Глава 45
Болката ме разкъса, толкова внезапна и свирепа, колкото и атаката на призраците. Принудих се да кимна. Да се преструвам, че баща ми не е изтръгнал сърцето ми и не е изцапал с него борда на лодката си. Иън беше жив. Нищо друго нямаше значение, дори фактът, че единствените му спомени за мен щяха да бъдат като за почитателка на закона, за която смяташе, че е помогнала за убийството на детето на приятеля му.
Това беше за добро, казах си аз. Дагон щеше да се спусне срещу мен, както и много други демони заради избиването на техния вид. Освен това имах няколко могъщи зли души, които трябваше да издиря, преди да станат още по-опасни и смъртоносни. Най-добрият шанс на Иън, сега, когато най-сетне се беше освободил от Дагон, беше да стои колкото се може по-далеч от мен. Баща ми не го беше възнамерявал, но ми беше направил услуга. Това щеше да предпази Иън по-добре, отколкото аз някога бих могла. Моята болка беше толкова малка цена, която трябваше да платя.
Освен това Иън и аз нямаше да издържим. Беше казал, че би могъл да ме обича, но „би могъл“ и „обичаше“ бяха много далеч един от друг. Подобно на разстоянието между това Иън да каже, че съм негова, но да не каже, че той е мой. Беше сложил край на живота си, за да ми попречи да сключа сделка с Дагон, но вероятно е знаел, че Дагон така или иначе ще го убие, което правеше действията му колкото „майната ти“ на стария му враг, толкова и жертва за мен.
Накратко, ако погледна хладнокръвно, Иън никога не ми беше обещавал нищо отвъд момента. Иън се наслаждаваше на това, което е тук и сега, и имаше смисъл да се наслаждава на това. Но аз винаги щях да искам повече и без съмнение не беше по силите му да ми го даде.
– Има още нещо – каза надзирателят. Разбира се, че имаше, когато последствията бяха валутата. – Сега си толкова уязвима за смърт, колкото всеки вампир.
– Какво?
Невероятно, но той погледна настрани, сякаш не можеше да задържи погледа ми.
– Никога не е била твоята сила, която те е възкресила. Ти имаш тази способност, но не си я развивала. Всеки път, когато си се връщала, аз съм бил този, който те е възкресявал. Щом слухът за това, което съм направил тук, стигне до другите, ще бъда отстранен като Лодкар и вече няма да мога да те възкресявам. Затова трябва да се погрижиш за живота си. Ти, както и Дагон, сега имаш само един от тях.
Не слушането за новата ми смъртност накара сълзите да изникнат в очите ми. Беше знанието, че той ме е проверявал през всичките тези години, само че по начин, за който никога не съм подозирала. Беше признал също, че жертва позицията си на надзирател, за да направи това, което бях поискала. Това не беше просто удовлетворяване на дълг, който го бях накарала да признае. Това беше много, много повече.
– Ти наистина се грижиш за мен, по свой начин. – Учудване оцвети гласа ми.
Той ме погледна обратно, а проблясъкът на емоция изчезна и лицето му стана безстрастната маска, с която бях свикнала.
– Твоят спътник е от кръвната линия на Тенох. – Отново бях изненадана. Той знаеше, че Менчерес е родил Иън, а Тенох е родил Менхерес? – Тенох можеше да се регенерира от подобно състояние на разлагане. Активирах същата сила в твоя спътник. Дай му кръв и тялото му ще се възстанови напълно в рамките на часове, а не на седмици.
– Благодаря ти, татко – казах аз, но установих, че говоря на въздуха. Лодкарят, лодката му и реката бяха изчезнали.
Едно тихо хленчене ме накара да се обърна. Силвър лежеше до тялото на Иън. Беше сложил лапа върху главата на Иън, сякаш искаше да я предпази от пораженията, които вече ѝ бяха нанесени. Гледката беше сърцераздирателно сладка… докато не чух нещо, което звучеше като чупене на клони, и изсъхналата ръка на Иън не дръпна Силвър близо до себе си. След това Симаргъла изпищя, когато костеливите челюсти на Иън го притиснаха.
– Не! – Изкрещях, изтръгвайки Силвър.
От зъбите на Иън капеше кръв. Той ги показа към мен, опитвайки се отново да разкъса всяка свободна плът. Очите му бяха безизразни, тялото му беше повече кости, отколкото кожа, а косата му беше станала чисто бяла. Щях да се ужася, ако не бях виждала подобно нещо преди. Тенох можеше да изсъхне, докато не заприлича точно на това. Това беше ценен трик, който заблуждаваше враговете му да мислят, че Тенох е мъртъв, когато не беше, но също така оставяше Тенох безсмислено гладен, докато не се регенерира.
Сега Иън току-що бе получил в устата си кръвта на Силвър, еквивалентна на опиат. Това, плюс гладното му състояние и само боговете знаят какви сили е абсорбирал от Дагон, след като е погълнал пътя си от демона, го правеше опасен. По-лошото е, че не след дълго щеше да пристигне полицията. Всички експлозии, дори в този отдалечен район, трябваше да привлекат нечие внимание. Трябваше да обезопася Иън и да го държа далеч от невинни хора, и то преди да се излекува достатъчно, за да разбере коя, по дяволите, съм.
Не можех да се справя сама. Трябваше ми помощ. Бързо.
Хванах се за Силвър, докато тичах и грабнах най-тежкото парче отломка от тематичен парк, което можех да нося. След това го завлякох до Иън, който вече беше започнал да пълзи в безсмислено търсене на кръв. Пуснах го върху Иън, като изтръпнах, когато чух как се чупят кости. След това, все още държейки Силвър, който не спираше да хленчи, изтичах в огледалната зала за забавления.
Сред отломките намерих мобилния телефон, който Иън беше настоял да имам в случай на спешност. Това определено отговаряше на изискванията. Прегледах контактите, като се радвах, че е отделил време да попълни някои от тях. След като намерих името, което търсех, набрах номера. Отговорете – подканих тихо, когато само звънна. Хайде!
– Иън? – Каза британски глас още при първото позвъняване.
– Кажи ми, че все още си в Ню Джърси! – Избухнах, без да си правя труда да отвърна на поздрава.
– На път сме към вас – беше отговорът, който никога не съм очаквала. – Иън ни се обади от друг мобилен телефон преди половин час и каза, че има нужда от нас. Къде е той? И какви са пепелищата, за които ни каза, че трябва да ги възстановим, ако ги видим?
Изгарянето в гърдите ми трябваше да е разкъсване на сърцето ми. След като се беше зарекъл да не ги замесва, защото не можеше да понесе да ги застраши, Иън сигурно се е обадил и на Боунс, когато е отишъл да вземе телата на Рани и Фенкир. Беше се уверил, че някой ще дойде да ми помогне, ако привидението в крайна сметка убие и двама ни. Защо иначе Иън щеше да им каже да приберат пепелта, от която знаеше, че ще възкръсна? Ако Иън мислеше, че и той ще е жив, можеше сам да възстанови пепелта ми.
– Иън се нуждае от кръв. – Гласът ми беше дрезгав, защото гърлото ми се беше затворило. – Кофи с кръв. И белезници.
– Какво стана? – Попита с леден тон Боунс.
– Нямам време да обяснявам. – По дяволите, чух ли сирени? Колко дълго можех да задържа полицията? – Просто побързай.
– С новата спирка за получаване на кръв ще пристигнем до два часа – каза той рязко. – И ако си отговорна за това, което се е случило с Иън, ще съжаляваш за това.
– Достатъчно справедливо – отвърнах аз и закачих слушалката.
Назад към част 45 Напред към част 47