ЕПИЛОГ
НЕЛИ
ТРИ ГОДИНИ ПО-КЪСНО…
– Кал е, хм, малко екстремен. – Мама се опита да скрие въртенето на очите си, но не успя. – Той осъзнава, че това е Т-бал, нали?
– Той просто се вълнува за децата. – И това беше подобрение в сравнение с последните три уикенда, а не нещо, което бих признала на родителите си. Когато ставаше дума за съпруга ми, те бяха прекалено критични, така че се бях научила да внимавам какво споделям.
Мама и татко, всеки от които седеше на походния стол до моя, споделиха поглед.
– Хайде да вървим. Да вървим. – Кал ръкопляскаше, докато децата от нашия отбор се втурваха от землянката с ръкавици в ръка. – Бъдете готови, момчета. Трима нагоре. Трима надолу.
– О, Боже. – Татко стисна върха на носа си.
Изкарах успокояващ дъх, надявайки се, че някои успокояващи вибрации ще се пренесат през бейзболния диамант до съпруга ми, който крачеше покрай основната линия.
Миналата седмица внимателно споменах на Кал, че прекаленото напрежение върху тези деца може да притъпи забавлението. Това моментално отрезви сериозността му и днес той значително се отдръпна.
Но дори и тихият Кал беше напрегнат, когато ставаше дума за спорт.
Може би приемаше ролята си на треньор малко по-сериозно, но живееше за тренировките по Т-бол във вторник вечер и за мачовете в събота следобед. Затова запазих коментара си за неговата интензивност за себе си.
Освен това родителите от отбора изглежда нямаха нищо против, че Кал се появяваше с черна боя под очите преди всеки мач и настояваше децата от детската градина да правят обиколки около базите преди серия от лицеви опори.
Макар че Пиърс формално беше главният треньор на бейзболния отбор на Елиас, Кал имаше толкова силно влияние като асистент, че повечето от децата отиваха директно при него за инструкции.
Пиърс не се интересуваше от това, защото отговаряше на интензивността на Кал удар след удар. Другите бащи бяха също толкова отдадени. Редицата от тях стоеше зад бункера като неофициален отбор на мажоретките с бутилки с вода в готовност за смяната на ининга.
Междувременно аз гледах мачовете до Кериган, като всяка от нас понасяше мърморенето на майките, които не бяха толкова конкурентоспособни, колкото техните колеги мъже.
– Това е просто игра – каза татко. – Те са толкова малки. Уф.
– Той го прави заради Елиас – напомних му аз. – И той е добър треньор. Това е добра тренировка за времето, когато Трип ще е достатъчно голям за отбор.
Татко се ухили.
Мама прехапа устна.
Гах! Тези двамата ме побъркваха. От години защитавах Кал и това тяхно отношение вече ми омръзваше.
– Мамо, къде е моето шоколадово мляко? – Трип скочи от мястото си на тревата, като произнасяше всяка дума, докато слагаше юмруци на бедрата си.
Трип имаше най-ясната дикция от всички двегодишни деца, които съм срещала. С тази артикулация и с размерите си – от раждането си досега беше надминал всички класации за растеж благодарение на гигантските гени на Кал – повечето хора не ми вярваха, когато им казвах, че е само на две години.
– Достатъчно шоколадово мляко си изпил. – Наведох се и взех бутилката с вода, която бях скрила в огромната си чанта. – Можеш да пиеш вода.
Лешниковите очи на Трип се разшириха.
– Няма вода. Искам си шоколадовото мляко.
– Съжалявам, бебе. Имам само вода.
Лицето му се сгърчи, преди да се хвърли на колене и да започне да ридае.
Сега той изглеждаше като друга личност.
– Трип Старк, днес няма да изпадаме в истерия заради млякото ти. – Наведох се, за да го вдигна, но преди да успея да го вдигна на крака, мама беше станала от стола си и се суетеше над внука си.
Може и да се чувстваха неудобно около Кал, но нашият син беше обожаван.
– О, моят малък Трип. – Тя го вдигна с мърморене. – Момче, ти ставаш голям. Какво ще кажеш да отидем на люлките и пързалката?
