Глава 18
– Момиче, кажи ми направо, какво, по дяволите, се случва? – Пита Темпер.
Двете стоим в апартамента за гости. Подобно на останалата част от двореца на Нощното царство, тази стая има мароканско усещане, с аркирани врати, колони с плочки и висящи фенери.
Облягам се назад към вратата.
– Какво имаш предвид? – Казвам.
Тя започва да се рови из стаята.
– Изглежда ужасно много, сякаш се чувстваш удобно тук, докато тестваш своя приказен принц.
Чувствам се удобно в това царство и придружителя си – нещо, което на старата Кали нямаше да ѝ е приятно. В нейните очи другият свят беше твърде страшен, а Дез – твърде непостоянен.
– Какво искаш да направя, Темпер? Ти сама го каза по-рано – не мога просто да се върна на Земята. – Жестикулирам към и с крилата си. – Аз съм чудак.
Чудак. Думата има вкус на лъжа, когато напуска устните ми. Може би е заради всички неща, които открих, че мога да правя, може би е заради това, че всички в това царство приличат малко на мен, или може би е заради това, че Кралят на нощта изглежда смята, че съм съвършена дори с всички тези допълнения. Някъде по пътя реших, че различното вече не е равно на лошо.
– Има начини да върна назад това, което ти се е случило – казва Темпер.
Нещо неприятно се плъзва в стомаха ми. Да отмени магията на Карнон… Колко пъти съм си пожелавала тези люспи по предмишниците ми да изчезнат? Черните ми нокти да се върнат към нормалния си цвят? Да изчезнат крилата ми?
Това е познато чувство. Имаше време, когато си пожелавах да отмия плътта си и да заживея в нечия друга кожа.
Едва сега приемам, че искам тази кожа, с несъвършенствата и всичко останало. А Темпер ми предлага да се отърва от тези несъвършенства. Че трябва да го направя.
Не очаквам да бъда наранена от предложението, но съм, съвсем малко. Искам тя да приеме цялата ми същност по начина, по който го е направил Дез.
– Не искам да го отменям – казвам аз.
Темпер спира да се рови наоколо, за да изкриви изваяна вежда в моя посока.
– Сериозно?
Самосъзнателно протягам ръка и плъзгам ръба на едно от крилата си напред, а тъмните, преливащи се пера проблясват.
Пускам крилото си и въздъхвам.
– Толкова ли ти е трудно да повярваш?
– Момиче, и двете с теб знаем, че не можеш да се върнеш на Земята, изглеждайки така, както изглеждаш. Нима не искаш да се върнеш у дома? Имаш цял живот, който те чака.
Един самотен, празен живот. Това не означава, че искам да го изоставя, но не искам и да се налага да променям себе си, за да се върна в този живот.
Отварям уста, за да ѝ кажа това, но после се спирам. Няма да се защитавам пред нея. От нея се очаква да ми пази гърба така, както аз съм пазил нейния в миналото. Това е начинът, по който приятелството ни винаги е функционирало.
Поклащам глава.
– Забрави за това.
Обръщам се, за да си тръгна.
– Чакай. – Тя се връща към мен и хваща китката ми. – Кали, знаеш, че ми пука само ако ти пука. – Топлите ѝ кафяви очи търсят моите. – Само че знам колко много не искаше да бъдеш върколак, когато беше с Илай, а сега, след като си била с друго момче за триста и петдесет секунди, изглеждаш като фея.
Поглеждам я с раздразнение.
– Не съм била с него от „триста и петдесет“ секунди.
Тя стиска ръката ми малко по-силно, разчитайки чертите ми.
– Добре – казва тя, правейки някаква преценка – имаш дълга и мръсна история с него. Аз просто не обичам да деля най-добрата си приятелка, дори ако пичът е нейна половинка.
И ето че зад притеснението на Темпер се крие истината. Приятелката ми се чувства застрашена.
Откакто сме приятели, никой друг не е заставал между нас. А доколкото тя знае, Дез е същият човек, който ме накара да се отвратя от мъжете, така че тя е и против Дез, защото е лоялна. И ето ме тук, моля я да се откаже от гнева и ревността си.
Искам много, а тя е готова да работи върху това заради мен.
Измъквам ръката си от хватката ѝ, за да мога да я прегърна.
– Обичам те, луда мацко – казвам аз.
След секунда ръцете ѝ ме обгръщат.
– Знам. Как може да не ме обичаш? Взривих портала заради теб.
Точно там, по средата на прегръдката, започвам да се смея.
– Все още не мога да повярвам, че си го направила. А погледът на онази фея… – Казвам, визирайки феята, която тя държеше като заложник. Този пич сигурно имаше нужда от нова смяна на панталоните след преживяното.
– Искаш да кажеш, че това е моят водач? – Казва тя. – Това му се полага за това, че ме таксува прекалено скъпо.
Сега и двете започваме да се смеем и това е толкова объркано, но и двете сме малко болни в главата.
Темпер се отдръпва, а смехът ѝ секва.
