Глава 7
Бип… бип… бип.
Какъв досаден звук.
Бип… бип… бип.
Това не беше аларма. Не е мобилен телефон. Какво друго бипкаше така? И защо никой все още не го беше изключил? Толкова проклето досадно. Опитвах се да заспя тук. Толкова бях уморена. Толкова изтощена.
Бип… бип… бип.
Просто… го… спри!
– Отпусни се, Тори. – Хладният женски глас беше придружен от тракането на обувки по плочките на пода, което се приближаваше. – Занимавам се с това.
С огромно усилие отворих очи. Светлината взривяваше зениците ми, а очите ми бяха толкова сухи, че ги усещах като шкурка. Всичко беше толкова размазано, че ми отне миг, за да различа жената наблизо.
Беше в края на четиридесетте или началото на петдесетте, с руса коса, прибрана в небрежна, но елегантна прическа. Тя почука по монитора, на който се виждаха куп разноцветни цифри и линии, и пиукането замлъкна.
– Кръвното налягане отново е спаднало – отбеляза тя, като се обърна към мен. – Как се чувстваш?
Примигнах бавно. Лицето ми се чувстваше странно, а когато се опитах да набръчкам носа си, ме нападнаха всевъзможни странни усещания. Имаше нещо залепено за лицето ми?
Жената хвана ръката ми, когато посегнах към носа си.
– Моля, не дърпай назалната канюла.
– Какво? – Изсумтях.
– Кислородната тръбичка в носа. – Тя избута ръката ми долу настрани, след което извади пластмасова чаша с вода, от която стърчеше огъната сламка. Тя постави сламката до устните ми и аз жадно изсмуках няколко глътки хладка течност.
Остави чашата настрана и седна на ръба на леглото ми.
– Помниш ли какво се случи?
Не се появиха никакви образи, но ужасяващ прилив на шум изпълни ушите ми – писъци и викове, сирени и Джъстин, който викаше името ми отново и отново и отново. Изтръпнах, отблъснах спомена и се съсредоточих върху познатото лице, което ме гледаше: Елизабета, най-добрата лечителка на „Врана и чук“.
Примигнах срещу драскащата сухота в очите си.
– Бях прободена?
– Да. Искаш ли кратък списък на нараняванията си, или си от онези пациенти, които искат да чуят всяка кървава подробност?
– Кървави подробности. Как иначе ще се похваля с това?
– Точно като приятелите ти. – Тя поклати глава. – Беше прободена с нож в лявата страна на гърдите. Пробождането е причинило пневмоторакс – колабирал бял дроб. Острието е улучило и сърцето ти, което е довело до състояние, наречено сърдечна тампонада, при което торбичката около сърцето ти се пълни с кръв, притискайки сърдечните мускули. Това доведе до спиране на сърдечната дейност.
Оскърбеното ми сърце заби отвратително.
– За щастие парамедиците тъкмо бяха пристигнали и успяха да те спасят, като извършиха перикардиоцентеза – вкараха игла в гърдите ти, за да източат кръвта…
– Всъщност аз промених решението си. Не искам кървавите подробности.
Елизабета се усмихна със слаб хумор, който бързо изчезна.
– Беше близо, Тори. Приятелите ти, които спят в чакалнята в момента, дори не осъзнават колко близо бяхме до това да те загубим.
Чакалня? Огледах се и разбрах, че не се намирам в нито една от преустроените стаи в просторния дом на Елизабета. Това беше истинска болнична стая – бежови стени, пълни със странни контакти, панели и оборудване, мивка и шкаф, а в ъгъла – грозен тапициран стол. От стойка за инфузионни вливания с две торбички на нея минаваха тръбички, които изчезваха под одеялото ми в близост до лявата ми китка.
– Ще се оправя ли? – Попитах.
