ТРИША
От леглото си, в което лежах цял ден, чух как училищният автобус спря край пътя. Най-скъпата мама се прибра у дома някъде след обяд. Тя се запъти по коридора и чух как вратата ѝ се затръшна. После нищо друго. Беше с махмурлук или все още дрогирана и спеше. Вратата на стаята ми беше затворена, така че тя не се сети да погледне вътре.
Очаквах входната врата да се отвори и Крит да влезе, но така и не я чух. След като автобусът отмина, а той все още не беше влязъл вътре, разбрах, че трябва да стана. Нещо не беше наред. Ако беше изпуснал автобуса, щеше да има нужда от мен. Задържах дъха си и се опитах да не изстена, докато сядах и бавно отмествах краката си от леглото. След като ги поставих и двата на килима, се изправих и поех кратко вдишване.
Днес се бях погрижила за страната си. Утре нямаше да мога да го направя. Като начало, злата вещица вече си беше вкъщи. После, разбира се, ако пропусна повече училище, щяха да започнат да се обаждат тук. Това щеше да е лошо. Много лошо.
Точно когато направих крачка към вратата, чух, че някой спира отвън. Замръзнах и зачаках. Гласът на Крит се носеше през прозореца. Въздъхнах с облекчение. Бяха го докарали. Продължих да вървя към вратата, но тогава чух друг глас.
Отново… Замръзнах.
Рок Тейлър беше тук. О, не. Какво беше направил Крит?
– Това е колата на мама. Тя си е вкъщи – чух да казва Крит на Рок Тейлър! Какво правеше той?
Забравих за болката, отворих вратата и се запътих по коридора към всекидневната точно когато входната врата се отвори и влезе брат ми, следван от Рок. Боже мой.
Той беше толкова голям. Влизайки в ремаркето ни, той изглеждаше толкова не на място.
– Крит – измърморих аз, докато очите ми бяха приковани в Рок.
Погледът му падна върху ребрата ми и аз си спомних какво съм облякла. Обвих ръце около кръста си и се опитах да скрия лентата, която бяхме използвали върху ребрата ми. Не исках дрехите ми да се допират до наранените ми ребра, затова носех спортен сутиен и скъсан анцуг.
– Изпуснах автобуса. Той ме докара – започна да обяснява Крит.
В това нямаше смисъл.
– Защо си изпуснала автобуса? – Попитах, като все още се опитвах да разбера защо Рок е тук. В нашето ремарке.
– Той попита за теб. Когато не се появи в училище. Казах му…
Откъснах поглед от Рок и се загледах в брат ми. Със сигурност не беше казал на Рок какво се е случило.
– Какво си му казал?
Крит разбърка нервно краката си. Беше му казал за мама. Защо би го направил? Рок Тейлър нямаше да се притече на помощ и да спаси положението. Той се интересуваше от мен. Сега, след като ме беше видял такава, се надявах, че увлечението му да влезе в панталоните ми ще изчезне. Косата ми не беше измита и изглеждах ужасно.
– Благодаря, че го доведе у дома – измърморих аз, като се опитах да звуча така, сякаш го мисля сериозно. Но имах чувството, че Крит е виновен за това, че е изпуснал автобуса си.
– Но ние имаме това. Можеш да си тръгнеш сега.
Очите на Крит се разшириха.
– Триша! Сериозно, защо се държиш така? Той не е…
– Той е видял достатъчно, Крит. Мама ще се събуди всеки момент и той трябва да си тръгне.
– Той каза…
– Няма значение какво е казал. Казвам ти, че ако изобщо те е грижа за мен, ще се върнеш в стаята си и ще започнеш спокойно домашното си. Не искам тя да се събужда, а и ти не искаш. Тя ще се ядоса, че сме я събудили. Все още не съм готова за още един рунд.
Крит наведоха глава, после кимнаха и тръгнаха към стаята си. Той спря и кимна на Рок.
– Благодаря, човече.
– По всяко време – отвърна Рок.
Крит ме погледна и видях разочарованието по лицето му. Знаех, че си е мислил, че Рок е дошъл да ни спаси. Това малко момче в голямото му тяло все още таеше надеждата за герой. Накрая той продължи по коридора.
Изчаках, докато вратата на спалнята му се затвори, преди да погледна към Рок.
– Не говори повече с него. Той няма нужда да го използваш, за да се добереш до мен – казах с най-хладния тон, който можех да събера.
Рок не помръдна. Той задържа погледа ми, след което отново погледна надолу към ребрата ми.
