай. Той беше нашият човек, който планираше. Знаеше как да свърши нещо. Той направи своите проучвания и…
Очите ми се свиха замислено.
– Взе си лаптоп, нали?
– Разбира се.
– Тогава, докато ти претърсваш къщата, аз ще работя върху нещо друго – нещо, което ще ни изведе на голяма крачка пред Блейк и Ключовете.
Когато пристигнахме в къщата на претора, гаражът му – този за превозни средства, а не този за поклонение на демони – беше празен. Той вече си беше тръгнал и се надявахме да отсъства за цял ден.
Аарон и Блейк имаха задачата да проникнат и систематично да претърсят цялата къща с площ от четиристотин квадратни метра. Аз, от друга страна – задникът ми беше паркиран в джипа, а джипът беше паркиран в една защитена горичка от дървета точно до пътя. През предното стъкло едва виждах улицата и единия ъгъл на далечната алея на претора.
Лаптопът на Аарон беше отворен на коленете ми, а на телефона ми имаше видеозапис на Джъстин от снощната среща на сектата. Щракнах в таблицата, която бях направила, подготвяйки я за самостоятелно възложената ми задача.
Брат ми, който седеше на шофьорската седалка, се наведе над централната конзола, за да надникне в лаптопа.
– Какво правиш?
– Правя таблица с най-добрите ни предположения за възрастта, височината, теглото, цвета на косата и очите на всички сектанти. След това Аарон или някой друг от „Врана и чук“ може да използва информацията, за да ги потърси в митичната база данни на полицията.
– Това база данни за престъпници ли е, или…?
– Предполага се, че всеки митичен е регистриран до осемнайсет години. Ако всички сектанти са мошеници, тогава сме в задънена улица, но ако дори един от тях е регистриран, можем да ги намерим.
– Хм. Убиецът също ли ще е в базата данни?
– Вероятно не. Убийците обикновено не играят по правилата на полицията. Освен това ние не знаем нищо за тях, така че не можем да ги потърсим.
Докато говорех, отново си размърдах мозъка, за да намеря някаква идея за това кой е объркал главата ми, но нямах на какво да се опра. Всеки – от култа до случаен минувач – можеше да отрови съзнанието ми.
– И така – заявих решително – нека видим какво можем да разберем за сектантите.
Изброих всеки член на сектата в първата колона на електронната си таблица, като им поставих етикети от едно до дванайсет в зависимост от позицията им в кръга. Добавих и претора, тъй като все още не знаехме името му.
Джъстин вдигна телефона ми, пусна видеото – звукът беше заглушен – и го изгледа за момент.
– Да видим… първият сектант е жена, със средно кафява коса, между метър и петдесет и три и метър и шестдесет, и между четитидесет и седем и петдесет килограма. Не мога да определя цвета на очите ѝ.
Примигнах многократно, след което набрах данните в електронната си таблица с максимална скорост. Защо се изненадах? Брат ми може и да не знаеше почти нищо за митовете, но знаеше как да прави профили на заподозрените.
– Добре – казах ведро. – Това е всичко за култист номер едно. Какво ще кажеш за номер две?
Той прескочи напред през видеото, търсейки по-добър изглед към втория култист.
– Тори… чу ли, че Аарон и аз разговаряхме по-рано?
Червата ми се изкривиха.
– Да.
Пръстът му спря върху екрана на телефона.
– Съжалявам за…
– Забрави за това.
– Но…
– Притесняваш се, че не мога да се справя с Аарон, Кай и Езра. Те са мощни, бойни магове, а аз съм… Да, това е основателно притеснение. Но аз не съм като преди, нали знаеш. Не се хвърлям импулсивно с главата напред към опасността.
Е… честно казано, все още го правех понякога, но вече не беше импулсивно. Решавах да се хвърля с главата напред в опасността.
Не бях сигурна обаче, че това е по-добре.
– Виждам това – каза той тихо. – Променила си се. Мисля, че е добре.
Погледът ми се насочи към него, а след това отново към екрана на лаптопа. Той изброи данните на още един сектант, които добавих в таблицата.
– Но се страхувам и за теб – добави той, когато приключих да пиша, толкова тихо, че почти не го чух. – Вече ти се е налагало да убиваш, за да се защитиш. Колко време ще мине, докато някой убие теб?