Той се вкопчи в баба си, обвивайки ръце около врата ѝ. Когато тя тръгна към детската площадка, той погледна през рамо и ме стрелна с поглед.
Онзи поглед, който беше научил от баща си. Засмях се и го целунах.
– Забавлявай се!
– Той я е омотал около малкия си пръст, нали? – Баща ми се засмя и зае стола, който мама беше освободила. Това беше същият зелен стол, който Кал беше купил преди години, за да седи пред „Уиннебаго“-то, което беше взел под наем за едно лято, докато се строеше къщата му.
Нашата къща.
След като се прибрахме от събирането на средства в Бентън, Кал се премести в моя дом. Месеци наред се оплакваше, че къщата е твърде малка за човек с неговия ръст, че коридорите са твърде тесни, а стълбите – твърде плитки.
Месеци и месеци на мърморене, на което аз отговарях с въртене на очи. Човек би си помислил, че мъжът щеше да е развълнуван, че най-накрая ще се премести в къщата в имота му. Но вечерта преди да пристигне екипът по преместването, той се замисли дали да напусне малката тухлена къща. Преместването е мъчително, Нел. Можем просто да останем.
Този път бях извъртяла очи толкова силно, че си докарах мигрена.
Не беше като да сме се преместили наистина. Кал беше пренесъл точно два кашона от колата до къщата, защото когато аз взех един, за да го пренеса сама, той получи конвулсия, тъй като бях бременна с Трип.
Бях изхвърлила противозачатъчните си хапчета в седмицата на сватбата ни във Вегас, която беше като меден месец. Не беше отнело много време на неговите плувни звезди да отбележат тъчдаун.
– Как се чувстваш? – Попита Татко, като постави ръката си върху моята.
– Добре. – Облегнах се на къмпинг стола, като притиснах свободната си ръка към корема си.
В петия месец на бременността вече ми личеше. Кал беше сигурен, че ще имаме още едно огромно момче като Трип, но аз се надявах на момиче. Тъй като чакахме да бъдем изненадани, щяхме да разберем кой е бил прав този септември.
– Радвам се, че сте тук – казах на татко. Дори отношенията им с Кал да бяха неловки, родителите ми ми липсваха.
– И аз. – Той се усмихна и двамата насочихме вниманието си към бейзболния диамант, където едно малко момче от противниковия отбор носеше бухалка към тройката на домашната плоча.
Мама и татко бяха долетели за седмица и в някакъв момент от престоя им се надявах да проведем сериозен разговор за бъдещите им планове. И двамата бяха обсъждали идеята да се пенсионират и дори да прекарваха само лятото в Монтана, това щеше да даде възможност на децата ми да поддържат близки отношения с баба си и дядо си.
Бащата на Кал не присъстваше в живота ни, но майка му го посещаваше на всеки няколко месеца. И макар че бях обикнала Реджина, между нас винаги щеше да има Колтър.
Нямах представа дали родителите ми все още могат да си позволят пенсиониране, а те не биха докоснали и стотинка от парите на Кал.
Гордостта на татко беше скъпа.
Дори след три години те се колебаеха около Кал. Особено татко. Така че, естествено, вместо да се държа като буфер, аз се постарах да тласкам двамата заедно колкото се може по-често. В крайна сметка щяха да намерят нещо, което да ги сближи, нали?
Не бях аз или Трип. Може би бебето?
– Добре, че не водят сметки – каза татко, когато батерът беше изхвърлен на първа позиция, с което играта приключи. – Това беше убийство.
– Да. – Съдиите доброволци може и да не водеха резултата, но Кал го водеше.
Татко стана и сгъна столовете ни, като ги напъха в калъфите им.
Кал приключи с отбора и дойде да се присъедини към нас със самодоволна усмивка.
– Двадесет и пет на нула.
– Поздравления, треньор.
– Добър мач – промълви татко.
– Благодаря, Дариус. – Кимна Кал. – Знам, че малко се вживявам в играта.
– Само малко – подиграх се аз.
Той допря устните си до моите.
– Как се чувстваш?
– Гладна. Готова съм за обяд.
– Къде е Трип?
Посочих към детската площадка, където мама го буташе на една люлка.
– Ще отида да ги взема и ще се срещнем при колата.
