Глава 6
Двамата с Езра побягнахме по алеята.
Паниката притискаше дробовете ми, но краката ми все пак помпаха, водени от животински ужас. Смъртта ни преследваше и гущеровият ми мозък го знаеше. Инстинктите за оцеляване крещяха в черепа ми и аз стиснах ръката на Езра, докато се втурвахме през лабиринта.
Слепият ми страх ми казваше да бягам, да бягам, да се спасявам, но човешката логика крещеше нещо друго. Как да избягаш от демон, който може да лети?
Не се обърнах назад, за да видя дали ни следва. Просто тичах, на половин крачка зад Езра, като се мъчех да поддържам темпото. Той се отдръпваше, докато ръцете ни не се опъваха между телата ни, после отново забавяше ход, за да ме остави да го настигна.
Стигнахме до друга пресечка и той зави в още по-тясна уличка. В посока изток. Бягаше към „Врана и чук“.
Да. Да, да, да. Гилдията беше пълна с бойни митици, които си почиваха между смените. Не беше нужно да изпреварваме демона. Просто трябваше да стигнем до гилдията, преди демонът да ни нападне.
Спринтирахме между сградите, а аз се молех да не се спъна. Да не падна. Трябваше да бягам.
Езра се засили да спре. Прелетях покрай него, преди да ме изтръгне от краката ми и да ме блъсне в гърдите си. Той се отскубна назад, притискайки ме плътно към себе си, а подметките на обувките ми се допираха до мокрия паваж.
Металът скърцаше над главите ни, после изстена под тежестта на тежък товар. Два етажа по-нагоре тъмни крила се разгънаха от върха на пожарната стълба.
Езра ме повлече назад, като държеше демона под око. Главата ми се изпълни с истерични бълнувания. Демон. Демонът беше тук. Преследваше ни. Защо беше тук? Как беше тук? Предполагаше се, че тероризира бойните митици на двайсет пресечки източно от Гастаун.
Достигайки това, което сигурно смяташе за приемливо разстояние, Езра се завъртя и се впусна в бяг, като ме повлече със себе си. Втурнахме се обратно към кръстовището и той зави на север. Да. Отиди на север, пресечи отново на изток, тръгни към гилдията. Не бяхме толкова далеч. Само още няколко пресечки.
Направихме шест крачки, преди Езра отново да се спре. Той се върна назад и аз едва не паднах от внезапната смяна на посоката.
Черните крила се разпериха, когато демонът кацна върху дървена греда над електропроводите, на половината път по северната алея. Чакаше ни. Подигравайки се с нашата неспособност да го изпреварим.
Езра се отдръпна крачка по крачка, дишането му беше учестено и тежко. Стиснах ръката му, а крайниците ми трепереха. Оттеглихме се в пресечката на алеите. Демонът ни беше отрязал, когато тръгнахме на изток. Беше се преместил, за да ни попречи да тръгнем на север. Точно на юг от нас се намираше претъпканата улица, на която алеята беше успоредна.
Тъй като нямаше къде другаде да отидем, побягнахме на запад – далеч от „Врана и чук“. Къде другаде можехме да отидем? Тичах до него, твърде уплашена, за да мисля за следващия момент. Просто бягай. Няма време за стратегия. Просто…
Отново спряхме, но не защото демонът ни беше прекъснал.
На пътя ни се издигаше четириетажна стена. Безизходица. Прегледах редиците високи врати, всички затворени и заключени. Една-единствена крушка светеше над вдлъбната метална врата, на която висеше тежък катинар. Бяхме в капан.
Двамата с Езра се завъртяхме.
Демонът се промъкваше в алеята, а червените му очи излъчваха злокобна сила. От гърлото му се разнесе нисък, ръмжащ смях.
Ужасът подкоси краката ми. Езра ме хвана за кръста и ме придърпа към себе си.
Демонът беше огромен – висок седем фута, с тежка глава и чудовищни криле. Четири дебели рога се издигаха от безкосместия му череп, покрит с тъмна кожа с червеникав оттенък. Ивици мускули пресичаха широкия му гръден кош, а дебелите му ръце бяха въоръжени с шипове, стърчащи от лактите, и извити нокти, които завършваха силните му пръсти. Черна материя, покрита от преплетени метални брони и широк колан, обвиваше краката и горната част на бедрата му. Тежка опашка се влачеше зад него и завършваше с костна плоча, която можеше да смаже човешки череп с един удар.