– Това няма да се случи. Имам момчета, които ме защитават, и…
– Чух какво каза Аарон, преди да си тръгнем. Той може да те убие. – Джъстин поклати глава. – Патрулирал съм по най-лошите улици в Ийстсайд, пълни с блуждаещи наркомани и членове на банди, и никога не съм изпитвал такъв страх, какъвто изпитах, когато демонът се появи снощи.
– Демоните са наистина страшни – съгласих се аз с промълвяване.
– Защо всичко това си струва, Тори? – Погледът му ме изпита, но аз не вдигнах очи. – Защо си толкова решена да бъдеш част от такъв опасен свят?
– Не всичко е опасност и грозота, Джъстин. Има и красота и чудеса. – Побутнах с пръст бойния си колан, прибран под таблото близо до краката ми. – Хоши?
Сребърни люспи изскочиха от задната чанта. Силфата се издигна във въздуха, а вълнообразната ѝ опашка запълни предната част на автомобила. Въпреки че я беше видял за кратко в апартамента ми преди предколедния ни спор, Джъстин се отдръпна, притискайки се към шофьорската врата.
– Помниш Хоши, нали? – Погалих гладката ѝ шия. – Тя е фея – моята позната. Ние сме приятели.
– Приятели?
– Тя ми говори с цветове и образи в главата. Доста е готино. – Потърках я под брадичката. – Хоши, това е брат ми Джъстин. Той никога преди не е срещал феи.
Тя наклони глава, изучавайки го с фуксия очи. Принуди крайниците си да се отпуснат, гърлото му се раздвижи с преглъщане.
– Здравей, Хоши.
Скъпоценният връх на опашката ѝ трепна, после тя протегна шия и се шмугна в рамото му.
– В света на митовете има толкова много удивителни неща – обясних аз, като се мъчех да намеря подходящите думи. – Същества като Хоши и други феи, и магии, каквито дори не можеш да си представиш, а също и хора. Хората са просто… – Усмивка се изтръгна от устните ми. – Поне във „Врана и чук“ всички са нещастници като мен. Никога преди не съм се вписвала никъде, но при тях си пасвам. Там е моето място.
Джъстин си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
– Знам, че имаш чувството, че тази гилдия е единственото място, където можеш да принадлежиш, но… но се обзалагам, че всички в онзи гараж снощи биха казали точно същото за своята група.
През мен премина трепет. Гърлото ми се стегна, болка и ярост ме пронизаха.
– Просто казвам… – започна той прибързано.
– Мисля, че каза достатъчно – изригнах аз. – Нека се съсредоточим върху работата си.
Той върна вниманието си към видеото и потърси добър изглед към третия култист.
Аз се взирах в екрана на лаптопа, без да го виждам. Хоши се беше отдалечила в задната част на автомобила, за да надникне през седалките към багажа ни. Искаше ми се да изляза от джипа, но не можех да привличам вниманието към нас. Толкова много исках да бъда сама.
Погледът ми се премести върху телефона, в ръката на Джъстин, и осъзнах, че това не е съвсем вярно. Исках да бъда с Езра.
Исках да чувам неговите плавни, успокояващи тонове, които се просмукваха в самата ми същност. Тихата му усмивка, несъответстващите му очи, топли от разбиране. Той щеше да ме прегърне в една от невероятните си прегръдки, а след това щеше да каже правилното нещо, за да успокои бурята в сърцето ми – пряма шега, забавна история или прост въпрос за това, от което имам нужда.
Но не можех да говоря с него, защото той не искаше да има нищо общо с мен. Бях потъпкала всичко, което имаше значение за него, в опита си да го спася.
Онова парене се беше върнало в очите ми, но не исках да плача. Не и отново. Вече бях проляла достатъчно сълзи по време на това пътуване и нямаше как да…
Вратата на колата до мен се отвори.
Главата ми се вдигна и очаквайки да видя Аарон да стои там, се извърнах към вратата – точно когато една глупава сълза се освободи и потече по бузата ми.
– Какво става, Тори?
Примигнах към мъжа до вратата. Мигнах отново.
– Ти мираж ли си?
– Не.
– Аз спя ли?
– Не изглежда така.
– Тогава… всъщност си истински?
Смутена усмивка.
– Последно като проверих, да.
Някъде в близост до диафрагмата ми започна треперене, след което избухна навън, за да изпълни крайниците ми с неистова енергия.
– Кай! – Задъхах се, изскачайки от колата.
