АНЕТ МАРИ – Тъмни изкуства и едно Дайкири ЧАСТ 11

Глава 10

Плен на Призраци, ден осми.
Беше изминала цяла седмица и аз бях готова да осъществя брилянтния си план за бягство, толкова майсторски и неочакван, че Призракът веднага щеше да се предаде от уважение към моята гениалност. Хаха … да, точно така. Бях се забъркала толкова дълбоко, че виждах акулите да кръжат над мен.
– Така че ето я Миша – разказваше оживено Надин, докато сгъвахме кърпите на масата в трапезарията, – абсолютно сгушена пред тази тъмна фея. Искам да кажа, че и аз щях да се уплаша – това нещо беше свободно – добре, но всички феи я плашат, дори пикситата. Честно казано, не знам как някога ще стане истинска вещица.
Добавяйки сгъната кърпа към купчината и изваждайки още една от другата купчина, попитах любопитно:
– Какво е тъмна фея?
– Вид дух. – Тя отметна бретона си от очите си. – Не ме цитирай, защото научих за тях едва след като дойдох тук, но страшните феи се делят на светли феи и тъмни феи. Светлите са… неутрални? Предимно неутрални? … към хората. Докато тъмните са гадни психопати, които се опитват да наранят хората.
– И един отвратителен психопат-фея току-що се е появил във фермата?
Тя кимна енергично.
– Така че Миша почти се напика, но Шанис се приближи до него, погледна го и му каза да не прави повече крачка, защото друидът ще го одере жив.
– Шанис каза това? – Малката дванайсетгодишна Шанис?
– Точно така? Тя е напълно безстрашна. – Надин изчисти гънките от една кърпа и я сгъна. – Чувала съм, че идва от завет на черни вещици. Веднъж Морган спомена, че Шанис продължавала да се опитва да принася в жертва пилета в ритуалите си, докато той не си поговори с нея. Сега тя се справя по-добре.
Никой на това място не наричаше Призрака по друг начин освен „той“ или „друидът“ и това ме втрещи. В случая с Надин тя вероятно не знаеше репутацията му, но нима никой от останалите не го наричаше с истинско име?
Бях обмисляла няколко различни прякора. Най-добрият ми избор беше Бъгли – в смисъл на грозен, надупчен задник. Тъй като криеше лицето си с глупави качулки с магически сенки, изхождах от предположението, че е твърде отвратителен за дневната светлина.
Тази мисъл обаче не възнамерявах да споделя с Надин. След като заради нея се изправих лице в лице с една гърмяща змия, тя ме заобича по голям начин и не исках да развалям новите ни отношения.
– И така, какво се случи с тъмната фея? – Запитах я.
– Той излезе от къщата две минути по-късно и феята отиде с него в гората. Обзалагам се, че тъмната фея е съжалявала, че е нарушила правилата му. Освен варгите – големите черни вълци, нали знаеш – той не допуска феи в долината, за да не ни наранят.
Всеки път, когато говореше за Призрака, очите ѝ блестяха с очевидна склонност към почитане на героя. Ура. Това със сигурност беше сложна ситуация.
Докато тя разговаряше за своите съплеменници – или трябва да кажа почитатели? – мислите ми се лутаха. Бях отишла на срещата си с Призрака, знаейки репутацията му, и бях готова да го сваля. Надин, а вероятно и останалите, бяха отишли при него в търсене на спасител. Искаха нов живот, а той им беше дал сигурно място за изгубени митици, където да започнат отначало.
Като си спомних за представянето на Грегъри Стърн в младежкия приют, трябваше да преоценя искреността му. Колко ли е знаел за това място? Може би наистина вярваше, че изпраща митичните деца в сигурна, макар и нестандартна, убежищна къща, а не в лапите на зъл мошеник.
Колкото и да ми беше неприятно да го призная, Призракът изпълняваше своята част от сделката. Да, животът тук беше болезнено прост, но нуждите им бяха задоволени, можеха да тренират магията си и се радваха на съвсем разумно количество свободно време. Никой не ги нараняваше. Никой не ги малтретираше. Не им се налагаше да спят на улицата или да търсят храна. Те бяха в безопасност.