– Добре, а сега къде тези феи държат алкохола? – Пита тя, като оглежда стаята. – Ще трябва да се изкъпя, ако искам да остана тук, в шибания майчин друг свят.
– Мислех, че се занимаваш с феи – казвам и влизам по-дълбоко в стаята ѝ.
– Да, когато бях на седемнайсет. Тогава също бях закърмена с оранжево червило. – Тя потръпва от спомена и коленичи пред една шкафче, притиснато отстрани на стаята.
– Аха! – Казва тя и отваря вратите му. – Ето ни и нас. – Тя грабва бутилка с блестящи надписи. Отваря я и я помирисва.
Помръдва малко.
– Уф, мирише на урина на леприкон, но ще свърши работа.
Дори няма да попитам за коментара за леприкона.
Тя отпива направо от бутилката, преди да ми я предложи.
Отклонявам я с ръка.
– И така – тя се настанява на един богато украсен страничен стол – Мал-а-ки. – Тя разтяга името му, като повдига вежди.
Въздъхвам, падайки на леглото ѝ.
– Неее.
– Не, какво? – Казва тя и в гласа ѝ се появява известна наглост.
Грабвам една от възглавниците ѝ, като я подпъхвам под гърдите си.
– Вече знам как ще се развие това: Ти ще го прецакаш, после ще го прецакаш, а той ще се издъни и ще си го изкара на мен, защото съм най-добрата ти приятелка.
Тя ме поглежда отстрани и отпива от бутилката си.
– Това би ти послужило за добро, ти, мършаво копеле. Трябваше да се справям с Илай, откакто ти скъса с него, и този космат копелдак си имаше работа с мен – непреднамерена шега.
Упс. Темпер има право. Бизнесът ни, „Западен бряг Инвестигейшън“, възлагаше част от работата си на Илай, който беше свръхестествен ловец на глави. Предположих, че връзката ни – или липсата на такава – няма да се отрази на работата ни.
Явно съм предположила погрешно.
– И така – продължи Темпер – той има ли си приятелка?
– Ели? – Повдигам рамо. – Не бих могла да знам.
– Кучка, и двете с теб знаем, че не говоря за Ели. Малаки.
Горката фея. Изглежда, че през следващите дни ще има повече работа с Темпер, независимо дали иска, или не. Тя е природна сила, когато иска да бъде такава.
– Нямам представа – казвам аз.
Дори не знам дали феите имат приятелки или гаджета. Изглеждат като същества, които имат по-скоро ухажвания, отколкото срещи, и по-скоро годежи, отколкото важни партньори. И очевидно, ако си владетел, имаш хареми.
Потискам тръпката си.
– Хм… – Темпер отпива още една глътка от бутилката, напълно забравила къде се намира умът ми.
В мен се надига желанието да пия. Проклет да е Дез, че ме принуждава да бъда трезва. Можех да използвам малко алкохол за този разговор.
– Очната превръзка истинска ли е? – Пита тя.
Аз само поглеждам Темпер.
– Наистина е, нали? – Тя казва това, сякаш е някакво велико откровение. – Искам да видя какво има под нея.
– Някой казвал ли ти е, че си сериозно разстроена?
– Казва момичето, което обича да чука лоши мъже. Какъв е Търговецът в леглото? Обзалагам се, че пичът е отвратителен.
Определено можех да използвам малко алкохол за този разговор.
– Закаляване, не искам да се целувам и да разказвам.
– Какво? Винаги се целуваш и разказваш.
Това беше по времето, когато мъжете нямаха значение и беше забавно да се смея на някои от сексуалните ситуации, в които се забърквах. Но интимността с Дез… тя се усеща по различен начин, свещена.
– Това е най-доброто, което съм имала някога – признавам припряно – и това е всичко, което ще кажа.
Темпер ме гледа над бутилката.
– Ши-т, а аз си мислех, че този човек има лошо влияние.
– О, той все още има лошо влияние – казвам аз, а очите ми се отдалечават.
Дез може и да е моята сродна душа, но той все още е човекът, който ме подмамва да скачам от сгради, който убива безмилостно, който използва секса, за да събира отплата.
– Каквото кажеш.
Двете разговаряме още малко. Едва след като алкохолът се отразява на организма на Темпер и я прави сънлива, я слагам в леглото и се измъквам от стаята ѝ.
Прекарвам още няколко секунди в тихо затваряне на вратата ѝ.
– Имаш да обясняваш.
Покривам устата си, за да заглуша вика си.
Облегнат на стената в коридора е Дез.
Той тръгва към мен и аз като глупак започвам да отстъпвам. Когато очите му блестят по начина, по който го правят сега, мога да кажа, че е точно на ръба, който разделя здравия разум и лудостта, човечността и жестокостта му на фея.
В един миг той е върху мен и ме притиска към стената.
– Да опитаме отново – казва той, като захапва ухото ми. – Имаш да обясняваш. – Той притиска крак между моите, а движението се трие в сърцевината ми. – Сега, искаш ли да започнем с това, че не послуша инструкциите ми, когато бяхме на балкона по-рано, или с това, че едва не се самоуби, изправяйки се срещу разгневена магьосница?