– Трябва да отидеш на лекар – беше отговорът му.
Изпуснах тежък смях.
– Наистина? Не си ли гениален. Истинска новина: Ако отида на лекар, ДПЧ се намесва и аз губя брат си. Това няма да се случи. Отдръпни се, Рок. Аз не съм за хващане. Толкова съм недостъпна за всички мъже, че дори не е смешно. Губиш си времето и си играеш с главата на брат ми. Той си мисли, че можеш да направиш нещо, за да ни помогнеш. Престани. Просто. Върви. Махни се.
– Много ли те е удряла?
Наистина? Нима не чу нищо от това, което току-що казах?
– Казах да си вървиш – изсъсках аз.
– Позволи ми да ти помогна. Познавам лекар, който може да те прегледа. Той няма да се обърне към ДЧР. Кълна се.
– ИДИ СИ. СТОЙ ДАЛЕЧ. – Прехапах езика си и затворих очи. Бях изкрещяла. По дяволите. Беше ме вбесил толкова много. Трябваше да се успокоя.
– Можеш ли да останеш в леглото утре? Ще те накара ли да отидеш на училище?
Или беше глух, или си мислеше, че е над това да слуша какво му казват другите.
– Рок, трябва да си тръгнеш. Трябва да забравиш всичко това. Иди да играеш футбол и бъди звездата, за която този град обича да говори. Те те искат. Аз не те искам.
Той стоеше там и ме гледаше още няколко секунди. След това, точно когато си помислих, че няма да ме изслуша за пореден път, и започнах да усещам малка надежда, че може би иска нещо повече от това да ми влезе в гащите, той се обърна и излезе навън.
Съвършеното му, красиво тяло се спусна по малките стъпала и се върна към пикапа си. Той не ме погледна, когато се качи вътре и се отдалечи. Той си тръгна. Точно както си мислех. Искаше нещо, което аз нямаше да му дам.
Предполагам, че е получил съобщението.
Ако си го призная, ще ме заболи. Но не бих си признала това. Или да мисля за това. Не разполагах с лукса да си фантазирам за когото и да било. Особено за момче, което след две години щеше да замине за колежа по свой избор.
РОК
Петъкът най-накрая беше дошъл. Първият мач за сезона. Играех тази вечер, но не започвах. Треньорът ме беше оставил на пейката за първите пет минути. Това беше част от наказанието ми за късното идване на тренировка в сряда. Беше ме накарал да тичам по трибуните в продължение на три часа. Бях толкова изтощен, че след като повърнах два пъти, едва успях да стигна до пикапа. Татко се беше ядосал, защото трябваше да си вземе пикапа.
Цялата тази гадост за нищо. Триша Корбин беше дала ясно да се разбере, че не иска да съм близо до нея.
Това не ми попречи да попитам Крит за нея вчера, когато тя отново не се появи. Той каза, че майка му имала ново гадже и снощи останала с него, така че Триша си била взела още един ден, за да се излекува.
Не можех да не гледам за проклетия ѝ автобус тази сутрин, бях изчакал да видя дали ще слезе от него. Когато го направи, погледът ѝ мина през мен, сякаш ме нямаше. Мина покрай мен, без да ме погледне или да каже дума. Бях шибан невидим за нея.
Това боли. Не бях направил нищо, за да заслужа това от нея. Просто исках да помогна. Исках да съм близо до нея. Но тя очевидно ме мразеше.
Затова тази вечер щях да играя като шибан професионалист, а после да изляза и да празнувам, когато спечелим. Ако трябваше да изпия Триша Корбин от главата си, щях да го направя. Да я оставя да ме погълне по този начин беше нелепо. Да, животът ѝ беше гаден, но това означаваше ли, че трябва да ме мрази?
Дуейн седна до мен в кабинета по биология и с усмивка хвърли на бюрото ми барче „Сникърс“.
– Мама сложи два в чантата ми тази сутрин. Изглеждаше, че имаш нужда от нещо, за което да се усмихнеш.
Дуейн имаше най-добрата майка на шибания свят. Всички обичахме Таби Фалко. Вдигнах барчето и разкъсах опаковката със зъби.
– Благодаря – казах, преди да отхапя.
– Тази вечер е нощта. Мислех си, че ще бъдеш все така усмихнат – отбеляза Дуейн.
Обикновено съм. Но Триша Корбин беше прецакала настроението ми.
– Просто се съсредоточавам.
