ТРИША
Райли отвори вратата на кафенето, преди да успея да стигна до нея.
– Хайде да ядем! – Каза тя с нейния светъл, весел тон.
Бях огладняла. Тази сутрин новото гадже на Фандора беше излязло от спалнята ѝ, докато се приготвяхме за път. Очите му бяха сканирали тялото ми, а след това получи онази страховита усмивка, която бях виждала и преди на нейните гаджета.
– Фандора не ми е казвала, че дъщеря ѝ е толкова шибано секси – бяха неговите толкова интелигентни думи.
– Освен това е твърде млада. Примамка за затвора. – Бях отговорила с предупредителен тон. След това побързах да изляза през вратата заедно с Крит. За щастие, той беше успял да изяде купата си с фростед флейкс. Аз не толкова. Все още се движех бавно и приготвянето ми отне повече време, отколкото обикновено.
– Идваш ли на мача тази вечер? – Попита ме Райли.
Това беше единственото, за което всички говореха днес. За футболния мач. Толкова ми беше писнало да слушам за него. Името на Рок винаги беше свързано с тези разговори. Той нямаше да играе през първите пет минути и всички изпадаха в паника.
Чувствах се виновна за това, но не знаех защо. Не беше като да съм го помолила да пропусне тренировката си и да дойде в дома ми. Но той го направи. И също така беше сигурно, че няма да се приближи до мен днес.
Бях сигурна, че щеше да се опита да ме заговори, когато слязох от автобуса тази сутрин, но не го направи. Думите ми бяха потънали. Не му трябваше много, за да разбере, че не си заслужавам.
– Съмнявам се – отговорих, докато стоях на опашката за храна. Фандора се беше погрижила да подаде молба за безплатен обяд за Крит. За мен не се беше погрижила. Въпреки това училищната система беше добавила и мен, тъй като бяха видели, че идваме от един и същи дом. Никога не я уведомих за това. Страхувах се, че тя ще си го изкара на мен.
– Можеш да пътуваш с мен – каза Райли с надежда.
И да оставя Крит вкъщи? Няма как. Не и с нов човек, който се мотае около ремаркето.
– Не мога тази вечер – отвърнах, като ми се искаше тя да се откаже.
Тя въздъхна.
– Добре. Все пак може и да се откажа от надеждите си за теб и Рок Тейлър. Щях да живея чрез теб, но изглежда, че сега Ноа е привлякла вниманието му. – Тя се ухили. – Не е изненадващо. Виж я как се върти около него.
Не знам защо извърнах глава, за да го погледна. Може би за да докажа, че съм била права за Рок Тейлър. По каквато и да е причина, обърнах се и видях Рок да седи в края на масата си като крал на света, а Ноа Милър се беше облегнала на него и се смееше на каквото и да казваше. Другите футболисти също бяха заели тази маса, а момичета, подобни на Ноа, седяха в скута им или до тях. Това беше онова, което очаквах от Рок Тейлър.
Той се усмихваше така, сякаш не му пукаше за нищо на света. Беше притиснал гърдите на Ноа към ръката си, а дългите ѝ крака се бяха увили около неговите, сякаш се опитваше да задържи движеща се мишена. Когато наведе глава, за да прошепне нещо в ухото ѝ, погледът му срещна моя.
За кратък миг той се спря. Нещо проблесна в очите му, но той бързо го отблъсна, после върна погледа си към Ноа и продължи да я кара да се кикоти.
Уф. Просто гадно.
– Това е неговата скорост. Обича да са бързи и евтини – казах на Райли, като се опитвах да не звуча ревниво.
В началото Райли не отговори. Бях и благодарна, защото имах нужда от момент, за да разбера защо ме болят гърдите. Рок никога не е бил мой. Нямаше никакъв смисъл да ме е грижа, че той е с Ноа.
– Да… Просто се надявах за миг, че той не е като другите – каза най-накрая Райли.
– Аз също – прошепнах, преди да успея да се спра.
Райли нежно стисна ръката ми.
– Ти си много по-красива от нея. И имаш класа. Той е пропуснал.
Очите ми пламнаха и аз мразех това. Но Райли беше добра приятелка и се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре. Беше тъжно, че всяка преданост или насърчение, което получавах от някого, ме караше да се чувствам емоционално. Но това се случваше рядко. Затова, когато се стигнеше до мен, винаги ми се плачеше.