Но това все още беше погрешно. Бяха изолирани, с промити мозъци и убедени, че слънцето грее от задника на Призрака. Бяха изцяло в негова милост, но никой не го осъзнаваше. А въпросите ми за другите, които бяха изчезнали от ранчото, все още нямаха отговор.
Потрих ръка по лицето си. Това не беше щастлива малка митична секта, в която Призракът поддържаше дружина от почитатели, които да галят егото му. Той се занимаваше с тъмни изкуства, купуваше и продаваше черна магия и се свързваше с тъмни феи. Беше известен убиец, мошеник, когото Магипол искаше жив или мъртъв, и от него се страхуваше цялата местна митична общност.
Каквото и да криеше тук, той го криеше много добре.
– Добре ли си, Тори?
Изтръгната от мислите си, аз се усмихнах бързо на Надин.
– Само главоболие. Вчера бях много на слънце.
– Уф, да, аз също мразя да плевя градината.
Гледах я как сгъва последните няколко кърпи, като ме болеше отвътре. Отчаяно исках да я спася, но как да я убедя, че има нужда от спасяване?
Морган надникна в стаята.
– Свърши ли вече? След като ги прибереш, помогни на Нехия да събере яйцата от кокошарника.
Както всичките ми дни тук, следобедът мина бързо. Задържах се с Надин и се справихме със задълженията си с много време за разговори. Сигурно се е захласнала по езика си, за да мълчи толкова през първите няколко дни, защото шлюзовете се отвориха. Без да иска, беше разкрила много неща за себе си и за останалите тук.
Например разбрах, че следващия месец ще се обучава с Терънс – основно магьосничество и алхимия. Аарон, Кай и Езра бяха предположили правилно: Надин наистина има митична кръвна линия. Също така бяха предположили правилно, че тя не е била наясно с наследството си. Всичко, което знаеше за магията и митиците, беше научила след пристигането си тук.
– Говорила ли си с Морган за обучението? – Попита тя, докато вървяхме през сумрачните сенки след вечерята, като всеки носеше празна кофа, в която наскоро беше държал обелки от ябълки. Бяхме ги хвърлили на прасетата за следобедна закуска, а когато се връщахме към къщата, прозорците светеха примамливо.
– Аз? – Бях казала на Призрака, че не съм митична, но изглежда, че той не беше споделил тази подробност. Макар че, дори и да бях такава, нямаше да питам Морган за нищо. Нейната любезност не се беше подобрила много от неприятната ни първа среща. – Още не.
– Би трябвало – каза Надин весело. – Морган и Терънс могат да направят толкова много за маговете и екстрасенсите, но те знаят някои трикове и…
Тя се отдръпна, а стъпките ѝ се забавиха. В задълбочаващите се сенки една фигура в черно се издигна в цял ръст и пристъпи през оградата на алхимичната градина. Призракът. Той много се скиташе през нощта, понякога изчезваше за няколко часа, понякога изчезваше за дни. Може би криеше тайните си извън долината.
Решителността ме изгаряше и аз се отбих от пътеката. Исках да видя какво е замислил. Ако успеех да докажа, че е отвратителна работа, можех да убедя в същото и поклонниците му.
Надин се поколеба, после забърза след мен, стискайки кофата си. Когато наближихме, движението по фланговете ме спря. От сенките излязоха два гигантски вълка – варги – и червените им очи заблестяха. По дяволите. Вече се провалих.
Призракът изсвири тихо. Вълците ме освободиха от режещите си погледи и тръгнаха към него. Приех това като разрешение и тръгнах след зверовете, като вложих всичките си актьорски способности, за да се преструвам на безгрижна.
Без да си прави труда да забележи приближаването ни, Призракът завърза снопче прясно отрязани стъбла. В краката му бяха подредени още два снопа клончета и четири бутилки за вино, в които имаше странни течности – една силно розова, една черна, една със светещи зелени мехурчета и една жълта с червено петно в средата.