– Ще бъдеш абсолютно добре – след няколко дни. Вече отстранихме гръдната ти тръба и заздравихме местата на раната. Рентгеновите ти снимки изглеждат добре, но увреждането на сърцето не е нещо, от което да се отървеш, дори и с помощта на лечебната Аркана. – Тя се изправи. – А сега да видим как се справяш.
Подложих се на медицински преглед, твърде уморена, за да правя каквото и да било, освен да отговарям на въпросите ѝ, докато тя ме опипваше и подканяше. Когато приключи, ми подаде чашата с вода, за да пия още веднъж.
– Добре. – Тя постави чашата на масичката до леглото ми. – Ще кажа на приятелите ти, че си се събудила.
– Мога ли да ги видя?
– Да – ако можеш да останеш будна толкова дълго.
– Разбира се, че мога.
С потайна усмивка тя тръгна към вратата. Тя се затвори с трясък и аз се вгледах в нея, като решително пренебрегнах дълбоката умора, която ме налягаше. Исках да ги видя. Момчетата. Моите магове и брат ми. Те бяха тук. Знаех го. Чакаха ме, както винаги чакахме, когато някой от нас беше ранен.
Бяха тук и аз оставах будна, за да мога да ги видя.
Повтарях си това, докато стаята избледняваше и аз отново изпадах в сън.
Прекарах две нощи в болницата, но не след дълго ме изписаха, а Елизабета ме изпрати направо в дома си. Тя ме настани в лечебна стая – значително по-уютна от болничната, но леглото беше същото – и разреши само кратки посещения от приятелите ми. Сигурно е било разумно, тъй като имах проблеми да остана будна.
Все пак успях да видя Аарон и Кай, които се грижеха за мен и се опитваха да не показват колко са изплашени от близката ми смърт. Джъстин, който беше видял отблизо цялата история с „почти умряла“, не се държа толкова добре.
И Езра. Той не беше казал много, но държеше ръката ми – пръстите му бяха ледено студени, докато се бореше с емоциите си.
Умората след лечението беше силна и времето беше станало малко размазано. Когато се събудих от бледата слънчева светлина, проникваща през завесите на големия прозорец на стаята, не можех да си спомня кой ден беше. Пресъхналото ми гърло прежуряше и аз извърнах глава, търсейки винаги наличната чаша с вода.
Езра се беше свлякъл на стола до леглото ми, главата му беше опряна на стената, а лицето му беше отпуснато, докато дремеше.
Забравих за водата и се загледах в него. Просто се взирах. Поглъщах гледката. Оставих я да ме успокои. Брадата на челюстта му беше по-гъста, приближаваше се до брадата, а ризата му с дълги ръкави беше намачкана.
След минута измъкнах ръката си изпод одеялото. Върховете на пръстите ми докоснаха ръкава му. Той се стресна, главата му се изправи и очите му се отвориха. Вниманието му се насочи към мен.
– Здравей – промърморих аз. – Вода?
Седна, взе чашата от масата и ми я подаде. Пресуших я, въздъхнах с облекчение и му я върнах. Той остави чашата настрана и се обърна към мен, а погледът му притеснено обхождаше лицето ми.
– Имам ли право да имам посетители за повече от пет минути сега? – Попитах. – Кой ден е?
– Петък.
Сбърчих нос.
– Много смешно.
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– Сериозно говоря. Наистина сериозно. Днес е петък.
– Но аз бях нападната във вторник.
Той кимна.
– Ти спа. Лечението винаги отнема много от човека.
– Но… за три дни?
– Беше прободена в гърдите. – Той отметна една рошава къдрица от лицето ми. – Мислех, че можем да те загубим.
– Пф. Една малка прободна рана не може да ме спре.
Той се усмихна, но в това нямаше хумор.
– Според Джъстин в този кинжал нямало нищо малко.
– Къде е той?
– На работа. Същото е и с Аарон и Кай, но те ще се върнат тази вечер, за да те проверят.
Отне ми малко усилие, но седнах.
