Глава 10
– Еко! – Изкрещя Зак над ревящия вятър. – Не трябваше да я взимаш!
Задъхвах се, притисната към Зак, а огромната ръка с нокти на дракона обгръщаше и двама ни. Въздухът беше толкова студен, че чак ме болеше.
– Това не означава – знам, но я върни!
Друг замах на гигантските криле. Светлините на града, далеч долу, затрептяха и се развълнуваха, губейки твърдост, сякаш бяхме под вода – ужасяващо изкривяване, което помнех от единствения си полет с дракон преди това.
– З-з-з-з-з – промълвих аз. – Какво, по дяволите, се случва?
Той започна да говори, но вятърът отблъсна думите му. Наведе се близо и долепи уста до ухото ми, а дъхът му беше горещ върху студената ми кожа.
– Обадих му се да ме закара до вкъщи и тъй като ти стоеше до мен, той реши, че и ти ще дойдеш.
– Б-но…
– Той няма да се върне. Сега ти идваш с нас за пътуването.
Светът се завихри и затрептя около нас, закривайки гледката ми към земята и изкривявайки хода на времето. Нямах представа дали минават секунди или часове, осъзнавах само ледения вятър и топлината на тялото на Зак. Това, както и смазващата хватка на драконовия крак, но по дяволите, щях да помоля Еко да разхлаби хватката си върху крехките, безкрили хора. Еко беше достатъчно глупав, за да приеме това като разрешение да ни пусне. Двамата със Зак бяха двойка мъртъвци.
Стомахът ми се сви, когато драконът започна да се спуска. Блестящите му черни криле се издигаха и спускаха в успокояващ ритъм и развълнуваният свят започна да се успокоява.
Тъмнината се превърна в обсипано със звезди небе, а нарастващата луна надничаше иззад тънки облаци. Сребристата ѝ светлина се отразяваше от заснежените планини, а белите върхове сякаш сияеха. Те стърчаха в небето около нас, простирайки се докъдето можех да видя.
Еко се издигна над един хребет, след което наклони криле, за да навлезе в една тъмна долина. Стиснах очи, без да мога да гледам как земята се устремява към нас. Спускането ни рязко се забави, вятърът ме връхлетя, след това се разнесе трясък и глух звук, когато се приземихме.
Отворих очи.
Еко спусна мен и Зак и краката ми срещнаха чудесно твърда земя. Дебелите му, покрити с люспи пръсти се разгънаха и аз се строполих назад, крайниците ми изтръпнаха. Зак хвана ръцете ми и ме издърпа нагоре.
Огромното тяло на Еко, светещо с меки вихри от синя и лилава светлина, хвърляше зловещо сияние върху тънката снежна покривка, но нито снегът, нито мракът можеха да скрият овъглената, безжизнена земя, която ни заобикаляше.
Ръцете на Зак се стегнаха, стискайки силно.
Тихо свистене на крила, много по-малки от тези на дракона, наруши тишината. От тъмнината се измъкна черен орел с разперени криле. Около Лалакай се завъртяха сенки, докато тя се носеше към Зак, и се появи човешката ѝ форма, а босите ѝ крака докоснаха земята с безшумна грация.
– Моят друид – издиша тя гърлено и обгърна Зак в плътна прегръдка.
Отдръпнах се, като се откъснах от ръцете му. Лалакай мъркаше възторжено при завръщането на своя съпруг, притиснала пълната си гръд към ръката му и разперила ръка върху гърдите му. Кристалните ѝ очи ме пронизаха, в погледа ѝ нямаше нито благодарност, нито топлина.
Зак сякаш не я забеляза. Той се взираше в далечината, а лицето му беше стегнато.
Обърнах се. Стръмния хълм се спускаше към дъното на долината, където къщата, градините и конюшнята образуваха трите точки на обширен триъгълник край извиващия се поток.
Къщата представляваше рушаща се, почерняла развалина. Хамбарът беше изгоряла черупка. Градината беше изчезнала – заедно с всяко дърво, всяко растение, всяко стръкче трева. Всичко беше черно, изгоряло… мъртво.