– Ще дойда с теб – каза татко, като хвърли колеблив поглед към Кал.
– Какво ще кажеш да натоварите столовете? – Предадох му моите, преди да успее да възрази, след което се усмихнах успокоително на съпруга ми.
Той кимна и тръгна към колата, като изравняваше крачките си с тези на татко.
Кал се опитваше. Боже, как се стараеше. Но мама и татко не го познаваха достатъчно добре. Не бяха прекарали достатъчно време в Каламити, за да видят как Кал напълно сваля гарда си. Трите им пътувания през уикенда годишно не бяха достатъчни. А когато отивахме в Аризона, посещенията бяха твърде бързи.
Мама и татко бяха приели избора ми, но все още бяха предпазливи, особено татко. Той все още ме защитаваше. Просто не осъзнаваше, че това вече не е негова работа.
Беше на Кал.
Тръгнах през парка към люлките и събрах сина и майка си. След това всички се качихме в нашия „Ескалейд“ и се отправихме към дома. Дори и със свалени прозорци, въздухът в джипа беше лепкав и гъст. Седнах зад Кал и срещнах очите му в огледалото за обратно виждане.
Той изглеждаше нещастен, а ваканцията на родителите ми едва започваше.
Мама и татко се бяха съгласили да отседнат в нашата къща за гости вместо в мотела. Това означаваше, че ще могат да бъдат по-близо до Трип, но също така означаваше, че няма да могат да избягат от Кал, както беше при предишните им посещения. Нямаше да има пространство, нямаше да има време за прегрупиране.
Бях благодарна, че тази вечер бяхме поканили няколко души. Надявах се, че тълпата ще разсее напрежението.
Мама и татко си мислеха, че това неангажиращо парти е, за да могат да се запознаят с нашите приятели. Всъщност това беше, за да може Кал да си почине от техния контрол.
Когато завихме към нашата собственост, Трип беше толкова гладен, колкото и майка му, така че всички се събрахме в кухнята и хапнахме сандвичи. След това мама и татко се извиниха и изчезнаха в къщата за гости.
– Те все още ме мразят – каза Кал, когато вратата се затвори зад тях.
– Омраза е силна дума. Те не те мразят. – Отидох до него и обгърнах кръста му с ръце. – Но да, неловко е.
Той се намръщи.
– Ей, благодаря.
– Те ще се оправят.
– Казваш го от три години, захарче.
– И все още вярвам, че е вярно. Виж колко време ти отне да ме спечелиш?
– Така че до момента, в който Трип завърши гимназия, може би ще ме харесат?
– Плюс или минус няколко години.
– Това не е честно. – Въздъхна той. – Майка ми те обича.
Реджина наистина ме обичаше. Каквато и да е била дистанцираността ѝ в началото, тя не продължи дълго. В деня, в който Кал ѝ се обади, за да ѝ каже, че ще се оженим, тя ми изпрати две дузини рози. И веднага след като се върнахме от Вегас, тя долетя в Каламити, за да прекара една седмица в Монтана, най-вече за да опознае новата си снаха. Тя обожаваше своя син и обичаше изцяло моя.
– Това ще бъде една добра седмица – казах му аз. – Имам добро предчувствие.
Той сви рамене, като вече беше издигнал стената, за да не види никой освен мен колко дълбоко се е врязало отчуждението на родителите ми.
Ако до утре не започнат да се отпускат, щяхме да проведем много дълъг, много закъснял разговор за чувствата им към съпруга ми.
– Ще сложа Трип да подремне. – Кал целуна върха на косата ми. – Може би да си легна с него.
– Добре. Ще приготвя няколко неща за вечерта.
Ръката му се разпростря по корема ми.
– По-добре и ти да си починеш.
– Ще си почина. – Облегнах слепоочието си на сърцето му, вдишвайки дълго аромата му, след което го пуснах, за да може да се сгуши при Трип.
И двамата заспаха на леглото ни, свити един до друг, докато аз се разхождах из къщата, събирайки играчки, преди да се настаня на дивана и да чета един час. Когато момчетата най-накрая се събудиха, и двамата с разрошени коси в същия нюанс на шоколадово кафявото, доставчикът на храна изпищя от портата на алеята.