По някакъв начин той хвана и мен, и лаптопа, който се откъсна от бедрата ми. Без да се интересувам от тънката и скъпа техническа играчка на Аарон, аз стиснах ръцете си около врата на Кай и забих лице в облеченото му в кожа рамо.
– Минаха само няколко дни – промълви той, но въпреки думите му ръката му беше плътно около кръста ми.
– Чувствам ги много по-дълго. – Отдръпнах се, като държах раменете му, докато го сканирах. – Погледни секси дупето си. Хубаво облекло.
Кожата го покриваше, подплатените панталони за мотор прилепваха към краката му, а якето на рокер подчертаваше широчината на раменете му. Като прибавим и тъмната му коса, разрошена от каската, и слабата руменина от студа, която озаряваше бузите му, отвсякъде лъхаше на хубост.
По дяволите, имах секси приятели.
Усмихвайки се широко, погледнах наоколо за мотора му – и направих двойно мигане, когато видях два лъскави червени мотора, паркирани зад джипа. И направих четворен дубъл, когато видях облечената в кожа жена, подпряна на втория, чието визьорче на каската беше изпънато нагоре, за да разкрие студения ѝ поглед, вперен в мен.
– Ти я доведе? – Изсъсках невярващо. Желанието да нахлуя там и да я ритна добре и силно в подбедрицата беше силно. Много силно. Не бях забравила, че именно нейният подпис беше върху документите за прехвърляне на Кай в гилдията. Тя го беше откраднала от нас и не ме интересуваше какви глупости щеше да изприказва за причините си. Това, което наистина искаше, беше нов шанс да го накара да се влюби в нея.
Гаден. Ужасен. Шанс.
Кай ме дръпна в още една прегръдка и скривайки лицето си до моето, прошепна:
– Може би съм я накарал да повярва, че съвместното пътуване е добра възможност да възобновим по-близките си отношения.
Измърморих ядосано.
– Защо брат ти е тук? – Попита той.
– Дълга история. – В периферното си зрение видях Джъстин да се спотайва от далечната страна на джипа и наблюдаваше новодошлите. Вероятно се чудеше дали са страшни магически престъпници.
В този случай щеше да е прав.
Докато Кай поставяше спасения лаптоп на покрива на джипа, Макико се запъти към нас, а гладката ѝ черна коса се спускаше прилежно по гърба ѝ, някак разплетена от вятъра при пътуването им по магистралата. Може би това беше усъвършенстван аеромагьоснически трик.
– Тори – каза тя хладно.
– Макико – отвърнах също толкова ледено. – Много мило от твоя страна да разхлабиш веригите на Кай за няколко дни.
Кай въздъхна.
– Можем ли да се съсредоточим? Тори, къде се намираме?
– Ами, досега…
Слушалката ми изпука.
– Тори, там ли си?
Бръкнах в контролера и включих звука от микрофона си.
– Да, Аарон, аз съм тук. Какво има?
– Току-що претърсихме спалнята на претора. – Ламариненият високоговорител не можеше да скрие мрачността в гласа му. – И мисля, че имаме проблем.
Няколко минути по-късно се бяхме събрали в джипа за бърза среща, за да обсъдим споменатия проблем.
Проблемът? Господин Претор беше напуснал къщата.
Аарон и Блейк бяха открили ясни следи, че човекът си е събрал багажа и е напуснал града. От банята му бяха изчезнали четка за зъби, паста за зъби, дезодорант и инструменти за бръснене, а големите пропуски в съдържанието на чекмеджетата на скрина му разкриваха липсващи чорапи и бельо. И най-ужасяващото от всичко – гобленът с емблемата с корона в кръг липсваше от отделния гараж.
С други думи, бяхме се провалили – и бяхме провалили шансовете си да намерим гримоар.
Трябваше да заловим претора веднага след срещата на сектата. Макар да нямахме причина да предполагаме, че той ще разбере, че гилдията го преследва, не трябваше да рискуваме. Сега имахме убиец по петите си, а единствената ни следа беше изчезнала.
Беше съставен нов план и всички се върнахме към работа. Кай се присъедини към Аарон и Блейк, за да претърсят останалата част от къщата за някакви следи от култа, които преторът може да е оставил след себе си. Джъстин и аз възобновихме профилирането на сектантите, а Макико се присъедини към нас със собствения си лаптоп, за да извърши действителното търсене в базата данни; като действащ главен управител на гилдията тя имаше цялото разрешение, което можеше да ни е необходимо.