Вкаменителен страх, какъвто не бях изпитвала никога досега, сви гърлото ми. Никой митик не ме беше плашил толкова много. Никой магьосник с черна магия. Никой тъмен. Това беше нещо друго, нещо по-лошо.
Беше чисто зло. Беше смъртта, въплъщение на убийството и жаждата за кръв.
Сякаш чуваше мислите ми, устните на съществото се отдръпнаха, за да разкрият огромни, разкъсващи плътта зъби. Тихият му, грапав смях отекна в алеята и то направи още една крачка. Звярът си играеше с нас, попиваше ужаса ни, докато се приближаваше. Дори на петдесет метра от нас задушаващото му присъствие изпълваше алеята. Не можех да дишам през ледения хлад.
Ръката на Езра се стегна около мен – и осъзнах, че студът идва от него.
Той хвана горната част на ръцете ми и ме избута на препъващи се крака, докато гърбът ми не се удари в заключената метална врата. След това ме принуди да приклекна в нишата, където треперех срещу студената стомана.
– Тори. – Той хвана китките ми, кожата му беше като лед. – Тори.
Принудих се да вдигна поглед към него, хипервентилирайки с бързи хрипове.
– Слушай ме. Ще те пазя – кълна се, че ще го направя, но трябва да ми обещаеш. – Пръстите му се стегнаха болезнено около китките ми, после вдигна ръцете ми към лицето и притисна дланите ми върху очите. – Дръж очите си закрити. Не гледай.
Объркването премина през паниката ми и аз се опитах да спусна ръцете си.
– Езра…
Той задържа дланите ми върху очите ми.
– Обещай ми, Тори. Закрий очите си, остани тук и не мърдай, докато не се върна, или… – Той заекна. – Докато не се върна.
– Но…
– Тори, обещай ми.
Със закрити очи не можех да видя изражението, което придружаваше хрипливата му, отчаяна заповед. Преглътнах трудно.
– Обещавам.
Той освободи китките ми. Притискайки лицето си с ръце, сълзите намокриха дланите ми, треперех от тихите му стъпки, които се отдалечаваха от мен. Сама, притисната в ъгъла на вратата, със закрити очи, демонът, който ме преследваше все по-близо.
Стъпките на Езра се отдръпнаха, докато не ги чух, после се чу тихият звук от дълбокото дишане на демона – близо. Много по-близо от преди. Паниката ме обхвана, толкова силна, че мускулите ми се свиха.
– Tūiranā thē, hrātir. Eshanā paissum adhʾsūv thē.
В костите ми вибрираше суровото, грапаво ръмжене, език, който никога не бях чувала преди. Демонът продължи на гърления си език, после прекъсна с дълбоко ръмжене. Температурата рязко спадна и оранжевото сияние, което изтичаше около ръцете ми, изчезна, когато тъмнината изпревари крушката.
Червената светлина пламна, проблясвайки през дланите ми.
Въздухът, разяждащ от болезнен студ, се наелектризира и силата остърга костите ми като хиляди малки ножове. Демонът излая нещо на своя суров език, после се чу скърцането на нокти, които се влачеха по паважа.
С отвратителен трясък плътта се удари в плът.
Демонът изръмжа. Удари, хъркане. Малиновата светлина отново пламна и ме връхлетя леден вятър. Притиснах се в нишата, вдигнала колене до гърдите си. Арктическият студ се впиваше в откритата ми кожа, отнемайки телесната ми топлина. Сълзите ми замръзнаха по бузите.
Червена светлина ме заслепи през ръцете ми, после се чу бумтене, когато нещо се удари в горната врата. Инстинктите ми крещяха да погледна, но не исках да го правя. Не смеех. Сгуших се на кълбо и притиснах очните си ямки с дланите на ръцете си.
Напукване. Звукът от счупване на кост. Оглушителен вой отекна от стените на алеята, а въздухът се разбушуваше от усиленото биене на криле. Звукът се отдалечи, а после около мен се възцари тишина.
Треперех в нишата си и чаках. И чаках. И чаках.
Тишина. Нищо друго освен тишина.
Треперех толкова силно, че едва контролирах крайниците си, и спуснах ръце. Крушката над главата ми бръмчеше и трептеше, хвърляйки слабо сияние по алеята.
