„Бяхме в един и същи проклет клас още от началното училище“
ГЛАВА 4
НЕШ
Блейкли не беше в нито един от класовете ми. Беше обяд, преди да я видя. Тя флиртуваше с Хънтър Маклай. Предсказуемо. Той беше куотърбекът, след като Брейди Хигенс беше завършил. Той също беше младши. На Блейкли сякаш не ѝ пукаше.
Хънтър ме видя точно когато Блейкли се наведе към него, показвайки деколтето си. Това беше една от най-популярните ѝ черти. Видях как той веднага се напрегна и се оттегли от общуването, което очевидно му доставяше удоволствие.
Нямаше как да позволя на него или на нея да си помислят, че ми пука. Но ми пукаше. Заболя ме. Това беше само още едно напомняне за това колко различен беше животът ми. В крайна сметка Блейкли и аз не бяхме толкова специални. Това, което бях, я беше привлякло. Нищо повече. Сега, когато не бях никой, тя беше приключила с мен.
– Криеш се – каза Аса, като се приближи до мен. Не го погледнах. Но познавах гласа му.
– Бях зает – отвърнах аз. С шибани ежедневни укрепващи тренировки и рехабилитация. Не че на него или на някой друг му пукаше.
– Липсваше ми.
Само кимнах в знак на признание. Той не го разбираше. Никой не го е разбраше. Те все още имаха своите планове. Бъдещето си. Аз нямах нищо.
– Талула, това е Неш Лий. Обикновено е по-приятелски настроен – каза Аса и тогава обърнах глава, за да погледна момичето, което представяше. Познавах Талула. Тя беше мила, тиха и с наднормено тегло.
Момичето, което видях до него, не беше момичето, което си спомнях. Беше момичето, което бях забелязал в коридора по-рано. Поразително красивата блондинка. Спрях да вървя за миг и просто се загледах. Това ли беше същата Талула? Проучих очите ѝ и разбрах, че е така. Беше отслабнала. Лицето, което винаги бях смятала за красиво, сега беше прекрасно.
– Изглеждаш добре – казах ѝ, без да обръщам внимание на Аса. С Талула бяхме в училище още от деца. Нямаше нужда да ми я представя, сякаш новото ѝ тяло я правеше нов човек.
Тя ме изучаваше за момент, сякаш не беше сигурна какво да каже или да направи с този Неш. Този, който куцаше, когато ходеше, и се мръщеше на света. Задържах погледа ѝ и след това отново започнах да вървя. След това Аса беше този, който каза нещо.
– Вие се познавате? – Беше брилянтният му въпрос.
Не погледнах към нито един от тях. Държах погледа си фокусиран върху вратата на кафенето.
– Разбира се, че се познаваме. От началното училище сме в един и същи проклет клас – отвърнах с отвращение.
– Да, но…- Започна да казва Аса нещо глупаво и се улови.
Не исках да правя това с тях. Не исках да съм тук, по дяволите. Добре, за Талула. Тя е отслабнала. Започнала е нов живот. Беше привлякла вниманието на победител като Аса. Надявам се, че това е всичко, за което е мечтала.
– Ранен ли си? – Попита Талула. Ако беше някой друг, щях да избухна. Защото целият шибан град вече беше чул за нараняването ми. С изключение на Талула. Спрях, обърнах леко глава и видях искрената загриженост – или объркване? – в изражението ѝ. Може би тя е единственият човек, който не знае за инцидента ми.
– Не е добра тема – каза бързо Аса.
– Не – казах вместо това аз. – Аз съм съсипан. – След това ги оставих там. Знаейки, че те могат да видят куцането ми. Че хората ме гледат, съжаляват ме, благодарни, че не са аз.
