Глава 27
– Споразумението ни беше много просто.
По средата на пълзенето зад редицата лодки, монтирани на ремаркета, замръзнах на място.
– Доставям ти демон маг, с който да си играеш – продължи Зак, а гласът му беше толкова хладен, колкото никога не бях чувала – а ти ми връщаш гримоара.
– Заклинанията, които си вложил в него, са много умни – промърмори Варвара с тежкия си акцент. – Колкото и да се опитвам, не мога да направя копие.
– Това е идеята. А сега ми го предай.
Движейки се в полуприклекнал вид, продължих покрай лодките. Когато стигнах до последната, тридесетметров крайцер, окачен на стоманена рамка, която държеше тежестта му на метър от пода, надникнах зад носа.
Широката вътрешност на сградата, прекъсвана от равномерно разположени колони, изглеждаше точно така, както ми беше показала Хоши. Меко синьо сияние се излъчваше от кристала, окачен на врата на Зак, който се бе облегнал небрежно на една колона, със скръстени ръце.
Варвара стоеше в другия край на отвореното пространство, с гръб към редица големи картонени кутии върху дървени палети. Тя замислено потупваше с един ноктест пръст изрисуваните си устни, докато изучаваше друида. Другата ѝ ръка стискаше косата на Езра.
Той беше на колене, като се олюляваше настрани. Намордникът с черна магия и белезниците около лицето и китките му съскаха с тъмна сила. Варвара дръпна косата му и го принуди да се изправи, преди да се сгромоляса настрани. Главата му се дръпна – и лявото му око светна в пурпурен цвят. Каквото и да правеше заклинанието с него, той беше само в полусъзнание.
Етеран обаче вероятно беше в много по-голямо съзнание. А това беше много лошо.
– Нека бъдем откровени един с друг – провикна се магьосницата. – Добре знам, че щом успееш да потвърдиш, че имам твоя гримоар тук, ще ме нападнеш. Не е нужно да играем тези глупави игри.
Промъкнах се под корпуса на крайцера, пренебрегвайки гадното чувство в червата си, докато измервах разстоянието между мен и Езра – което беше много – и се опитвах да начертая ъгъл на приближаване, при който нямаше да умра веднага.
– Ако знаеш защо съм тук – изръмжа Зак – защо се срещаме?
– Защото бих предпочела да те убия сега, отколкото да изтърпя жалките ти опити за отмъщение по-късно.
Зак се отблъсна от стълба, а ръцете му паднаха встрани.
– Къде е моят гримоар, Варвара?
– Точно тук, скъпи друиде. – Тя бръкна с ръка в палтото си и извади малка книга с кожена подвързия. Отвори ръка и я остави да падне на пода като безполезен боклук.
Лицето на Зак се стегна.
– Тогава можем да продължим.
С тъмни проблясъци петте му варги се материализираха около него, а крилата на Лалакай се откъснаха от ръцете му и се разгънаха в цялата си ширина.
Варвара щракна с пръсти.
Картонените кутии зад нея се разкъсаха. Четирима големи се откъснаха от палетите, а краката им се строполиха на пода. Те се втурнаха напред, за да я заобиколят, а аз стиснах зъби. Как щях да стигна до Езра сега?
– Смяташ ли, че те ще ти помогнат? – Подигра се Зак, а алената му сабя се завъртя в ръката му.
– Те са само за защита. – Тя въздъхна като доволен любовник. – Ах, друид, това беше отличен план. Предложи ми нещо, което не мога да откажа, за да си гарантираш, че ще изляза на брега. Изчакай ме да се върна на яхтата си. Убий ме, освободи демоничния магьосник и се събери триумфално с красивата си червенокоса приятелка.
Той се напрегна, едва доловимо преместване на крайниците и раменете.
– Прекалената самоувереност винаги е била твой недостатък, нали, друиде? Споделяш тази черта с учителя си. Вълчият бряг те е обучил добре, преди да го убиеш. – Тя почука с нокът по брадичката си. – Чудех се дали си бил толкова решен да защитиш моята сладка Надин, защото си виждал толкова много от себе си в нея?
Зак остана много, много неподвижен.