– Ти ще дойдеш тази вечер – каза Дейви Маркс, като се набута в редицата, за да обгърне с ръка раменете на Райли и да ми се усмихне. – И двете. Няма да отида сам на това изпълнено с тестостерон варварско нещо.
Дейви беше един от малкото други истински приятели, които имах в училище. Беше нисък. Предполагах, че е метър и шейсет, може би. Носеше дебели очила и имаше лунички по цялото тяло и лице. Но винаги беше усмихнат и щастлив. Освен това беше гениален. Щеше да бъде първенец на випуска ни през последната година. Не се съмнявах. Този човек беше гений.
– Мислех, че ще си в библиотеката и ще решаваш проблема със световния глад – подразни го Райли.
Той рядко идваше в кафенето за обяд. Наистина го прекарваше в библиотеката или правеше допълнителна работа за някой от напредналите си класове. Миналата година се виждахме по-често, но през изминалата седмица Дейви беше рядък.
– Направих това по време на почивката. Добре съм да отида на обяд днес. Госпожа Барнаби каза, че трябва да посещавам повече училищни мероприятия, като например футболни мачове, и да общувам повече с други ученици. Трябва да бъда по-развит.
Госпожа Барнаби беше педагогическият съветник. Всяка година… няколко пъти и се налагаше да сваля Дейви от ръба на това да бъде най-добрият отличник.
– Триша не може да отиде – каза Райли с нацупен глас.
Очите на Дейви се разшириха.
– Какво? Трябва да се шегуваш с мен! Това е, на което този град се кланя. Това е нашият бог, Триша. Нима не знаеш това? Рок Тейлър е полубог. Всички трябва да му се поклоним в знак на почит.
Този път се засмях. Той се шегуваше. Когато Дейви се увличаше да се подиграва със света около себе си, беше забавно.
– Съжалявам. Не ми се иска да не дойда да се поклоня пред олтара му, но тази вечер трябва да се забавлявам с Крит.
Дейви махна широко с ръце, сякаш това не беше голяма работа.
– Критмайсторът! Доведи и него! И онзи негов приятел. Тюркоазът ли беше?
– Казва се Грийн – отвърнах със смях.
– Да, младият господин Грийн с най-странното име на света, освен това на Крит. Доведи ги и двамата! Ще гледаме как полубогът изхвърля другия отбор и ще крещим, сякаш на всички ни пука.
Извеждането на Крит може да е добре. Фандора щеше да е развълнувана, че сме се махнали от нея. Сигурно щеше да е доволна от мен, че съм завела Крит някъде. Може да ме привлече на нейна страна достатъчно дълго, за да заздравеят ребрата ми.
– Това ще им хареса. Ако си сигурен. Ще имаме нужда от превоз – казах му.
– ДА! – Дейви удари с юмрук във въздуха. – Баща ми ми разрешава да взема минивана. Така че ще се забавляваме като рок звезди. Може дори да си купим бургери след това.
Това щеше да е добре за мен и Крит. Дори и да ми се, наложи да гледам Рок на терена цяла нощ. Можех да се справя с това.
Това малко, каквото и да беше, беше приключило. Можех да се върна към това да бъда невидим за Рок Тейлър.
РОК
Тя не ме погледна отново. Майната му!
Бях и обърнал внимание и го бях изпуснал. Шепненето на Ноа беше прецакало това. Триша не ме погледна повече. Дори не ме погледна. Беше седнала с приятелите си. Вместо това продължаваше да се смее и да говори с Райли и с онова чудато момче, което се беше появило на опашката и я накара да се усмихне. Мразех го. Не го познавах, но мразех това, че тя се усмихваше толкова лесно заради него.
Ноа продължаваше да плъзга ръката си по бедрото ми и трябваше да я хвана за ръката и да я стисна, за да престане да се опитва да ме опипва точно тук, в проклетата трапезария.
– Защо ме спираш? – Прошепна тя в ухото ми.
Защото исках да наблюдавам Триша и да видя дали ще ме погледне отново. Този път не исках да го прецакам. Да си играя с човек като нея беше глупаво. Знаех, че съм по-добър от това. Просто бях толкова ядосан, че ме отсвири и ме отблъсна.