Домът ни в имота беше мечта. Самата земя беше красива, сгушена в подножието на планината, с обширни поляни и гледка, която струваше милиони. Кал бе настоял за най-модерна система за сигурност, която да пази от луди.
С площ от осем хиляди квадратни метра къщата беше по-голяма и по-хубава от всеки дом, който някога съм имала. И въпреки че ми харесваше да живея тук, тя крещеше за богатство. А този крясък беше още едно нещо, което вбиваше клин между Кал и родителите ми.
Сигурно щяха да се възмутят от факта, че сме наели доставчик на храна за партито, вместо да готвим сами, но Кал настояваше. Не искаше тази вечер да бъде стресираща за никого, особено за съпругата му.
Така че, докато доставчикът на храна поемаше контрола над кухнята, родителите ми се върнаха от къщата за гости и се настаниха в дневната, като бяха вперили вниманието си в Трип. Почти не поглеждаха към Кал, затова той включи ESPN за малко фонов шум.
За щастие Пиърс и Кериган пристигнаха с децата си. След това се появи Ларк, а след нея и останалите ни приятели от града. Хари пристигна последна и както обикновено, познаваше всички освен родителите ми.
Мама и татко бяха олицетворение на дружелюбността. Смееха се и се шегуваха с приятелите ни, но винаги избираха групичката, която не включваше Кал.
Да, утре определено щяхме да си говорим.
– Уф – промърморих аз, откъсвайки един морков от тавата със зеленчуци на кухненския остров.
– Какво става? – Попита ме Ларк.
– Ще ти кажа по-късно. Това са просто още от същите глупости с родителите ми и Кал. На следващата ни женска вечер ще ти разкажа всичко.
– Да, аз… имам малко от моята собствена информация.
– Имаш? – Проучих лицето ѝ, а погледът ми падна върху чашата ѝ с вода. Всички в къщата пиеха бира или сангрия. Всички освен мен. И Ларк. – Ти не пиеш.
– Не пия.
Челюстта ми падна.
– Дали си бре…
– Шшш. – Тя сложи пръст на устните си. – Още не съм казала на никого. Включително на Кериган.
– Но ми казваш? Преди сестра ти?
– Да, ти си най-добрата ми приятелка.
– Ооо. – Придърпах я в прегръдките си. – Ти също си ми най-добрата приятелка.
В Каламити си бях намерила много най-добри приятели. Абсолютно най-добрият? Кал. Не че щях да го призная. Егото му все още се нуждаеше от грижи.
– Подробности по-късно – казах, като пуснах Ларк и намалих гласа си. – Нямах представа, че си спала с някого.
– Не съм. Имам предвид, че съм го правила, но само като флирт. – Тя провери през рамо, за да се увери, че никой не я слуша. – Запознах се с него на Хаваите.
– О.
Нашето пътуване само за момичета така и не се беше случило. Ларк, Кериган и аз бяхме отишли на Хаваите, но Кал и Пиърс се бяха присъединили към нас. Ларк не го беше казала, но останах с впечатлението, че се чувстваше като пето колело, така че тази година за пролетната ваканция беше заминала сама на плаж.
И беше забременяла.
– Кой…
Преди да успея да довърша изречението си, Пиърс извика:
– Хей, Нели! Влизай тук! Кал, ти също.
Втурнах се към всекидневната, очаквайки да открия нещо нередно с Трип, но той си играеше някъде с другите деца.
– Какво?
Всички възрастни се взираха в телевизора.
Пиърс грабна дистанционното от масичката и увеличи звука.
– Какво става? – Кал влезе зад мен, а ръцете му стигнаха до раменете ми. После видя екрана. – О.
Преди да успее да се изплъзне, аз плеснах ръката си върху неговата и го придърпах към себе си.
– Не смей да изчезваш.
До лицето на диктора на ESPN имаше снимка на главата на Кал.
– Следващият разказ тази вечер ще дръпне сърцето ви. Много от вас си спомнят Кал Старк, който току-що беше приет в Залата на славата на професионалния футбол. Бившият звезден куотърбек на „Тенеси Титанс“ отново влезе в новините тази пролет, след като дари тридесет милиона долара за създаването на спортен лагер край Бозман, Монтана, за деца с увреждания и неизлечимо болни.