– На колко години беше – прошепна тя сладко – когато той те открадна от родителите ти? Опитвал ли си се някога да ги откриеш, или си бил твърде малък, за да запомниш имената им?
Червата ми се изкривиха болезнено.
– Много трагично. – Тя издаде подигравателно съчувствен звук. – Сблъсках се с Вълчата глутница няколко пъти, преди да избяга отвъд океана, и той наистина остави впечатление. Сигурна съм, че щях да бъда много по-благосклонна към Надин, отколкото той някога е бил към теб.
– Какво знаеш за добротата? – Изръмжа Зак, едва ли не като човек.
– Много малко, признавам. Нашият вид не може да търпи доброта. Но твоята красива червенокоса приятелка… тя направо преливаше от нея. Видях как простото ѝ, крехко сърце се разбиваше, докато ѝ разказвах как си я предал.
Алената сабя на Зак трепна, сякаш ръката му се беше свила.
– Какво?
– Не ти ли е хрумвало, че пешките ти могат да се отклонят от плана ти? Каза ми, че демоничният магьосник ще пристигне сам, така че представи си изненадата ми, когато красивата ви приятелка влезе с него.
– Не. Тя не беше там.
– Тя плачеше, когато я оставих в капана на заклинанието, което ми предложи да използвам.
Той се поколеба.
– Ти я остави?
– Да. – Варвара се усмихна. – В нежната компания на последния ми голем.
Зак се стресна, сякаш тя го беше ударила – и Езра също. Раменете му се сгърчиха навътре, в гърлото му изхвръкна тих звук, заглушен от заклинанието върху лицето му.
Черни сенки се завъртяха около краката на Зак и се разпространиха навън.
– Ти си мъртва жена, Варвара. Ще те гледам как умираш, задушавайки се от собствената си кръв.
– Ах – мърмореше тя – но все още не си осъзнал най-големия си пропуск.
Челюстта му се сви, после изплю:
– Какво?
– Магът демон. – Тя погали с ноктестите си пръсти косата на Езра. – Никога не трябваше да ми позволяваш да взема първо магьосника демон.
Тя щракна с пръсти за втори път. Заклинанието на манацела около Езра се превърна в черно мастило, което падна на пода с пръски. То все още падаше от лицето му, когато той се хвърли към Варвара – но тя беше готова за атаката му.
– „Ori tuum da mihi pectus“ – ръката ѝ се удари в бузата му – „tuum iam meum est!“
Езра се запъна назад, ръцете му бяха полувдигнати, а по пръстите му слабо искреше пурпурна магия. Той направи още една препъваща се крачка от нея и светлината от кристала на Зак обля лицето му. Задъхах се.
Бузата му беше покрита с тъмно петно, излъчващо болезнено зелено сияние.
Бях виждала това петно и преди. Видях точно това заклинание. Виждах как то залепва по лицето на Аарон, когато той се обръща към Езра и посича аеромагът с безмилостен удар на меча си.
С големите си, които стояха на стража около нея, магьосницата направи жест към друида.
– Убий го.
Езра се отдръпна, поклащайки глава напред-назад. Лявото му око засия по-ярко, а около краката му се образува пръстен от лед.
Варвара се намръщи.
– Убий друида сега.
Свалил ръце настрани, Езра стоеше неподвижен, с изключение на повдигането и спадането на раменете му – и пурпурната магия, която се разпалваше по ръцете му.
С ярък изблик от пръстите му се издигнаха осемсантиметрови нокти с призрачна сила. По ръцете му се извиваха вени, а от раменете му стърчаха извити шипове. Температурата падна под нулата.
Той вдигна глава. Зловеща светлина се промъкна по лявата страна на лицето му и над светещото му око. Над слепоочията му се образуваха полупрозрачни рога, а с червен пламък гелообразното петно на бузата му изгоря. Артефактът падна от него и се удари в пода със звън.
– Не можеш да ме контролираш.
Думите му бяха гърлен грач и нямах представа дали говореше Езра, или Етеран.
Зак отметна глава назад в груб смях.
– Кой е прекалено самоувереният, Варв…
Езра вдигна ръка нагоре. Силата се спусна по ръката му и избухна от дланта му.