– Не и тук – отвърнах, като гледах как Триша прикрива ребрата си и се смее. Смехът я нараняваше. По дяволите. Очите ѝ затанцуваха, докато гледаше момчето. Дали го харесваше?
– Тогава да отидем някъде – каза тя и се опита да измъкне ръката си от ръцете ми.
– Не сега.
По дяволите, тя вече ми лазеше по нервите.
Триша ме разсея, като се изправи. Няколко момчета се обърнаха да я погледнат. Тя обаче не обръщаше внимание на това. Продължи да разговаря с Райли, а след това тръгна с нея към кофите за боклук. Отместих Ноа от себе си и се насочих към нея. Не бях сигурен какво, по дяволите, щях да кажа, но трябваше да я накарам да ме погледне отново.
Райли спря да говори по средата на изречението, когато ме видя над рамото на Триша.
Трябваше да кажа нещо на Триша, иначе тя щеше да си тръгне.
– Триша.
Тялото ѝ се напрегна и аз мразех това. Не исках да бъда този, около когото тя се напряга. Исках да бъда този, който да я накара да се усмихне.
Тя бавно се обърна, за да ме погледне. Онези яркосини очи, за които мечтаех, изглеждаха предпазливи.
– Да?
Какво сега? Нямаше да има смисъл да се извинявам за Ноа. Нямаше за какво да се извинявам. Не и в действителност.
По дяволите.
– Отивам – каза Райли и Триша я погледна.
– Изчакай ме. – Молбата в гласа ѝ не беше трудно да се пропусне.
Райли кимна и сведе поглед към пода.
– Как си? – Попитах, защото имах нужда да кажа нещо.
– Добре, благодаря ти – беше единственият отговор, който получих.
Трябваше да я накарам да говори с мен. Но как?
– Ще дойдеш ли на мача тази вечер? – По дяволите. Сериозно ли я бях попитал това? Сякаш тя нямаше по-големи проблеми от това да дойде на футболния мач.
Тя погледна към Райли.
– Да, Крит и аз отиваме с няколко приятели.
Значи тя щеше да дойде. Добре. Трябваше да променя плановете си.
– Рок, готов ли си да отидем да намерим място, за да довършим това, което започнахме? – Ноа обви ръцете си около моите и прошепна достатъчно силно, за да я чуят всички.
И точно по този начин очите на Триша се разшириха и тя си наложи усмивка, която не беше истинска. Това изобщо не вървеше добре. Защо не можех да спра да бъда момче за една шибана минута и да не проваля нещата?
– По-добре се върни към това – каза Триша, после се обърна и побърза да си тръгне. Райли ме погледна в гръб, после извъртя очи и бързо се приближи зад Триша.
– Защо говориш с нея? Коя е тя изобщо? Тези дрехи със сигурност са виждали по-добри дни. Някой трябва да и каже, че вече не и отиват. – Котешкият тон на Ноа не ѝ спечели никакви точки пред мен.
Момчето спря пред нас, а отвратеният му поглед беше насочен към Ноа.
– Тя е от класа. Нещо, което не би могла да разбереш – каза той. След това погледна към мен. – И нещо, за което не си достатъчно добър.
После си тръгна.
Ноа изпусна висок смях.
– Сериозно? Този тъпак току-що ни каза това? За нея? Ама не. Иска и се.
Не, аз я исках. Шибано силно.
Отърсих се от Ноа и се отдръпнах от нея.
– Промених решението си, Ноа. Тази вечер не е добра за мен – казах ѝ, след което я оставих да стои там. Тя щеше да се възстанови достатъчно скоро. Просто нямах време да се грижа за нея.
Дуейн се приближи до мен и ме плесна по гърба.
– И той отново е слязъл от коня, хора. Триша Корбин го е прецакала по всякакъв начин.
Не му отговорих. Дуейн беше типичен умник. Обичаше да казва глупости, за да те разгорещи. И за разлика от Престън и Маркъс, той можеше да ме бъзика. Погледнах го и тръгнах към следващия си час.
– Както и да е, тя не го прие добре, когато те видя за първи път с Ноа. Лицето на момичето побледня и мисля, че това я нарани. Така че може би си наясно с нещо. Само не се опитвай да я накараш да ревнува. Това не е в нейния стил.
Мразех, когато Дуейн беше прав.