Тя беше задала невинен въпрос. Знаех, че Аса ще и даде подробности. Точно както знаех, че Аса ще я обработва, докато не се увери, че му е достатъчно. Тя беше твърде наивна, за да внимава с човек като него. Ако имах сърце, щях да я предупредя. Да се опитам да и помогна да се измъкне. Просто в мен не беше останало достатъчно, за да ми пука. Освен това уроците, научени по трудния начин, бяха полезни за теб. Поне така казваше баща ми.
– Неш! – Извика Талула. Исках да я игнорирам. Да продължа. Да приключа с този ад, известен още като обяд. Но като чух гласа ѝ, видях срамежливото момиче с наднормено тегло, което се страхуваше да бъде видяно. Страхуваше се да се изкаже. Тя вече не беше това момиче. Сега имаше самочувствие, което заслужаваше. И все пак… Спрях и се обърнах.
– Да – отвърнах, като ми се искаше просто да я пренебрегна.
Тя не каза нищо. Просто ме погледна. Сякаш имаше нужда да ме изучи, да разбере това. Аз не бях проклето странично шоу. Започнах да си тръгвам, когато тя направи крачка към мен. Очите ѝ винаги са били големи и тъмно кралско сини зад очилата, които някога носеше. Сега, когато носеше контактни очила, беше трудно да ги пренебрегнеш. В тъмносините ѝ дълбочини нямаше любопитство, болка или това, което мразех най-много – жалост. Но имаше нещо, което не разбирах. И то не беше приятно.
– Думите имат значение – изригна тя. Сякаш това имаше смисъл. Думите ми имат значение? Е, както и шибаният ми крак. Той имаше значение. Имаше много по-голямо значение от думите ми.
Тъй като нямах приятен отговор на това, се обърнах и влязох в кафенето. Блейкли беше на нашата маса. Или на масата на футболния отбор. А дали изобщо беше моя? Нямаше значение. Тя беше там. Усмихваше се в моята посока. Не отвърнах на усмивката ѝ. Нямах усмивка, която да подаря.
Апетитът ми беше изчезнал, но сега през повечето време беше така. Бях отслабнал със седем килограма след контузията си. Храненето се беше превърнало в задължение. От което се страхувах.
– Тя обади ли се? – Попита Райкър.
Обърнах глава, за да погледна братовчед си, който сега беше до мен.
– Не.
Той я стрелна с отвратителен поглед.
– Никога не съм я харесвал.
Това беше лъжа. В началото на лятото я беше харесвал прекрасно. Беше казал, че съм ударил шибания джакпот. Смеехме се на това. Мислехме, че е късмет. Дори казваше, че един ден ще бъде гореща майка и определено ще се омъжи. Бяхме толкова повърхностни, по дяволите.
– Аз съм инвалид. Не мога да очаквам тя да остане с мен. – Дори когато го изрекох, не исках да го мисля. Да признаеш истината беше трудно. Болеше адски много. Но откакто ми бяха казали, че никога повече няма да играя футбол, се бях научил да приемам реалността. И да продължа напред.
– Господи, Неш, не се наричай така. Ти не си инвалид. – Райкър беше разстроен. Нямаше значение. Трябваше да се изправи пред истината. Беше време всички да пораснат.
– Никога повече няма да ходя нормално.
Той се намръщи.
– Но ти можеш да ходиш. Можеш да ходиш, Неш. Можеш да ходиш. Това е, което продължаваш да забравяш. Това е, което трябва да запомниш.
Знаех, че има добри намерения. Родителите ми бяха казали същото, но без ругатните. Но това ме вбеси. За тези, които не се сблъскваха с моята реалност, беше лесно да го кажат. Те не бяха загубили нищо. Да изричат положителни глупости беше лесно за тях.
– Не ми напомняй какво имам, когато ти не си загубил нищо – казах аз, после се обърнах и излязох обратно от кафенето. Така или иначе не бях гладен. Сблъсъкът с Блейкли и нейните глупости, приятелите ми и тяхното поведение, че животът е един и същ, беше нещо, с което не можех да се справя днес. Може би утре. Но не и днес.
Назад към част 5 Напред към част 7