Облегнах се на тялото на Кал, усмихвайки се, докато дикторът продължаваше да обяснява как лагерът в момента е в процес на изграждане и ще бъде открит следващото лято.
Вече бяхме започнали да получаваме онлайн заявки за деца, които искат да го посещават. Пиърс също беше внесъл петнайсет милиона и въпреки че мразеше да го прави, Кал се обаждаше на бивши съотборници и колеги от НФЛ, за да дарят време или да се появят като знаменитости в лагера.
Лагерът е наречен „Лагер Холис Йорк“ на името на младеж, който се запознал със Старк чрез фондация „Пожелай си нещо“ – каза дикторът.
– За съжаление Холис почина преди години, но не и преди да направи впечатление на Старк. В съобщението за пресата Старк казва, цитирам: „Холис Йорк беше смела и добра душа. Да го познавам беше една от най-големите привилегии в живота ми. Този лагер е в чест на паметта му и в чест на любовта му към спорта“.
Очите ми се заляха, когато погледнах към Кал.
Той преглътна тежко, обгръщайки раменете ми с ръка, за да ме придърпа по-близо. След това, преди да успея да го спра, ме пусна и избяга в кухнята, викайки:
– Хайде да ядем.
Пиърс ми подаде дистанционното и последва Кал. След това останалата част от компанията се оттегли, оставяйки само мама, татко и мен с телевизора.
– Това твоя идея ли беше за лагера? – Попита татко.
– Не, беше негова.
Татко сподели поглед с мама, след което се изправи, минавайки покрай мен и отивайки в кухнята. Отиде право при Кал, потупа го по рамото и му кимна.
– Гордея се с теб, Кал. Лагерът е страхотна идея.
– Благодаря, Дариус.
– И добра идея, да организираш това тържество. Спести на Нели и на теб неприятностите с готвенето. Освен това ще имаме остатъци, докато сме тук тази седмица.
– Е… да. – Кал погледна към татко, после към мен.
Усмихнах се по-широко.
– Той е добър човек, нали? – Попита мама, идвайки до мен.
– Най-добрият.
Тя въздъхна.
– Не сме отделили достатъчно време, за да го опознаем.
– Не, не сте.
– Съжалявам. Ще се справим по-добре.
– Благодаря, мамо.
Трип прелетя покрай нас, тичайки към кухнята и Кал.
– Татко, мога ли да си взема шоколадово мляко?
Засмях се и отидох до хладилника, наливайки на сина ми мляко в любимата му чаша. След това се оттеглих във всекидневната, за да изключа телевизора.
Чифт силни ръце ме обгърнаха, докато хвърлях дистанционното на дивана.
– Аз също се гордея с теб – казах на Кал.
– Екипни усилия.
Той ми разказа идеята си за лагера малко след сватбата ни и от момента, в който изрази мечтата си, аз бях до него и го насърчавах да я осъществи. Някога футболът беше погълнал живота му. Сега той се фокусираше върху семейството ни. Но този лагер беше прекрасна цел за него и шанс да остане свързан с играта, която толкова много обичаше.
Завъртях се и се изправих на пръсти, за да го целуна.
– Обичам те.
– Аз също те обичам.
– Мамо, имам нужда от още. – Трип се затича към мен, а вече празната му чаша се издигаше във въздуха.
– Добре, бебе. – Взех чашата, знаейки, че ме чака борба, защото се пълнеше с вода.
– Нел. Изчакай.
– Да? – Обърнах се и видях една от спиращите сърцето усмивки на Кал.
– Кажи ми какво мразиш в мен.
Години заедно, а той така и не се отказа от тази малка игра. Трябваше да проявя креативност, тъй като, когато ставаше въпрос за Кал, имаше много повече неща, които да се обичат, отколкото да се мразят.
– Мразя това, че по-късно ще пренебрегнеш гостите ни и ще ме завлечеш в спалнята за една бърза игра. Това е грубо, Кал.
– И дори не съжалявам.
Намигнах му.
– Аз също не съжалявам.
Назад към част 24 Напред към част 26