– Има ли някакво ново развитие?
Той ме изучаваше за момент, мрачен и сериозен.
– Аарон съобщи, че Синър е писала на брат ти.
Примигнах.
– А?
– Не сме сигурни кога са си разменили номерата. Сигурно са се сблъскали, докато са те посещавали.
Извъртях очи.
– Добре, но имах предвид реални събития, а не клюки.
Усмивката му проблесна, преди изражението му да стане замислено.
– Подготовката в гилдията продължава. Всеки, който може да помогне, изработва артефакти и събира оръжия и екипировка, а Аарон работи усилено върху бойните митове.
– Ами Дариус? Другите гилдии решиха ли вече какво да правят с Двора?
– МагиПолицията най-накрая започна своето разследване, но другите бойни гилдии все още не са направили нищо. След като храмът в гробището е разрушен, нямаме твърди доказателства. Дариус се опитва да намери Върховния съд, за да имаме с какво да подкрепим твърденията си.
– Искаш да кажеш, че не всички му вярват?
– Смятат, че той прибързва със заключенията – или за съществуването на култа, или за това колко лош е той. Никой не иска да повярва, че в града има демонични магове. – Той поклати глава. – Той прави всичко, което може. Щом се погрижим за моя малък проблем, няма да му се налага да стъпва толкова внимателно.
Неговият малък проблем. Каза го толкова небрежно, сякаш си взимаше час при зъболекаря.
– Мазето на музея е добре – добави той. – Обсъждахме дали е безопасно да се използва, но въз основа на мястото, където сте били нападнати, Джъстин смята, че сектантът е заложил на колата му, вместо да последва вас двамата в музея. Не сме открили никакви следи от култисти в района, а Робин и Амалия работиха по ритуалния кръг през нощта.
Съревноваващият се поток от страх и надежда накара червата ми да се свият. Картата Смърт таро танцуваше в окото на съзнанието ми, за да бъде заменена от Обесения, който висеше на един глезен с безжизнено изражение на покой на лицето си.
Преди емоциите ми да успеят да ми се изплъзнат, захвърлих одеялата.
– Добре. Взимам си душ.
– Трябва да си почиваш.
– Минаха дни, Езра. – Измъкнах краката си от леглото и притиснах босите си стъпала към студения под с плочки. С изключение на няколко схващания в торса, не усещах нищо друго освен обща скованост и умора. – Трябва да се почистя.
Той изпъшка.
– Тогава изчакай малко, докато ти приготвя вана. Не можеш да паднеш и да си счупиш черепа в банята.
Той изчезна в приобщената баня и през отворената врата се разнесе звукът от плискането на вода във ваната. След минута той се върна – точно навреме, за да се втурне към мен, когато се препънах през стаята.
– Добре съм – заявих, като му махнах с ръка. – Просто съм малко слаба в коленете, това е всичко.
Той все пак обви ръка около кръста ми, така че си позволих да се облегна на здравата му топлина. Той ме поведе към банята, увери се, че съм стабилна, след което излезе навън и затвори вратата. Използвах тоалетната, измих си ръцете, после се запътих към ваната, за да проверя температурата. Твърде нетърпелива, за да чакам да се напълни, съблякох медицинската си престилка и влязох вътре.
Потънах в парещата вода и се облегнах на наклонената облегалка на ваната. Чудесно. Удивително. Най-хубавото усещане.
Едно от тези, които бях на косъм да не изпитам никога повече.
Пръстите ми се плъзнаха към гръдния ми кош и откриха нежното място, където кинжалът се беше проврял през кожата и се беше вмъкнал в органите ми. Поразрових се още малко, както винаги шокирана от чудото, което представляваше изцелението с Аркана; никога не бихте разбрали, че съм имала дупка в гърдите. Спомняйки си усещането за острието, набързо се съсредоточих върху това да излея шампоан върху дланта си и да го разпеня в косата си.