Блестящи бели фрактали покриваха земята, а влажният блясък на скорошния дъжд се превръщаше в блед лед. Студът покриваше всяка повърхност, а гъстата малинова кръв бе замръзнала до мрачно розово. Огромна вдлъбнатина, изцапана с ледена кръв, бе издълбала стоманената врата.
Издишайки в зимнобял облак, се изтласках от нишата и се изправих на несигурни крака.
Ледът хрущеше под тежкия удар на крака. Завъртях се към потъналата в сенки задънена улица. Езра куцукаше от мрака, като силно подпираше единия си крак. Лицето му беше опръскано с кръв и той държеше ръка върху лявото си око, покривайки белега и бледия ирис. От лакътя му непрекъснато капеше кръв.
– Езра. – Устните ми образуваха името му, но от пресъхналото ми гърло се изтръгна само хрип. Препънах се по замръзналия паваж, протягайки ръка към него.
– Идвах да те взема. – Обикновено гладкият му глас беше груб, болезнен дрезгав, не по-силен от шепот.
Хванах ръката му, за да го закрепя – и пръстите ми се плъзнаха през хлъзгавата, топла влага. Отдръпнах се и с ужас погледнах ръцете си, покрити с яркочервена човешка кръв.
– Ранен си. – С тези две думи се отърсих от безпомощния си ужас и се съвзех. Езра беше ранен и беше мой ред да бъда силната.
Чантата ми беше изчезнала – изгубена, докато бягахме. Прокарах ръка по предните джобове на Езра, за да усетя формата на телефона му. Без да имам време за срамежливост, се протегнах и хванах дупето му с две ръце. Той подскочи.
– Тори… – промълви мъгляво той. Дали беше изпаднал в шок?
Пръстите ми се впиха в твърдата форма на телефона. Издърпах я от джоба му и натиснах бутона за включване. Екранът светна, но паяжина от пукнатини беше превърнала дисплея в отвратителна шарка от черни и неонови ивици. Безполезно.
Трябваше ни помощ. Езра куцаше прекалено много, за да ходи далеч, а не знаех колко кръв е загубил.
– Хоши? – Извиках.
Вятър ме обля, после се появи синкаво-сребриста форма. Розовите очи на силфата блестяха слабо, главата ѝ, подобна на гекон, беше украсена с два чифта антени, които завършваха с малки сини кристали. Тялото ѝ представляваше предимно опашка, а дългата ѝ, извита форма се вълнуваше безтегловно, сякаш въздухът беше по-гъст от водата.
– Извинявай, че те изпуснах – казах набързо, облекчена, че тя ме последва дори след като случайно я изхвърлих някъде. – Хоши, Аарон е в гилдията. Трябва да го доведеш при мен. – Примижах, оформяйки в съзнанието си образа на гилдията и Аарон, след което си представих как Хоши го води през алеите към мен и Езра.
Хоши допря хладния си нос до челото ми и образът се повтори в главата ми. Силфата се завъртя около мен, след което се спусна по алеята като трептящо синьо знаме.
Захвърлих счупения телефон на Езра настрана и свалих шала си – неговия, беше загубил по време на битката. Увих го около кървящата му ръка, след което завързах крайника за гърдите му в прашка. Той се люлееше, затова го издърпах до стената и го сложих да седне до нея. Най-накрая той свали ръката си от лицето. Окото му изглеждаше нормално – толкова нормално, колкото някога е изглеждал бледият ирис – и аз се зачудих защо го е закрил.
– Дръж се, Езра – прошепнах аз. – Ще се оправиш.
Той се усмихна едва забележимо и сърцето ми се сви. Опитах се да го проверя за наранявания, но той беше покрит с кръв – част от неговата, друга част от гъстата, малиновочерна демонична кръв.
Принудих се да дишам дълбоко и сканирах алеята за признаци на движение – молех се Аарон и Кай да са в гилдията и да дойдат колкото се може по-бързо. И се молех демонът да не се върне.
Погледът ми попадна на тъмна фигура, която лежеше на паважа сред пръските кръв. За дълъг миг не разбрах какво е това, после осъзнах, че това са рогата на демона – два от четирите рога, които се бяха издигнали от главата му, разбити в основата. Спомних си пукнатината, подобна на кост, преди демонът да избяга.
Как, по дяволите, Езра беше направил това?
Преглъщайки въпросите си, се надигнах и се приближих до отчупените придатъци. Трябваше ми бърза, но строга лекция, за да се убедя да ги докосна. Внимателно ги вдигнах, бързо се спуснах по алеята, далеч от следите на битката, и запратих двата рога дълбоко в кофата за боклук. След като поставих капака, се върнах при Езра.