Зак мина покрай мен с бавни стъпки. Не бях сигурна, че ме е видял, както не беше забелязал и пристигането на Лалакай. Изражението ѝ изтрезня, когато го последва, на две крачки зад него. Въпреки ризата си без ръкави, той сякаш не осъзнаваше студа, докато крачеше по склона към руините на дома си.
Гледах го как върви, а сърцето ми се свиваше.
Светлината избухна в цветна вихрушка зад мен. Мъглявини и магии обгръщаха огромния дракон, приседнал на склона на хълма. Пулсиращото изкривяване се разпростря навън, после се всмука обратно и с дъжд от лазурни искри изчезна.
Еко обърна среднощните си очи към мен, а гладките му андрогинни черти бяха също толкова неразгадаеми, колкото и рептилоидното му лице. Екзотични одежди покриваха тънката му хуманоидна фигура, а гарвановата му коса, прошарена със синьо и лилаво, висеше на рамото му на тънка плитка, която падаше до кръста му. От гърба му се издигаха черни криле, блестящи със звезди, а дългата драконова опашка се опираше на земята зад него.
По мое напълно безпристрастно мнение той беше много по-красив от Лалакай.
– Наглец – каза той тихо, като думите бяха подчертани от неземния му глас. – Срещаме се отново.
– Здравей – промълвих аз. – Защо ме доведе тук? Не мисля, че Зак иска компания.
Драконовата феи ме изучаваше.
– Ела, човешко дете.
– Къде?
Той се плъзна в движение, следвайки следите на Зак в снега. Друидът не се движеше бързо. Беше изминал само половината път до останките на къщата.
Пристъпих в крачка до феята, едва успявайки да осъзная съществуването му. От косата му стърчаха редици от малки рогчета в същия модел като на рептилоидната му глава. Ушите му приличаха точно на тези на Леголас.
Очите му се обърнаха към мен и аз забравих всичко за измислените елфи и филмовите гримьорски трикове. Погледът му ме привличаше, черни дупки от тайнственост, неземна мъдрост и непостижима сила. Страхът изтръпна в пръстите на ръцете и краката ми. Когато наближихме Зак и Лалакай, разтрих ръце, за да прогоня чувството. Дали беше от студа? Леденият вятър духаше в долината на полузадушни вълни и дърпаше косата ми.
Мислех, че Зак се насочва към изгорелите останки от къщата си, но той се насочи в друга посока. С все по-бавни крачки той се приближи до плевнята.
На десет крачки от нея той спря. Лалакай чакаше зад него, сгънала търпеливо ръце пред себе си. Цяла минута той стоеше така, после отново се насили да продължи напред. Стигна до широкия праг, а разбитата врата лежеше на пода вътре. Постави ръка върху овъглената рамка, а главата му се наведе. Не влезе. Самото достигане до сградата бе отнело цялата му решителност.
В мен изкристализира дълбок, леден ужас. Хамбарът. Конете му. Те не бяха… не можеха да бъдат… вътре?
Спомен, мек и ярко осветен като приятен сън: Зак навлизаше в зеленото пасище под веселото лятно слънце и свиреше на конете си. Техните наострени уши и подскоци, когато идваха да го поздравят. Нежните му ръце, които потупваха гривите им и ги галеха по носовете, докато внимателно проверяваше здравето на всеки кон, преди да го отведе в обора, за да го вчеше и оседлае.
Гърлото ми се сви и очите ми пламнаха. С една длан на рамката на вратата, с наведена от скръб глава и рамене, Зак стоеше неподвижно. Като се стегнах, направих крачка към него.
Хладни ръце докоснаха раменете ми и ме спряха. Дъхът на Еко разбърка косата ми.
– За твоите очи той стои сам. – Той се наведе, главата му беше над рамото ми, копринените кичури на косата му се допряха до бузата ми. – Искаш ли да видиш какво могат да разкрият очите ми?