Бавно преминах през простия процес на измиване с шампоан и сапун, но с всяко движение усещах как в крайниците ми се натрупва изтощение. И преди се бях лекувала и отскачах веднага обратно – но тогава не бях ужасно наранена. Момчетата обаче бяха претърпели различни по степен травми и сега разбирах защо им бяха нужни дни, а понякога и цяла седмица под грижите на лечител, преди да се върнат към обичайния си живот.
Излязох от водата, стъпих на меката постелка за баня, небрежно увих кърпа около себе си и се опитах да реша дали слабите ми крака ще издържат целия път до леглото.
– Езра? – Обадих се колебливо.
Той влезе през вратата за миг.
– Да повикам ли Елизабета?
– Не, не. – Принудих се да се засмея. – Просто съм патетично уморена.
– Патетично?
– Да, имам предвид, че си мислих, че мога да прекося една стая…
Той плъзна ръка около кръста ми и ме придърпа по-близо. Притисна ръката си към бузата ми и наклони лицето ми нагоре.
– Тори, всичко е наред.
Примигнах объркано.
– Нападнаха те. Наранена си. Почти умря. Не се преструвай, че това не се е случило.
– Аз не съм…
Той се наведе, приближавайки лицата ни.
– Не е нужно да бъдеш силна точно сега.
Устата ми се отвори и затвори, а бурята от емоции, която бях натъпкала дълбоко в себе си, откакто се събудих след пробождането, се раздвижи настойчиво.
– Н-не, не трябва…
– Помниш ли какво ми каза, когато криех безсънието си? Каза ми: „Не се опитвай да бъдеш толкова силен сам“.
Дъхът ми заседна в гърлото – и очите ми се присвиха.
Той ме придърпа към гърдите си и топлината на обгръщащите ме ръце заговори в негова полза: Аз съм тук.
Меката, но непреклонна решителност в очите му също говореше. Аз ще бъда силен за теб.
Непрекъснатият пулс на сърцето му под ръката ми, която лежеше на гърдите му, промълви: Ще те защитя.
Устата ми трепереше. Сълзите се разляха, стичайки се по бузите ми.
Той ме държеше близо до себе си, ръцете му бяха стегнати, едната му ръка се заплиташе в мократа ми коса. Стиснах ризата му, докато в мен се надигаха емоции – страх и ужас, слабост и уязвимост. Толкова много уязвимост. Мразех това чувство. Мразех да се чувствам като жертва. Мразех да се чувствам толкова беззащитна.
Този митичен ме беше нападнал от нищото. Бях щастлива. Смеех се. Зарадвана, че Джъстин иска да посети гилдията ми.
А после бях умряла. Сектата искаше да ме убие и почти беше успяла. Щяха да продължат да опитват, докато не постигнат целта си, и никога нямаше да разбера откъде ще дойде следващият опит.
Зарових лице в гърдите на Езра, разтърсвайки се от ридания. Почти бях умряла. Едва не умрях. Толкова близо до края. До нищото. Вече не бях човек, а само спомен в сърцата на онези, които останаха.
Вдигнах глава. Езра ме гледаше, докато ръката ми се плъзгаше нагоре по гърдите му, по шията му и се завиваше в косата му.
Преди да успея да дръпна главата му надолу, той ме целуна.
Притиснах устата си към неговата и го целунах със същата сила. Целият ми страх и безпомощност изчезнаха, когато в кръвта ми се разгоря огън. Ръцете ми бяха около шията му, а двете ми ръце бяха вплетени в косата му. Ръцете му ме притискаха към себе си, свирепи, но нежни.
Наклоних глава, отворих устата си за него и езикът му намери моята. Забравих умората и се притиснах към него. Кърпа ми се оказа между нас, а пухкавият памук се търкаше в голата ми кожа, докато се спускаше надолу. Дъхът му секна и той хвана ръба на кърпата, а мускулите на ръцете му се стегнаха, докато я задържаше на място.