Зак отскочи встрани и въртящото се кълбо от демонична магия се удари в колоната зад него. Бетонът се пръсна на парчета. Той се отдръпна, а варговете му се разпръснаха, докато отломките обсипваха пода.
– Не съм твой инструмент – изръмжа Езра, без да прилича на себе си. Магията пламна по предмишниците му и се откъсна навън в сложни кръгове, изпълнени с назъбени руни. Той протегна и двете си длани към Варвара, която беше само на метър от него.
Ужасът замъгли лицето ѝ.
– Няма да бъда използван!
От ръцете му избухна пурпурен лъч. Варвара се хвърли на пода и атаката едва не я подмина, докато крещеше из сградата, разкъсвайки бетонни колони, тридесетметрови лодки и тежки машини, сякаш бяха крехък филмов реквизит. Сблъсъци и бумтене пронизаха ушите ми като ножове.
Изтласквайки се на ръце и колене, Варвара изкрещя команда на латински. Големците ѝ нападнаха демоничния маг.
Той вдигна оръжията си. Четири заклинателни кръга се появиха във въздуха, надвиснаха над големците – движеха се заедно с тях, докато те се приближаваха. Още четири кръга се появиха под тях. Пулсираше пурпурна сила.
Когато стоманените зверове скочиха към него, той оголи зъби.
– „Evashvā vīsh.“
Светлината пламна между всяка двойка кръгове, образувайки цилиндри от плътна малинова боя. Четирите заклинания се свиха навътре и изчезнаха със съскане. Разкъсани метални парчета се сгромолясаха на пода – всичко, което беше останало от големците.
– Това… – Варвара се заинати и се отдръпна с отбранително вдигнати ръце. Треперещият ѝ дъх побеля в арктическия въздух. – Това е… силата на… демоничен маг?
Приклекнал сред отломките с варгите около себе си, Зак наблюдаваше Езра, лицето му беше бледо и напрегнато.
– Не съм адх’ветес – изсъска Езра, а думите се чупеха и късаха. – „Eshanā nul adh’vēthēs … Eshanā … nul …“
Той дръпна главата си настрани, после отново вдигна ръце. Докато червени кръгове обграждаха ръцете му, лявото му око засия още по-ярко – но дясното му око все още беше тъмно. Когато Етеран контролираше ситуацията, и двете очи на Езра светеха. Какво се случваше?
Кръговете около ръцете му пламнаха.
Под Варвара се сгъсти заклинание с диаметър петнайсет стъпки. Друго проблясна под Зак. Още едно се появи под неговите варги. Студеният въздух потрепери, когато неосезаема сила задуши атмосферата, тежка и жестока.
Заклинанията избухнаха.
Изкрещях, но гласът ми се изгуби в детонацията. Стълбовете се разбиха, подът се разцепи, парчета от тавана се срутиха. Когато червена светлина изпълни зрението ми, се скрих зад дебелия стълб на платформата, която окачваше крайцера. По раменете ми забиха стържещи отломки, които разкъсаха кожените ми ръкави, а стоманената платформа се разтресе. Лодката падна на бетона с трясък.
Отблясъците избледняха и аз се огледах около стълба, за да открия… отломки. Нищо друго освен отломки и четирите стени на сградата. Лунната светлина се стичаше надолу през зейналите дупки в тавана.
Със слаб тропот Зак се препъна от облака прах, а крилата на Лалакай се свиха около него. По лицето му се стичаше кръв, дрехите му бяха наполовина разкъсани от шрапнелите.
Виолетовата светлина блесна и заклинанието с форма на куб избледня, за да покаже Варвара, приклекнала в него, невредима. Тя стискаше медальон на врата си и дишаше тежко.
Езра стоеше в центъра на разрушенията. Червена магия се разля по тялото му в извиващи се шарки. От главата му се издигнаха рога. От раменете му изникнаха шипове. И… и…
И призрачни червени крила се извиха от гърба му, а твърдите ребра се извиха със смъртоносна елегантност. Дълга опашка, завършваща с бодли, се извиваше зад него, полупрозрачна, но достатъчно здрава, за да се търкалят парчета чакъл от нея. Едното му око светеше в яркочервено, а другото беше тъмно като нощ.
Той изпъна ръце, устата му се раздвижи, от гърлото му изхвръкнаха неразбираеми думи. Силата проблесна – заклинателни кръгове. Още заклинателни кръгове. Те се появиха около него, пламтяха, разширяваха се. Още. И още и още. Десетина кръга, после два.
– Езра! – Изръмжа Зак, като се сгромоляса на крака. – Спри го, преди да си унищожил всичко!
Демоничните му криле се разпериха широко, несъответстващите му очи се взираха.
– Няма да бъда използван!
Лицето на Зак бе безизразно и аз знаех, че в тези пет думи е чул същото, което и аз.
Лудост.
Лицето на Езра се изкриви от неконтролируема ярост, от безсмислен страх, от унищожаващо душата мъчение. Той разпери ръце и арсеналът му от заклинателни кръгове набъбна с нарастваща сила.
Лудост.
Думата се заби в черепа ми.
Страхът на Езра от това, което Варвара щеше да направи с него. Яростта на Етерран от опита ѝ да го контролира. Скръбта на Езра заради предполагаемата ми смърт. Гневът на Етерран, че е инструмент, затворен в човешко тяло. Отчаянието на Езра от предстоящата му смърт.
Страх, ярост, скръб, ярост, отчаяние, ужас, мъчение. Емоциите на Езра подхранват тези на Етерран, които подхранват тези на Езра. Обратната връзка. Неудържимата спирала към лудост и смърт.
Отблъснах се от скривалището си и побягнах към него.
Кръговете на заклинанието пламваха все по-ярко. Варвара бързаше да се отдалечи, но нямаше как да избяга от заклинанията – те бяха навсякъде. Зак изкрещя името ми, но аз не спрях, забравила болката и умората си.
– Езра! – Изкрещях.
Главата му се обърна. Несъответстващи очи се втренчиха в мен, едното горящо с маниакална сила, другото тъмно и празно. Устните му се отлепиха назад.
Сляпа омраза, ярост и мъка – и нито следа от мъжа, когото обичах.
Той протегна ръка към мен. Силата пламна по пръстите му, последният кръг на заклинанието се оформи по дланта му и се разпространи навън, насочен право към гърдите ми. Магията пулсира още веднъж, замърсеният въздух отрови дробовете ми, дъхът ми се разнесе в бяло, земята се покри с лед.
Измъкнах от джоба си Плащеницата на Валдура наметало и демоничните заклинания избухнаха.
Светът се превърна във вопъл от пурпур. Това, което беше останало от тавана, се разкъса. Подът се разпадна на пропасти. Водопроводните тръби се пръснаха, изхвърляйки течност, която мигновено замръзна. Парчета бетон и арматурно желязо се сгромолясаха като оръдейни топки.
И нищо от това не ме докосна.
Плащеницата се придържаше към мен на гънки, а качулката се опираше на главата ми. Цялото ми тяло беше изтръпнало, всички зрения, звуци и усещания бяха заглушени, но усещах как земята се тресе под краката ми, докато тичах.
Магията, която се разливаше в стаята, се стопи от пътя ми. Ръката на Езра все още беше протегната към мен, с разперени призрачни криле и оголени зъби. Не забавих ход.
Спуснах се на пода и се плъзнах в краката му. Той се преметна напред, като се хвана за ръцете си. Когато се изправи на колене, се хвърлих към гърдите му, като го повалих назад.
С един замах на ръцете си издърпах пелерината върху нас двамата.
Той се заби в земята и аметистовата тъкан, блестяща с неизмерима сила, се разположи леко над нас. Малиновите му крила и рога се разтвориха на блестящи точици, които се завихриха в искрящата материя. Жилите, пълзящи по него, избледняха, тъй като и те бяха въвлечени в Карапакса. Накрая сиянието в лявото му око отслабна от изгарящо червено до бледо розово, а накрая – до ледено бяло.
– Езра?
Той не реагира на шепота ми, гледайки с празен поглед нагоре.