Ръцете му напуснаха раменете ми и той ги положи нежно върху очите ми, като блокира зрението ми. По кожата ми преминаха тръпки, а главата ми бе обхваната от замайване. Очите ми бяха необяснимо хладни, сякаш по тях духаше вятър. Той разпери тънките си пръсти, оформяйки два триъгълни прозореца, през които можех да гледам право напред.
Бледа мъгла, която не съществуваше допреди малко, покриваше долината. Тя се носеше спокойно, неподвластна на променливия вятър. Останките от плевнята бяха там, но и не там – тъмна структура, почти достатъчно плътна, за да бъде солидна. Половин дузина големи фигури, натрупани на земята вътре, бяха далеч по-тъмни.
Зак застана пред ефирната сграда. Можех да го видя… но почти не го разпознах.
От него се разливаха сенки като тежък дим, преливащ от кадилница. Пламъци от дървени въглища танцуваха по земята, а бледи искри се стрелкаха през странната мъгла, остри и развълнувани. Феените руни от вътрешната част на ръцете му светеха със сила и той – той също светеше. Мека, ефирна светлина се излъчваше през кожата му и блестеше като вълнички на осветено от слънцето езеро.
– Виждаш ли го? – Еко дишаше в ухото ми. – Неговата сила, неговото очарование. Сладко, опияняващо. Привлича ни. Хората притежават само едно докосване. Вещиците – вкус. Друидите… пиршество.
Потръпнах.
Зак все още не беше помръднал, но тъмнината, която се разливаше от него, се сгъстяваше. Тя се разпиляваше, проблясъци и искри избухваха като малки мълнии в черни облаци. Ефирното сияние на тялото му стана по-ярко.
– Те идват. Призовани от неговата сила. Призовани от неговата болка.
Сякаш думите на дракона бяха повдигнали завесата, видях как те – фигурите – се приближават. Сенки, силуети, блестящи форми, които нямаха никакъв смисъл за човешкия ми мозък.
Първо се появиха черни вълци със светещи червени очи – неговите варги. Бяла пантера, чиито две опашки се размърдаха в движение. Малки пиксита, чиито мъхести крила трептяха. Странни влечуги, обвити в сянка, пълзящи по земята. Високи, тънки същества с дълги, влачещи се ръце и сива кожа – тъмнокожите, които се бяха опитали да го убият в гората миналото лято. Космато същество, подобно на мечка, което се клатушкаше изправено на два крака. Два блестящи сребърни силфа, близнаци на Хоши, които се вълнуваха безтегловно, докато се приближаваха нервно.
Не можех да дишам, докато съществата от фантазията и кошмара се появяваха от мрака.
Огромен елен, с безупречна козина от слонова кост, чиито златни рога се издигаха високо над главата му в невъзможна плетеница, си проправяше път по земята. При всяко натискане на златните му копита от опустошената земя поникваше трева. Растенията се изстрелваха нагоре, пускаха листа и цъфтяха. Ивица от лятна ливада маркираше пътя на елена от гората.
Феи, светли и тъмни, грозни и красиви, се събраха около скърбящия друид, но никой не се приближи до него – а в празното пространство между тях и Зак беше Лалакай.
Господарката на сенките, Нощният орел. Призрачни криле се извиха на гърба ѝ, а около краката ѝ се завихри мастилена сила, която се смеси с мрака, изтичащ от Зак. Тя стоеше с ръце на извитите си бедра, с брадичка, вдигната нагоре в уверено предизвикателство, дръзнала другите феи да се приближат до нейния друид. Нейният съпруг.
– Еко – прошепнах аз – каква е връзката на Зак с Лалакай?
– Тя е негов настойник, водач, пазител. Дълго време, както минава времето при хората, тя го е отглеждала. Един друид, толкова могъщ като него, толкова съблазнителен за феите, които жадуват за пиршество, би загинал отдавна без толкова могъщ и отдаден покровител.
Тъмнината, светлината, трептящата сила, която се носеше от Зак, се задълбочиха. Крайниците ми изтръпнаха, магията във въздуха искреше от кожата ми. Събиращите се феи се преместиха неспокойно.