Той разгледа купчината си неща, после се пресегна и издърпа кофата от ръцете ми. Изхвърли снопчетата растения в кофата, но ако не му поникнеше трета ръка, щеше да му е адски трудно да пренесе всичко сам. Сгънах ръцете си и зачаках да видя как ще се справи.
– Хм – каза Надин, почти прошепвайки от внезапната си срамежливост. – Искаш ли да ти помогна?
Не съм сигурна защо, но нещо в начина, по който раменете му се отместиха, подсказа, че въпросът го изненада. Той се поколеба, после протегна кофата си. Развълнувана, тя постави своята и взе новата.
Вдигайки четирите бутилки за вино, по две във всяка ръка, той се обърна към мен. Не разтворих ръце, обсъждайки със себе си. Исках да видя с какво се занимава тук, но не исках доброволно да бъда негово муле.
– Тори – изсъска Надин с ъгълчето на устата си, като ме стрелна с умоляващ поглед.
Уф. Добре. Щях да помогна, но само за да не развалям специалния момент с нейния герой. Взех бутилките от него и ги прибрах под мишниците си. Сега той не носеше нищо. Мързелив задник.
– Да вървим – каза той.
Къде да отидем? Не успях да попитам, защото той се отдалечи от градината, а палтото му се развяваше зад него. Мърморейки под носа си, последвах Надин, която скачаше след него с кофата с изрезки от растения. Двамата варговци се движеха пред нас, с носове към земята, а аз съзрях още две тъмни сенки по-далеч. Петият вероятно пазеше пасището или нещо подобно.
Призракът водеше по пътя, но не се насочваше към къщата. Дори не и към плевнята. Вървеше направо към линията на дърветата, на пътя ни се издигаше гористият склон. Преглътнах опасенията си. Това беше, което исках, нали? Шанс да видя какво крие Призракът отвъд пределите на долината. Шанс да видя къде ходи през нощта.
Горските сенки ни погълнаха, а тъмният силует на Призрака беше още по-неудобен, заобиколен от високи дървета и пълзящи корени. Той отново беше в пълна екипировка на „лошото момче“, с дългото си палто, дълбоката качулка и тъмните панталони. Погледнах облечените му в ръкавици ръце, като си спомних руните, татуирани по предмишниците и дланите му.
Този път не излязох от дърветата в същата начална точка. Влажните листа шумоляха под краката ни, докато навлизахме по-дълбоко в гората. Отначало следвахме криволичеща пътека, но когато здрачът се задълбочи и премина в полумрак, изгубих представа за пътеката. Птици, катерици и други животинки се разхождаха наоколо, а постоянното им шумолене почти прикриваше това, че Призрака вдигаше минимален шум, докато вървеше. Шумните стъпки бяха само мои и на Надин.
А, и варгите? Те не издаваха никакъв звук. Вече не ги виждах, но не се съмнявах, че са наблизо.
Стиснах по-здраво бутилките с отвари. Бях градско момиче. Дай ми тъмни улички и викащи подигравателно мръсници всеки ден. Тази гора ме плашеше и преди да изгубя напълно хладнокръвието си, ускорих темпото си и застанах в крачка до Надин.
– Била ли си някога в гората преди? – Прошепнах. Не беше нужно да шепна. Просто ми се стори подходящо.
– Не – промълви тя, гласът ѝ беше тих като моя. – Не трябва да напускаме долината.
– Никога не сте опитвали? – Попитах изненадано.
– Разбира се, че не, – отвърна тя възмутено, след което направи пауза. – А ти?
– Ум. – Може би това не беше нещо, което трябваше да призная пред…
– Опитала е.
Започнах от дълбокия глас на Призрака, после се загледах в задната част на качулката му.
– О, така че ти стана свидетел на това, нали?
– Не беше нужно да те виждам.
Стискайки устни, обмислих всички възможни отговори, след което избрах очевидния вариант.
– Какво, по дяволите, означава това?