– Тори – изрева той. – Трябва да си в леглото.
– Само ако легнеш до мен.
Той потисна стон. Извих се в него, студеният въздух намери кожата ми, когато единият край на кърпата ми падна, разкривайки голата ми страна.
Хващайки края на кърпата, той я наметна обратно около мен – след което ме вдигна от краката ми. Излезе от банята и влезе в спалнята. Гледката на медицинското оборудване, прибрано в ъгъла, само леко охлади либидото ми.
Постави ме на леглото, след което обърна одеялата върху мен и изкривената ми кърпа. Върна се от банята с друга кърпа и я пусна върху мократа ми коса.
– Изсуши се – каза ми той. – После заспивай.
Избутах кърпата нагоре, за да мога да го видя.
– Не съм уморена.
– Преди малко изглеждаше готова да паднеш.
– Е, сега съм в хоризонтално положение, така че всичко е наред.
Той се задави от смях.
Избутвайки кърпата от главата си, аз се протегнах към него. Той се наведе и устите ни отново се срещнаха. Меки, нежни, дълбоки. Огън, разпален от нещо повече от похот.
В центъра ми се разгърна бавна, мъчителна топлина. Пръстите ми се свиха около китката му. Без да прекъсвам целувката ни, издърпах ръката му надолу. Топлите му пръсти се плъзнаха по шията ми, преминавайки през капките студена вода от ваната. Покрай рамото ми, проследявайки ключицата ми.
Насочих ръката му по-надолу. Под одеялото. Избутах кърпата настрани.
Той притисна устата си към моята, а дъхът му премина през носа. Извих се нагоре в дланта му – тогава и другата му ръка беше под одеялото. Плъзгаше се по голата ми кожа, проследяваше извивките ми. Леглото се поклати, когато той постави коляното си върху матрака.
Върнах пръстите си в косата му, притиснах устата му към моята, като не му позволих да се отдръпне дори за миг. По-късно щях да позволя на собствените си ръце да блуждаят. Точно сега исках той да ме докосва. Исках ръцете му да са по тялото ми, да изследват и да дразнят. В мен се надигна топлина и стаята се завъртя, докато вдишвах въздух.
Всъщност… стаята наистина се въртеше.
Той се отдръпна, погледна ме и измърмори проклятие под носа си.
– Знаех си, че трябва да спиш.
Хванах китките му, когато той отдръпна ръцете си.
– Не-не. Добре съм. Просто имах нужда от глътка въздух.
– Добър опит. – Той освободи ръцете си, след което издърпа одеялото до брадичката ми. – Трябваше да се пазя от твоите начини на прелъстителка.
– Извинявай?
– Примамваш ме в болничното си легло. – Той поклати глава, мрачният мъртвешки поглед беше с пълна сила. – Само си помисли как бих се почувствал, ако припаднеш, докато те целувам.
– Честно казано, Езра… – Извих вежда. – Примамвах те за много повече от обикновена целувка.
– Двуличница – изрече той.
Засмях се и усмивката му проблесна, а появата ѝ открадна въздуха от дробовете ми. Усмивката му и без това беше достатъчно секси, но като прибавим и леката руменина по бузите му и начина, по който погледът му се плъзгаше надолу към покритите ми с одеяло гърди, сякаш не можеше да се спре, се разгорещих.
Бях готова да го завлека в леглото със сила.
Поемайки си дъх, си припомних, че има малка вероятност наистина да припадна, и не исках да пропусна момента, в който най-накрая ще накарам аеромагьосника да се измъкне от дрехите си и да влезе в леглото ми. Просто трябваше да бъда търпелива още малко.
Като се има предвид, че Робин и Амалия вече бяха започнали да подготвят ритуала, който или щеше да го спаси, или да го унищожи, нямаше да имам много време да чакам.
Назад към част 7 Напред към част 9