– Тя ще го владее до последния му ден.
Лалакай вдигна ръка, прокарвайки я през сгъстяващата се сила на друида. Вдигайки пръстите си към устните си, тя ги облиза, сякаш бяха покрити със сладко вино.
Зелените очи, които горяха в безупречното ѝ лице, се обърна към Зак, който се поклащаше под скръбта си, изгубен в какъвто и да е тъмен ад, в който се бе запътил – ад толкова дълбок, че призоваваше горските феи към себе си. Тъмнината, която се разливаше от него, продължаваше да се задълбочава, а изпепеляващите светкавици в нея ставаха все по-силни.
Той се разпалваше от ярост. Не можех да успокоя бушуващото му сърце.
Но дали тя се беше опитала?
Тя се плъзна по-близо до него. Другата фея се приближи. Зак изчезваше в мъглата.
Сърцето ми заби силно в ушите ми.
Отблъснах ръцете на Еко от лицето си и се спуснах по склона. Хладната магия, която се вливаше в очите ми, се задържа и видях как събралите се феите се разпръскват от пътя ми. Пробих се през тях и навлязох в празния пръстен около Зак, охраняван от Лалакай.
Тя го наблюдаваше с похот на лицето. Не ме видя, докато не бях почти при тях.
– Зак!
Той се дръпна, полуобърна се – и аз се сблъсках с него, ръцете ми се сключиха около главата му и придърпаха лицето му към рамото ми. Той почти падна, но се изправи и ме хвана за кръста.
– Зак – въздъхнах, държейки го толкова силно, че не можех да дишам. – Зак, нормално е да плачеш.
Пръстите му се впиха в страните ми.
– Аз също ще плача. – Гласът ми се поколеба. Сълзите се забиха в очите ми. – Не си сам. Аз съм с теб.
Той засмука треперещ дъх – и се изпъна.
Държах го здраво, докато той потъваше на колене, а раменете му безмълвно се тресяха. Клекнах до него, притиснах лицето му до рамото си, закрих го с ръце, скрих го от феите и техните наблюдателни очи. И аз също плаках.
Плачех за невинните животи, които той ценеше толкова дълбоко, за безусловната любов, която беше загубил. Конете му никога не бяха изисквали нищо от него. Никога не са се опитвали да го използват. Никога не биха го предали. Той ги е обичал така, както не би могъл да обича друг човек. Доверяваше им се, защото не можеше да се довери на никой друг.
И някой му беше отнел това.
На крачка от него Лалакай стоеше замръзнала, зяпнала друида си, стиснат в ръцете ми, ръцете му се бяха свили около якето ми, яростта му бе потънала в мъка. Заимстваното ми феерично зрение, което вече избледняваше, показа, че сенките, които го заобикаляха, се разсейваха.
Ярост изкриви лицето ѝ. С оголени зъби, тя посегна към мен, пръстите ѝ се свиха.
С размах на звездните си криле Еко кацна до нея. Ръката му се намести леко върху нейната, спирайки достъпа ѝ – заостреният ѝ нокът беше на сантиметри от лицето ми. Пламтящите ѝ очи се стрелнаха към неговите.
– Неговата мъка е човешка – промълви Еко. – Ти не си.
Тя изсъска тихо – и той се усмихна, разкривайки хищните си зъби. Пулсации изкривиха въздуха, когато от него се разнесе огромна сила. Тя се разнесе над мен, бръмчейки по всеки нерв в тялото ми.
Лалакай се изправи пред дракона, дишайки тежко, после освободи ръката си. Тя се завъртя, разроши косата си и се отдалечи на три крачки. Сега драконът стоеше на стража над друида, с гръб към нас, разперил криле като завеса, за да ни скрие от гладните погледи на събралите се феи.
Затворих очи и опрях буза в косата на Зак. Твърдата земя под коленете ми нямаше значение. Студеният вятър нямаше значение. Ужасяващите феи около нас нямаха значение.
Щях да го държа толкова дълго, колкото се нуждаеше от мен.
Назад към част 9 Напред към част 11