Преглъщам деликатно. Знаех, че това предстои.
– Можех да… – Гласът му се прекъсва. – Можех да те загубя – казва той сурово. – Ако бее ранена… нямаше да имам време дори да ти дам люляково вино.
Тук се извинявам, че съм го изплашила, и му благодаря за вярата в мен.
Само че никога не ми се удава тази възможност.
Лицето на Дез се тушира, докато не ме поглежда суетният, хитър Търговец.
– Или може би – продължава Дез – просто трябва да пропуснем обясненията и да преминем към изплащането.
Изплащане?
Изведнъж Търговецът вече не ме държи притисната до стената. Той вдига първо единия ми крак, после другия, като ги увива здраво около кръста си.
– Дез… – казвам, като започвам да се притеснявам.
Какво точно е намислил той?
Започва да върви, като ме държи до себе си.
– Нека опитаме да слушаме инструкциите отново: този път, когато ти ги давам, ще ги следваш.
Свивам очи към него.
– Какво планираш?
Той ми хвърля тъмен, тлеещ поглед.
– Скоро ще видиш, херувимче.
Той тръгва нагоре по коридора и надолу по друг, като през цялото време аз съм притисната в ръцете му. Не си правя труда да се измъквам, най-вече защото знам, че той го иска, а и защото последния път, когато се опитах да се измъкна от това положение, той използва магията си върху мен.
Затова вместо това му позволявам да ме носи. Не съм от леките. Ако иска да се изтощи, докато ме носи, може да го прави.
Накрая той отвори двойна врата, която водеше към още един от многото балкони на двореца.
Хладният вечерен въздух нахлува в гърба ми, разрошва перата ми и раздвижва косата ми.
– Ако ме изхвърлиш от балкона… – предупреждавам.
Той не ме изчаква да довърша заплахата си. В един момент е на твърда земя, а в следващия двамата се издигаме във въздуха, аз все още в ръцете му.
Добре, значи Дез не планира да ме хвърли от балкона… той планира да ме пусне от небето.
Само че той не ме пуска.
Гледам го в очите, двамата сме вкопчени един в друг.
– Какво сега? – Питам.
Очите му блестят.
Точно в този момент усещам, че дрехите ми се разхлабват, точно както в Лефис.
Какво, по дяволите?
Облеклото ми за феи се стопява от тялото ми. Изпускам писък, опитвайки се да хвана остатъците от дрехите си. Безполезно, те се изплъзват през пръстите ми като песъчинки.
Добре, че вече бях прибрала кинжалите си, иначе малкият подарък на Дез отдавна щеше да е изчезнал.
Поглеждам под нас, наблюдавайки как блестящата тъкан пада надолу към Сомния. Вече сме твърде високо, за да видим къде се приземява.
Нощният въздух гали голата ми кожа. Чувствам се като при потапяне, усещането е странно, ново и не съвсем неприятно. Бих се притеснила от излагането на показ, само че сме твърде високо в небето и нощта е твърде тъмна, за да ни види някой.
Обръщам се обратно към Дез, с оголена плът. Подобно на мен, дрехите му отдавна са се отлепили. Прокарвам ръка по бицепса му, а палецът ми проследява един от военните му маншети.
Промъкваме се през пласт мъгливи облаци, а мъглата щипе плътта ми. Именно облаците ми напомнят за първия път, когато летях. Дез беше посочил двойките, скрити в тъмнината, всяка от които беше хваната в прегръдката на влюбен.
Задъхвам се, осъзнавайки какво иска да направи Дез. Какво искаме да направим.
Разбира се, че Царят на нощта, човекът, който управлява секса и съня, насилието и хаоса, иска да ме доведе тук горе, където само звездите и огромният простор на вселената са нашата публика.
– Казах ти, че имам много, много изисквания – казва той, прочитайки мислите ми. Гласът му е мек, докато двамата се носим в небесата, а косите ни шумолят от лекия бриз.
Докато той говори, усещам как магията му се настанява около нас. Тя не е натрапчива или неприятна, както понякога може да бъде. По-скоро се чувствам така, сякаш се къпя в същността на Дез – сенки и лунни лъчи.
Ръцете му бавно се плъзгат по гърба ми. Усещам ги като докосване на скулптор, който ме оформя в някаква приятна форма. Плъзгат се под задните части на бедрата ми.
Ръцете ми са свободно притиснати около врата на Дез и аз си играя с меките краища на косата му.
– Мислех, че искаш да следвам инструкциите ти – казвам, а дъхът ми е шепот.
Той повдига тялото ми само няколко сантиметра нагоре, след което ме плъзга върху себе си. Устните ми се разтварят, докато го гледам, а кожата ми започва да сияе. Изглеждам като поредната звезда в небето, когато плътта ни се среща.
– Искам – казва той и ме потупва по бузата – но открих, че предпочитам да си малко по-необуздана.
С това двамата започваме да се движим, а телата ни бързо се разгорещяват. И ние прекарваме нощта като още двама влюбени, скрити сред облаците.
Назад към част 17 Напред към част 19