Той не каза нищо. Разбира се.
– Ти си истинско парче работа, знаеш ли това?
Призракът спря на място, а аз проклех избягалия си език. Думите не бяха твърде ужасни, но случайно ги бях покрила с капещо презрение. Добре де, не толкова случайно.
Той се обърна, а скритият му поглед ме прободе. Усещах го – тази пресметлива оценка.
– Трябваше да те оставя.
Примигнах, но това беше всичко, което каза, преди да продължи похода си. Надин ме погледна странно, след което забърза след него. Оставил ме е? Искаше да каже, че е трябвало да ме остави в долината, или че е трябвало да ме остави в парка, когато се запознахме?
И защо думите му бяха предизвикали ледена тръпка дълбоко в сърцевината ми?
Е, нямаше да му позволя да ме сплаши. Някъде под тези тъмни дрехи и неестествени сенки се криеше митичният човек, който беше спечелил шестцифрена награда от Магиполицията, но досега не беше направил нищо повече от това да се държи леко заплашително. Нещо не се връзваше с този човек и аз щях да го разбера.
Превърнах се в тръс, профучах покрай Надин и изравних крачките си с Призрака. Сенчестата му качулка се насочи към мен.
– И така – изрекох аз, нагласяйки хватката си за бутилките, – къде отиваме?
Мълчание.
– Какво е всичко това?
Нито дума.
– Какво ще стане, ако изпусна някоя бутилка?
Никакъв отговор…
– Вероятно ще умреш.
Аха! Отговор. Потиснах усмивката си. Дали си играех с огъня? Да хвърлям ножове? Да стрелям с куршуми право във въздуха? Да, играех. И всичко това в един и същи момент.
– Ще ме убиеш ли? – Попитах леко.
– Съдържанието на бутилката би те убило.
О. Добре, добре е да знам.
– Какво смяташ да правиш с тях?
Отново мълчание.
– Наистина ли си най-добрият алхимик на западното крайбрежие?
Крачката му леко се забави.
– Кой каза това?
– Някой във фермата. И така, ти ли си?
– Може би.
Не е особено скромен, нали?
– И ти също си друид, нали? – Никакъв отговор, но предполагах, че отговорът е очевиден. – Ти ли си най-добрият друид на западното крайбрежие?
– Да.
О, да, наистина скромен.
– Какви са тези руни, татуирани по цялата ти ръка? – Нищо. – Свързани ли са с алхимията? На мен ми изглеждаха много магьоснически, но аз…
– Магьосничество – прекъсна той раздразнено. – Не магьоснически.
– Да, това, – отвърнах аз, а в крачката ми се появи весело подскачане. – Значи това са магьоснически руни? Като… заклинания? Чакай, не, един многократен кантарион се нарича шесторка, нали? Може ли един митичен арканец да бъде магьосник и алхимик? Смята ли се това за двумитичност?
Той отново спря и аз направих още две крачки, преди да спра. Когато се изправих пред него, Надин се спъна и спря с широко отворени очи.
– Магьосничеството и алхимията вече се припокриват – каза той. – Всеки арканец може да научи и двете с достатъчно време, отдаденост и желание.
– Значи „ди-митичен“ няма да се прилага тогава – предположих аз, – тъй като става дума за един и същи клас магии.
– Точно така.
– Хм, интересно.
– С удоволствие ще разширя познанията ти за митиката и магията. – Плоският му тон противоречеше на твърдението. – Когато се върнем, можем да обсъдим откъде си научила за кантрипите и ди-митиките.
О, дявол да го вземе. Той знаеше, че съм човек, а на хората не им е работа да знаят каквото и да било за Арканите. Как щях да обясня откъде съм научил за кантрипите?
Усмихнах се слабо, но преди да успея да отговоря, качулката му се обърна, докато гледаше покрай мен.
– Какво искаш?
Празно объркване ме обзе при въпроса му, после се загледах през рамо.
Вече не бяхме сами в гората.

Назад към част 10                                                                  Напред към част 12

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *