БОНУС ЕПИЛОГ
КАЛ
– Нели! – Извиках от спалнята, като затръшнах чекмеджето на нощното шкафче.
Къде, по дяволите, бяха дневниците ми?
Излязох от спалнята и тръгнах по коридора, за да потърся вбесената си крадла съпруга.
– Нели – извиках отново, но не получих отговор. – По дяволите.
Стаята на Трип беше празна, когато вкарах главата си вътре. На килима имаше купчина Hot Wheels до лабиринт от оранжеви състезателни писти.
Стаята на Тринити също беше празна и разхвърляна. Вместо кукли или дрешки за обличане, разхвърляни по пода, четиригодишната ми дъщеря тази сутрин беше поставила игрално поле. Пластмасовата ѝ количка за голф беше обърната с главата надолу и топките бяха навсякъде. Моето момиче обичаше спорта.
През годините и Трип, и Тринити бяха прекарвали седмици с мен в лагера „Холис“. Ръгби. Бейзбол. Баскетбол. Футбол. Волейбол. Те познаваха правилата на всеки спорт по-добре от повечето възрастни. Децата ми, също като мен, обичаха да спортуват и бяха благословени с природни атлетични способности.
Трип предпочиташе баскетбола и на шест години почти можеше да стреля с пълноразмерна топка от десет метра в обръч. Той ги вкарваше във височината на осемте фута без особена борба. Но моят Трип отказа да си избере любима игра. Той непрекъснато хвърляше топки, в къщата или извън нея. Гардеробът му беше натъпкан с колекция от топки, бухалки и всичко.
Зеленият терен, както и Hot Wheels на Трип, ще трябва да бъдат прибрани преди лягане тази вечер, но не и докато не намеря жена си и дневниците си.
Закрачих по коридора.
– Нели!
Тишина.
Майната му.
Сигурно се криеше, защото знаеше, че съм ядосан.
Вървях по-бързо, заобикаляйки празния хол и кухнята. Тъкмо се канех да се насоча към противоположния край на къщата, за да видя дали е в кабинета си, когато светкавица от руса коса привлече вниманието ми.
Нели стоеше на терасата, а на фона на планинските подножия и есенните дървета отвъд обширния ни двор.
Разтворих вратата и излязох навън, за да открия съпругата си, седнала до газовото огнище.
Дали си грееше ръцете в този свеж есенен ден? Не. Тя късаше страници от книга – моята книга – и ги подпалваше.
– Какво, по дяволите, правиш?
– Как изглежда?
– Недей. – Посегнах към последния сноп страници в ръцете ѝ, но закъснях. Тя ги пусна в пламъците.
– Ето. – Тя махна с ръце. Върху възглавницата до нея бяха наредени празните корици на дневниците ѝ от гимназията. – Готово.
Прокарах ръка през косата си, а сърцето ми се сви.
– Ти изгори книгите ми.
– Не, аз изгорих книгите си.
– Тези дневници са мои. – Бяха мои, откакто намерих първия в кабинета ѝ. Бяха мои, откакто поисках останалите скоро след сватбата ни.
– О, наистина? – Тя повдигна вежди. – Ти ли ги написа?
– Не, но по дяволите, жено. – Обичах тези дневници. – Защо го направи?
– Защото ми омръзна да говоря за гимназията. – Тя се стрелна от дивана. – Омръзна ми да се вманиачаваш по миналото.
– Не съм вманиачен…
– Да, така е. Пример за това е снощният ни спор.
Подиграх се.
– Това не беше спор. – Може би беше разгорещена дискусия, но нямаше викове или обиди. И след това правихме секс. Ако беше истинска кавга, Нели нямаше да ми позволи да я докосна.
– Семантика. – Тя щракна с китката си. – Ти се ядоса, защото те нарекох „плиткоумен“ в първи курс.
– Не се ядосах. – Добре, бях ядосан. – Просто исках да разбера.
– Разказвала съм ти тази история стотици пъти. Нарекох те плиткоумен, защото се държеше повърхностно.
– Бяха нови обувки.
Тя погледна към ясното, синьо небе.
– Боже, дай ми търпение, за да не удуша бащата на децата си.
– Бяха нови обувки – повторих аз. – Всяко дете щеше да се вбеси.
Вървях към химията и носех горещ шоколад. Някой, който минаваше в обратната посока, ме беше блъснал и капка какао се беше измъкнала от чашата ми и беше паднала върху новите ми Nike. Те бяха подарък за рождения ден от мама и аз бях ядосан – факт, който се уверих, че целият клас знае. Нели седеше на първия ред и беше чула моите псувни.
Същата вечер бях в дневника ѝ.
– Бяхме тийнейджъри, Кал. Нищо от това няма значение. Как си се държал. Това, което написах. Това е безсмислено. Но всеки път, когато четеш някой от дневниците ми, ни връщаш там. А на мен ми омръзна да се връщам там. Толкова съм уморена. Не можеш ли да разбереш това?
Ами… ебаси.
– Да. Мога. Но ми хареса да чета дневниците ти.
– Защо?
– Защото това е връзка с теб. – Повдигнах рамене. – И може би защото това е моят начин да изкупя онези грешки. Поне мога да си обясня някои от тях.
– На първо място, ти си ги обяснил. Ad nauseam.
Технически погледнато, това беше третият разговор за плиткия коментар, но в моя защита, предишните разговори бяха преди години.
– И второ, изкуплението не е необходимо. – Тя се приближи, прилягайки с ръце към кръста ми, докато последната част от хартията се превръщаше в пепел край нас. – Обичам те. Но времето на дневниците свърши.
– Аз също те обичам. – Въздъхнах и я придърпах в прегръдките си, като отпуснах бузата си върху главата ѝ. – Не мога да повярвам, че ги изгори.
Тя се засмя.
– Ще го преодолееш.
– Едва ли – измърморих аз.
– Татко! – Тринити се втурна зад ъгъла с футболна топка в ръце. – Можеш ли да играеш с мен?
Този въпрос ми задаваше по петдесет пъти на ден. И аз се стараех винаги да казвам „да“.
– Разбира се, принцесо. – Пуснах Нели, но не и преди да я целуна по устните.
– Отивам да приготвя вечерята – каза тя.
– Добре. – Тръгнах към стълбите, които се спускаха към моравата. – Къде е брат ти?
– Не знам. – Очите на Тринити бяха зелени като тези на майка ѝ, когато тя наведе глава към небето и извика: – Трип!
Моето момиче имаше чифт бели дробове.
– Какво? – Трип се обади, въртейки педалите на колелото си през тревата от мястото, където сигурно беше карал по алеята.
– Играем футбол, приятелю – казах аз.
– Добре. – Велосипедът беше пуснат и той се втурна, като открадна топката от ръцете на сестра си.
– Ей! Не е честно. – Тя го блъсна с лакът и двамата тичаха наоколо, като се караха, докато накрая се намесих и започнах играта.
Пълноразмерната врата, която бях инсталирал до баскетболното игрище, не беше отишла напразно.
Час по-късно, със зачервени лица и широки усмивки, се втурнахме вътре, когато Нели ни извика на вечеря. Обичайните нощни занимания отнеха останалата част от нощта и след като децата бяха изкъпани и облечени в пижамите си, подредихме стаите им и се настанихме на дивана за филм. И Тринити, и Трип заспаха, когато се появиха надписите.
Сложихме ги в леглата и докато затваряхме вратите на спалните им, Нели ме срещна в коридора и ме хвана за ръка.
– Затвори очи.
Подчиних се и я оставих да ме повлече по коридора към нашата спалня.
– Още една крачка – каза тя, след което притисна ръка към сърцето ми. – Добре. Спри. Отвори очи.
– Какво да гледам? – Прегледах стаята.
На леглото имаше същия смешен брой декоративни възглавници. Бутилката с ментов крем за крака на нощното шкафче на Нели беше изключена, вероятно защото по-късно тя щеше да моли за масаж на краката. Беше включила Kindle към зарядното си устройство.
А там, където беше дневникът ѝ, моето нощно четиво, на негово място имаше нова книга с кожена подвързия.
– Какво е това?
Тя се усмихна и затвори вратата, като обърна ключалката.
– Прочети я и разбери.
Прекосих стаята, отворих дневника и прочетох единствения написан запис.
Записът, в който Нели описваше как точно се е чувствала, докато съм я любил снощи. Запис, в който бяха използвани много думи, които не бих открил в дневниците ѝ от гимназията. Запис, който ме накара да стана твърд като проклет камък.
– Какво е това?
Тя се запъти към мен, разкопчавайки дънките си.
– Изгорих старите дневници. Но никога не съм казвала, че няма да ги заменя.
– С това? – Вдигнах книгата – тази, която щях да направя така, че децата ми никога да не намерят.
– В нея има много страници, Кал. Смяташ ли, че имаш достатъчно ходове, за да поддържаш съдържанието интересно?
– Това предизвикателство ли е?
Тя се усмихна и разкопча ризата си.
– Да.
– Започваме. – Вдигнах я и я хвърлих на леглото.
След това се заех с работа, като се уверих, че тя има достатъчно материал за новия ми дневник.