– Езра? – Разтърсих го леко, после с по-голяма сила. – Езра? Кажи нещо.
Протегнах ръка през рамото си, грабнах Плащеницата и я отхвърлих. Материята се издигна на три метра височина и се разпиля грациозно сред отломките. Разтърсих го отново, а погледът му беше ужасяващо празен.
– Езра, моля те, отговори ми! – Гласът ми се пречупи. – Кажи нещо. Каквото и да е!
Клепачите му трепнаха. Най-слабият блясък в лявото му око и бледата зеница се сви на слабата светлина. Погледът му се насочи към лицето ми и аз разбрах. От пръв поглед разбрах, че това не е Езра, който ме гледа.
Той ми беше казал. Беше ме предупредил. Етеран може и да го преживее, но аз няма да го преживея.
– Къде е Езра? – Поисках пронизително. – Върни го, Етеран!
Устата му се изкриви.
– Върни го! – По бузите ми се разляха сълзи. – Върни Езра веднага! Той е там! Отново го потискаш, но той все още е там.
За пръв път в цялото ни общуване Етеран прекъсна зрителния контакт с мен. Той погледна настрани, но аз вече бях видяла съжалението му.
– Не! – Хванах лицето му и принудих погледа му да се върне към моя. – Ако искаш да излезеш от това тяло, Етеран, ще върнеш Езра! Точно сега! Доведи го обратно и се кълна, че ще те освободя!
Той ме гледаше мълчаливо, а в бледите му очи се въртяха болка, изтощение и неща, които не можех да назова.
– Искам свобода – прошепна той, а думите му бяха оцветени с нечленоразделен акцент – повече, отколкото искам това тяло. Ще се опитам.
Той затвори очи. Челюстта му се стегна, мускулите под мен се напрегнаха и той си пое дълбоко дъх. Изпусна го. Вдиша отново. Изобщо не можех да дишам, все още държейки бузите му, а кожата му беше ледена под студените ми пръсти.
Гръдният му кош се повдигна отново – и очите му се отвориха.
Пръстите ми се впиха в лицето му. Не смеех да се надявам. Но не можех да се спра да се надявам.
– Езра?
Топлото кафяво око се фокусира върху лицето ми и челото му се набръчка от объркване.
– Тори? – Името ми се чуваше грубо в гърлото му, нямаше нищо общо с обичайния му копринен глас – но това беше той. Беше той.
– Езра! – Разкъса ме ридание и аз се сринах на гърдите му, заравяйки лицето си във врата му. – Мислех, че те няма. Мислех, че те няма!
Притиснах го, плачех дрезгаво и не можех да спра. Той ме обгърна с ръце, а крайниците му трепереха, лишени от сила.
– Мислех, че си мъртва – промълви той в косата ми, а думите му бяха толкова нестабилни, колкото и ръцете му. – Мислех, че тя те е убила. Мислех, че…
Ръцете ми се стегнаха на раменете му, цялото ми тяло се разтресе.
Чакълът заскърца наблизо. Дръпнах се с изтръпване и истеричното ми облекчение изстина.
Варвара се наведе и притисна Плащеницата между два пръста. Тя повдигна едно ъгълче от омагьосаната тъкан.
– И така, това… е Плещеницата на Валдурна.
Как? Как беше оцеляла след това демонично отприщване? Таванът беше изчезнал. Всички яхти и оборудване в сградата бяха превърнати в камъчета и метални отпадъци. По пода се виеха пукнатини на зигзаг. Магията на Езра беше унищожила всичко.
Тя вдигна закрития си с качулка поглед към нас.
– Впечатляващо, скъпи ми демоничен магьоснико. Сега, след като си толкова старателно обезоръжен, мога да намеря по-добър начин да контролирам цялата тази сила.
Яростта разяждаше вътрешностите ми – но ужасът ми беше по-силен. Погледнах надолу към ластика за коса на китката си, където бях прибрала Дама Пика. Картата беше прибрана точно както я бях оставила, но правоъгълното ѝ лице, където царствената Дама седеше със скиптър в ръка и загадъчна усмивка на устните… беше празно.
Плащеницата я беше изтрила.
Назад към част 26 Напред към част 28