Той ме гледаше как се връщам. Не каза нищо.
Приклекнах до него, взех ръката му в двете си и зачаках да пристигне помощ. Той затвори очи, дишаше учестено и с течение на минутите се отпускаше напред. Паниката се завихри в стомаха ми – тогава видях светкавицата на бледосиньото в края на алеята. Извита форма, придружена от два човешки силуета.
– Тори? – Обади се познат глас, рязък и тревожен.
– Аарон! – Изкрещях. – Тук!
Той и Кай спринтираха по алеята, напълно екипирани с извадени оръжия. Хоши тръгна след тях. Когато стигнаха до замръзналата земя и видяха пораженията от битката – вдлъбнатата стоманена врата, циментовите стени, набраздени от следи от нокти – Аарон се строполи ужасено.
Кай се затича право към Езра, с едно бързо движение прибра меча си в ножницата и включи светлината, прикрепена към жилетката му. Когато яркостта разцъфна, Кай издърпа окървавения шал. Стомахът ми се преобърна.
Тройна линия от следи от нокти се стелеше по ръката на Езра от бицепса до китката, а от още по-дълбоките вдлъбнатини в крака му течеше кръв. Езра разтвори очи, зениците му бяха разширени и разфокусирани.
– Аарон! – Изръмжа Кай, докато разкопчаваше колана си. – Останалите са точно зад нас.
Аарон кимна. Докато Кай нахлузваше колана си около бедрото на Езра и го пристягаше, за да спре кървенето, Аарон вдигна и двете си ръце. От дланите му избухна огън. От паважа се издигна въртяща се пара и въздухът се затопли до нормална температура.
Четирима души се появиха на кръстовището на алеята.
– Тук! – Изкрещя Аарон.
Дрю, Линдън, Венера и Силвия изтичаха да се присъединят към нас. Венера падна на колене до Кай, а кафявите ѝ очи се стрелнаха към Езра, докато отваряше алхимичния си комплект. Той отново беше затворил очи и вече не бях сигурна, че е в съзнание.
– Добри Боже – каза хрипливо Линдън, взирайки се в щетите. – Какво стана?
Всички, с изключение на Венера, която заливаше ръката на Езра с изпепеляваща отвара, ме погледнаха. Сините очи на Аарон бяха наелектризирани в своята интензивност, а тъмният поглед на Кай режеше с предупреждение.
Разбрах: Нито един митик не би трябвало да може да се бори с демон и да оцелее. Аарон беше стопил студа, по същия начин, по който аз бях скрила счупените рога. Тайните на Езра балансираха по острието на острието и една-единствена грешна дума можеше да ги разкрие.
– Връщахме се от пекарната – казах разтреперано. – Демонът се показа… и ни преследваше. – Преглътнах съвсем реалната паника, която се надигна в мен, предизвикана от спомените. – Изпратих Хоши за помощ, а демонът ни преследваше в задънена улица. Езра се опита да ме защити, но… мисля, че демонът си играеше с него.
Погледнах към Езра, притиснат до Кай, и излъгах с цялото умение, което притежавах.
– Демонът се канеше да го убие, след което избяга. Мисля, че ви е чул да идвате.
Дрю се завъртя в панически кръг.
– Толкова близо ли е? Аарон, докладвахте ли за това?
Докато Аарон говореше в микрофона на слушалката си, Венера затвори чантата си.
– Спрях по-голямата част от кръвотечението, но ако демонът го е блъскал, може да има вътрешни наранявания. Нека го върнем в гилдията.
Дрю и Кай натовариха Езра на Аарон, в стил „прасе“, и те се отдалечиха в плътна групичка. Силвия ме издърпа на крака.
– Добре си се справила, скъпа – промърмори тя и ме погали по ръката. – Добре си се справила.
Примигнах. Силвия никога не казваше хубави неща, като… никога.
Тя държеше ръката си около раменете ми, докато бързахме след останалите. Погледнах назад към потрошената стоманена врата. Бях излъгала и сега трябваше да се придържам към тази история, но какво се беше случило в действителност? Как Езра беше оцелял след атаката на демона?
И колко опасни бяха тайните, които той, Аарон и Кай толкова отчаяно се опитваха да опазят?
Назад към част 6 Напред към част 8
