ТРИША
Тълпата вече беше шумна, а мачът дори не беше започнал. По оградата се мъдреха големи хартиени плакати, които мажоретките бяха направили. Най-глупавият, който видях, беше „Рок ще те разтърси“! Имам предвид, сериозно? За това е нужен целият отбор. Гледала съм футбол и преди. Рок не можеше да спечели целия мач за тях.
Крит и Грийн се бяха изнесли с други приятели, щом стигнахме дотук. Казах му да ми се обажда на всеки трийсет минути. Той извъртя очи и промълви:
– Както и да е.
Това не беше нещо, което някога му се беше случвало да прави. Знаех, че е голяма работа да дойде и да се забавлява с приятели. Беше нормално нещо, което повечето деца правеха, но ние бяхме ограничени. Тъй като майка ни беше луда.
Претърсих тълпата, докато не видях русата му глава в група момчета, които никога не бях виждала преди. Изглеждаха по-големи.
– Кои са те? – Попитах Райли, загрижено.
– Успокой се, мамо мечка. Те са от неговия клас. Най-високият със странно впечатляващото за тринайсетгодишно момче тяло е по-малкият брат на Дуейн Фалко – Дъстин. Той е най-големият пич в класа си. Явно, когато Крит си избира приятели, той става популярен.
Не бях сигурна, че ми харесва идеята Крит да се среща с брата на Дуейн Фалко.
– Може би трябва да отида да го доведа – казах, дъвчейки долната си устна.
– И да го накараш да те намрази? Не го предлагам. А и Дъстин Фалко никога не се забърква в неприятности. Фалко са добри хора. Баща им е собственик на „Фалко Констракшън“. Срещала съм се с майка му. Наистина е мила. Миналата година дойде в офиса да занесе някакво лекарство за болка на Дуейн, когато работех там в третия час.
Добре, добре. Това, че Рок и Престън са спали с всяка жена на земята, не означаваше, че Дуейн го е правил. Отново се държах осъдително. Уф. Иска ми се да не го правех.
– Добре, права си. Така или иначе мога да го видя. Той е добре.
Към тях се приближи красива червенокоска, а Дъстин Фалко плъзна ръка по раменете ѝ и я придърпа към себе си. Не бях сигурна, че и това ми харесва. Това изглеждаше твърде познато за осмокласници.
– Сигурна ли си, че е на възрастта на Крит? – Попитах, докато той целуваше главата на момичето.
– Да, сигурна съм. Това е Сиена Рой. Тя е най-добрата приятелка на Дъстин – обясни Райли.
Откъде знаеше това? А те така и не приличаха на приятели.
– Откъде познаваш всички тези хора?
Тя сви рамене.
– Малък град. През по-голямата част от живота си съм ходила на църква със Сиена Рой.
Дейви се изкачи по стъпалата към нас, като отвлече вниманието от брат ми. Дейви беше отишъл за „дажби“, както каза той. Трябваше да се държа настрани, защото не можех да не се разсмея. Той носеше три начоса със сирене, три хотдога, три пакета захарен памук и нещо, което изглеждаше като асортимент от бонбони, натрупани отгоре. И от двата му предни джоба стърчаха бутилки с газирани напитки. Предположих, че има още една в задния джоб.
– Купуваш напитките? – Попита Райли, като се изправи и взе нещата от ръцете му.
– Не точно. Но се опитах – отвърна той.
Взех предметите, които ми подаде, и успяхме да ги поберем около нас. Нямаше как да изядем всичко това, но знаех, че Крит и Грийн вероятно ще го направят. Щях да оставя на Крит един начос със сирене и един захарен памук. Той щеше да се вдигне, за да се регистрира съвсем скоро.
– Каквото не изядем, можем да го дадем на бездънните ями, които Триша доведе със себе си – обясни Дейви.
– Благодаря ти, Дейви. Не беше нужно да ни купуваш цялата тази храна – казах му. Знаех, че родителите му са щедри с него и му дават пари за харчене, за да не му се налага да работи и да се съсредоточи върху това да влезе в Йейл. Все пак не означаваше, че съм очаквала от него да направи нещо подобно.
Той ми намигна.
– Имам две горещи срещи тази вечер. Трябва да ги нахраня добре, за да се върнат отново с мен.
Усмихвайки се, посегнах към един хотдог и отхапах. Беше минало много време от обяда и бях гладна. Нямаше да откажа това.
Преди да успея да довърша хотдога, хората скочиха на крака и се развеселиха. Чух дюдюкания и викове. От трибуните се чуваха имената на различни играчи. Гледах очаровано как размахват малки помпони на пръчки. Райли посегна към мен и ме издърпа нагоре.
– Излизат на терена. Покажи малко училищен дух – изкрещя тя над шума. Сдъвках последната хапка и я оставих да ме издърпа на крака. Ако ме дръпнеше по-силно, щеше да ме накара да крещя по друга причина.
Видях над главите пред мен и през шейкърите как един футболист пробяга през голям хартиен транспарант, на който в средата му пишеше WE ARE #1 и имаше имена на играчите. Оттук не можех да разбера кой кой е. Всички ми изглеждаха еднакви.
Райли сложи ръце на устата си и извика нещо, което не чух. Започна тропане, а играчите погледнаха към тълпата и направиха юмручни удари.
– Номер десет – извика ми Райли.
– Какво?
– Той е номер десет – повтори тя.
Знаех кого има предвид, но все пак попитах.
– Кой?
Тя извъртя очи към мен и се засмя, след което погледна обратно към полето.
След като другият отбор излезе, г-н Пресли, учителят по музика, изпя националния химн. След това тълпата отново изкрещя, преди всички да успеем да седнем обратно.
След като всички отново се настаниха, потърсих русата глава на Крит. Той се беше преместил до оградата, по-близо до играчите. Беше добре.
Тогава се поддадох на желанието и потърсих номер десет.
Покрит с протектори, той изглеждаше още по-солиден и масивен. Шлемът беше в ръцете му, докато седеше на пейката. Когато момчетата излязоха на терена, а Рок остана назад, публиката започна да освирква. Рок не погледна назад към звука. Той не го насърчаваше. Просто задържаше вниманието си върху терена.
„Вкарайте Тейлър! и „Оставете Рока да играе!“ бяха само част от нещата, които се крещяха от трибуните.
– Треньорът ще накара всички да се ядосат. Чудя се дали ще преживее пет минути игрово време, преди да пусне Рок.
– ОСТАВЯЙТЕ МОЕТО ХЛАПЕ ДА ИГРАЕ! – Извика един глас и аз се обърнах, за да видя плешив мъж с бирен корем, който се мръщеше на терена. Той изобщо не приличаше на сина си. Беше по-нисък от Рок и изглеждаше така, сякаш не се е грижил за себе си. Косата му се нуждаеше от измиване, а ризата му беше избледняла и изцапана.
Обърнах се назад и погледнах към полето. Този мъж ми напомняше за мъжете, които Фандора водеше у дома. Дали Рок е имал лош семеен живот? Този мъж добър баща ли беше?
– Казват, че е пропуснал тренировката в сряда. Чудя се защо? – Каза Райли, като натъпка устата си с начос.
– Крит е изпуснал автобуса. Той го е довел вкъщи – казах и, преди да успея да се спра. Просто не исках тя да си мисли, че е пропуснал тренировката, защото не му пукаше.
Райли спря с чипса пред устата си и се обърна да ме погледне.
– В никакъв случай – прошепна тя.
Аз само кимнах.
Очите ѝ бяха широко отворени от изумление.
– О, Боже – отвърна тя, преди да пъхне в устата си чипса от тортиля, покрит със сирене.
РОК
Спечелихме. С два тъчдауна. Единият от тях беше мой.
Но нищо от това нямаше значение в момента.
От полувремето на мача, когато изтичахме до съблекалнята и аз погледнах към трибуните и видях русата коса на Триша, бях под въздействието на адреналина. Тя беше тук. И я отвеждах у дома. Щях да помоля Маркъс или Дуейн да ми дадат колата си. Просто не можех да позволя тази вечер да свърши, без да я видя.
Тъчдауна ми беше просто защото исках да се покажа пред нея. Да привлека вниманието и. Тя ме беше накарала да играя по-добре. Бях оживял, след като разбрах къде да гледам, когато се обърнах, за да видя тълпата. Всеки път тя беше там. На същото място. И това ми харесваше.
Всички момчета се бяха отправили към игрището, а там трябваше да се насоча и аз. Но тя щеше да си тръгне, преди да съм излязъл оттам. Не можех да рискувам. Тази вечер беше моята нощ. Бях се запалил. Повече нямаше да играя игри.
– Вземи това – изкрещях на Престън и му подхвърлих каската си.
– Иди да я вземеш, тигре – извика той след мен с развеселен тон.
Неприятният му коментар само ме накара да се усмихна. Бях на върха на силите си. Тя не можеше да ми откаже. Този път нямаше да ѝ позволя.
Промъквайки се през тълпата и кимайки с глава в знак на благодарност на хората, които ми казваха, че съм изиграл добра игра, не откъсвах поглед от Триша. Тя не ме видя да се насочвам към нея. Добре. Не исках тя да има време да избяга.
Стигнах до дъното на трибуната точно когато приятелят на Триша, който беше зубът, поведе триото надолу по стъпалата. Очите му се спряха върху мен и той се намръщи. Знаех, че не ми е фен, но можех да поправя това. Ако беше приятел на Триша, щях да се погрижа да ме хареса.
– Триша. – Когато извиках името ѝ, тя спря да изучава стъпалата. Главата ѝ се подръпна и бебешко сините и очи показаха шок. После объркване. Боже, тя беше прекрасна. Безумно красива. – Позволи ми да те заведа вкъщи. Да те поканя на вечеря. Каквото и да е, само не си тръгвай. Остани. Изчакай ме да свърша в къщата на полето – помолих я. Звучеше като молба. Бях отчаян. Движещата се тълпа спря и усетих, че всичките им очи са насочени към мен. Привличах вниманието.
Огледах всички хора, които сега я наблюдаваха. В очакване на нейния отговор. Може би я поставях на място, но имах нужда тя да каже „да“. Да ми даде шанс.
Точно когато тя отвори уста да каже нещо, баща ми се появи пред мен, блокирайки гледката ми към нея. Опитах се да го заобиколя, за да мога да я гледам. Тя се канеше да каже нещо. Ръцете му хванаха раменете ми и ме разтърсиха. Беше ядосан.
– Закъсняваш за шибаната тренировка и трябва да седиш пет минути навън, а сега си тук, вместо в къщата на игрището! Какво, по дяволите, момче? Вдигни си задника там. Не се прецаквай за това. – Той махна с ръка към мястото, където стоеше Триша.
Гневът нахлу във вените ми и стиснах юмруци.
– Дай ми минута – казах аз и срещнах погледа му със своя.
– Не! Майната му! – Той ме хвана за ръката и се опита да ме премести. Аз не помръднах. Старецът беше забравил, че отдавна съм го надраснала. Можеше да ме хване неподготвена и да ме изложи пред всички, но по дяволите, ако ме накара да се движа по негова команда.
Дръпнах ръката си на свобода.
– Казах да ми дадеш една минута – повторих спокойно, знаейки, че хората ме наблюдават.
– Ще захвърлиш това? Заради една мацка? Да докажеш на всички, че си бял боклук като майка си? Това е планът ти, момче? Защото аз няма да те задържа, ако планираш това. Той се изплю, а от гадния му дъх на лук и бира ми стана лошо.
Игнорирах го. Не исках да се карам със стареца си пред целия град.
– Моля те, Триша. Изчакай ме.
Баща ми ревеше тъпи глупости и аз го блокирах, изчаквайки, докато тя възприемаше сцената пред себе си. После кимна. Беше малко кимване, но тя кимна.
Сърцето ми се разтуптя. Не можех да сдържа усмивката от лицето си.
– Ще бъда бърз. Само не си тръгвай. Моля те – извиках и тя отново кимна, изглеждайки някъде между ужас и изненада. Обърнах се и тръгнах към къщата на игрището. Старецът ми беше зад мен и продължаваше да псува. Пренебрегнах го и побягнах.
Бащата на Дуейн се насочваше към нас и изглеждаше още по-зле от баща ми. Той ме потупа по рамото.
– Добра игра, момче – каза господин Фалко, преди да мине покрай мен. След това каза на баща ми със заповеднически глас: – Това е достатъчно. Престани да крещиш така на момчето или ще извикам полиция. Той не е направил нищо лошо.
Побързах да вляза вътре, готов да се изкъпя и преоблека. Триша Корбин ме чакаше. По дяволите!
Дуейн излизаше от душовете с кърпа около кръста.
– Получи ли това, което искаше? – Попита той, усмихвайки се.
– Тя каза, че ще ме чака. Имам нужда от кола – казах му аз. – Мислех да попитам татко, но той е ядосан и крещи, че съм седял в началото на мача и прочие. В момента баща ти го поставя на мястото му.
Дуейн отвори шкафчето си и извади ключовете за колата.
– Вземи го. Аз ще пътувам с Маркъс до партито.
Хванах ключовете на неговия „Мустанг“.
– Благодаря ти. Сериозно. Ако имаш нужда от нещо, кажи ми – казах му.
– Измъкни си задника оттам, преди да си е тръгнала – отвърна Дуейн, след което започна да се облича. Аз се отправих към душовете.
Това беше най-бързият душ в живота ми.
Назад към част 8 Напред към част 10