Дуейн се ухили.
– Глупости. Виждал съм те да се взираш в момичето на Корбин, сякаш искаш да я опиташ. Тя не се интересува?
По-добре да се радва, че току-що ми беше дал един проклет десерт. Стрелнах го с предупредителен поглед.
– Продължавай с това – беше единственият ми отговор.
– Винаги има Ели Нова. Това парче задник е най-доброто наоколо. Но аз работя върху това да си хапна от него.
Ели Нова беше принцесата от гимназията. Не беше мой тип. Знаеше, че е красива, и го използваше. Не казах на Дуейн, че всъщност вече съм я опитал. Тя се беше нахвърлила върху мен на едно парти в края на миналата година. Бях я целунал, но това не ми подейства никак.
– Тя е изцяло твоя – уверих го аз, след което отхапах още една хапка от барчето си.
Дуейн кимна и се облегна назад, кръстосвайки ръце на гърдите си.
– Предполагам, че ако Триша Корбин искаше, щеше да е също толкова шибано гореща. Тя се крие от всички и не говори много. Групата ѝ от приятели е малка. Но да, мога да видя привличането. Момичето има тяло. А лицето ѝ… – Той изпуска ниско свиркане.
Не осъзнах, че ръцете ми са се свили здраво в юмруци, докато погледът на Дуейн не се спусна към тях. Той се усмихна.
– Да, виждам, че си се отърсил от това.
Учебниците паднаха на бюрото от другата ми страна.
– По дяволите, Ди. Какво направи, за да го ядосаш? И откъде взе барче? – Попита Престън, докато се вмъкваше в бюрото.
– Вбеси се заради Триша Корбин – каза Дуейн и се усмихна самодоволно.
Проклет задник.
Дългите, загорели крака привлякоха вниманието ми и позволих на погледа ми да пътува нагоре, за да види късата малка тъмносиня пола, която така и не отговаряше на дрескода. Но, по дяволите, беше хубава. Малката талия и перхидролените цици също не бяха лоши.
Ноа Милър, мажоретка с тъмночервена коса и големи кафяви очи, ми се усмихна точно преди да заеме мястото пред мен. – Здравей, Рок – каза тя с мек глас, като се наведе и ми закова дългите си мигли.
Разбира се, беше с много грим, но не всеки можеше да изглежда като Триша без грим. Лицето на Ноа не беше трудно за гледане. Никога не е било.
– Здравей, Ноа – отвърнах аз.
– Готов ли си за тази вечер? – Попита тя. Горните три копчета на бялата ѝ риза бяха разкопчани, показвайки ми деколтето и. Не беше лоша гледка.
– Да. Идваш ли? – Попитах.
Тя ми сви рамене, после се усмихна.
– Предполагам, че ще дойда, ако знам, че имам планове за след това.
Това беше покана. Исках ли да отида там с нея? По дяволите, защо не? Триша не се интересуваше. По дяволите, Триша ме мразеше.
– Парти на плажа тази вечер. Огън за победа или загуба. Но ние ще спечелим – добавих аз.
Тя прехапа долната си устна, после притисна ръце отстрани на циците си, за да ги стисне. Това беше движение, което познавах и оценявах.
– Не искам да ходя сама.
Дуейн прочисти гърлото си, за да не се разсмее. Това беше онова, с което бях свикнал. Това, което знаех. Може би така трябваше да бъде. Не беше нужно да преследвам момичета, които не се интересуват от мен. Трябваше да остана при тези, които ме искаха.
Наведох се напред на бюрото и пуснах поглед към циците ѝ, които тя толкова много искаше да погледна.
– Мисля, че мога да поправя това за теб – казах на гърдите ѝ. – След мача се срещни с мен в къщата на игрището.
Тя се поколеба и аз се върнах на територията, която познавах.
– Добре. Можем да вземем новата ми кола – каза тя. – Тя е „Чарджър“ и е напълно яка. Ще те оставя да я караш.
Тази вечер нямаше да имам пикапа. Реших този проблем.
Повдигнах поглед, за да срещна кафявите ѝ очи, в които проблясваше привличане и вълнение, и се усмихнах.
– Звучи добре, бейби.
– И той се върна на коня – изрече Дуейн.
Игнорирах го. Вместо това се пресегнах, прибрах кичур от косата на Ноа зад ухото ѝ и ѝ намигнах. Тя се разтопи точно както знаех, че ще стане.
Това беше много по-лесно.
Така че защо не се чувствах шибано добре?