Общата ни задача не изискваше много разговори, но аз намерих много възможности да изстрелям ледени погледи по неин адрес. Нямах представа защо е тук, какво знае за мисията ни и дали мога да се измъкна, ако я хвърля с дупе напред на тротоара. Така че се задоволих с поглед.
Настъпи обяд, докато си проправяхме път през видеоклипа на сектата, моята таблица и резултатите от търсенето на Макико. Зад очите ми се появи главоболие и аз разтрих слепоочията си.
При едно движение зад прозореца погледнах нагоре. Блейк крачеше по пътя към тревистата алея, където беше паркирал джипа си. Примигнах след него – тогава шофьорската врата на джипа се отвори.
Аарон се наведе надолу, поглеждайки към мен и Джъстин.
– Имате ли късмет?
– Малко – признах аз. – А ти?
Вратата ми се отвори и Кай се облегна на рамката.
– Абсолютно нищо. Този човек проведе чиста операция.
– Но – добави Аарон, кимвайки към Блейк, докато той изчезваше зад няколко дървета – отървахме се от един проблем. Блейк реши, че няма следи, които да следим, така че всички трябва да оставим екипите на „Ключовете“ да поемат работата оттук нататък.
– План, с който неохотно се съгласихме – каза Кай с тон на скръб. – Какъв друг избор ни остава, освен да се приберем у дома сега?
Отворих уста, готова да обясня яростно как все още не се отказваме, след което долових усмивката на Аарон.
– Ооо. Разбирам.
Нямаше да си тръгнем. Просто оставяхме Блейк да повярва, че го правим. Вече нямаше терамаг, който да следи всяка наша стъпка.
– Да се махаме оттук – каза Аарон. – Ще се върнем в града и ще приключим с идентифицирането на култистите. Блейк не знае за нашия видеозапис, така че не е нужно да се притесняваме, че екипите на „Ключовете“ ще стигнат първи до тях.
Пренаредихме се за пътуване – Джъстин се премести на задната седалка, Аарон зае мястото на шофьора, а Макико се върна на мотора си – и тръгнахме. Джипът потегли по селския път към магистралата, а Кай и Макико го последваха с моторите си.
– И така, къде отиваме? – попитах. – Имаме нужда от ново място за престой.
Аарон сви рамене.
– Предполагам, че отново ще трябва да наема жилище.
– Това умно ли е? – Попита Джъстин предпазливо.
Погледнах го в огледалото за обратно виждане.
– Какво, искаш да спиш в джипа тази нощ ли?
– Очевидно не, но е по-безопасно да предположим, че сметките на Аарон са компрометирани, нали?
Примигнах, а Аарон изглеждаше също толкова объркан.
– За какво говориш?
– Не е ли това начинът, по който убиецът е намерил наема ни? – Намръщи се Джъстин. – Ако преторът се е сдобил с регистрационния ти номер, убиецът е могъл да хакне записите на кредитните ти карти. Това е неправдоподобно за цивилен, но не виждам други обяснения – освен ако няма магически начини за проследяване на хора, за които не знам?
Ръцете на Аарон се стегнаха върху волана.
– Има и аз самият трябваше да се сетя за тях. Повече се притеснявах за убиеца, отколкото за начина, по който са ни открили.
Той включи мигача си и се отби в крайпътното платно на магистралата. Кай придърпа мотора си до вратата на Аарон и обърна затъмненият си визьор нагоре. Макико спря зад него, за да се ослуша.
Аарон свали прозореца си.
– Може да имаме проблем с телетезианец, който да допълни проблема с убийците.
– О?
Почесах се по носа, опитвайки се да си спомня какво е телетезианец. Някакъв вид екстрасенс?
– Убиецът ни намери твърде лесно – обясни Аарон. – Сигурно имат телетезианец, който ни следи.
Кай кимна.
– Тогава ще трябва да сме бързи. Докато се движим, би трябвало да успеем да ги изпреварим.
– Разбирам. – Усмихна се Аарон. – Но не ме оставяй в прахта.
Отговарящата усмивка на Кай изчезна, когато той свали визьора си. Двигателят на мотора се размърда, след което той се изтегли с писък на горяща гума. Мотора на Макико профуча покрай нея, докато тя тръгваше да го преследва, и Аарон провери рамото си, преди да потегли след тях.
Тръгнахме по пътя, оставяйки къщата на претора – и надяваме се, убиеца – далеч зад себе си.
Назад към част 15 Напред към част 17
