Глава 10
Погледнах през вратата във фоайето на апартамента, чието стъкло беше подсилено с решетки. Сутрешният проливен дъжд бе спрял преди няколко часа и тротоарът блестеше мокър.
Въпреки че имах цял следобед, за да се охладя, все още бях ядосана на Зилас, че умишлено ми направи засада, за да падна в пълната с кал канавка. Той също беше ядосан. По време на нашето скарване – което се възобнови в момента, в който се прибрах вкъщи и той можеше отново да напусне инфернуса – той беше заявил, че съм прекалено „ж’ълт“, за да науча нещо, и че напълно си е загубил времето.
Излишно е да казвам, че не приех това добре.
През вратата се промушиха фарове и пред апартамента спря микробус с каросерия. Някой на пътническата седалка ми махна с ръка.
Излязох навън срещу студения вятър. Страничната врата на микробуса се плъзна, а вътрешната светлина освети митиците, седнали на седалките. Влязох вътре и с изненада открих Зора на средната линия седалки, която потупваше празната седалка до себе си, вместо да шофира.
– Готова ли си за това? – Попита тя, докато аз бърках за колана.
Предишният ѝ партньор, телекинетикът Дрю, затвори вратата и се настани на мястото си на задната редица. микробуса се раздвижи с ръмжене.
– Мисля, че да – отвърнах, надявайки се да не звуча ужасено. – Какъв точно е планът?
– Първо, нека се уверим, че всички тук знаем имената. – Зора направи жест към задната седалка. – Вече си се запознала с Дрю. Това е Летисия, хидромаг.
Високата жена се усмихна, зъбите ѝ проблясваха на фона на тъмния ѝ тен, фината ѝ коса бе прибрана във висока конска опашка.
– А отпред са Дарън и Камерън, съответно офанзивен магьосник и дефанзивен чирак магьосник.
Дарън? Сърцето ми се сви при вида на грамадния хулиган отпреди няколко дни – онзи, когото Зилас беше блъснал на бара на гилдията – на шофьорското място. На пасажерската седалка неговият ръбест приятел ми се усмихна приятелски.
– Партнирам си с Робин – обяви Зора на групата. – Летисия и Дрю, както и Дарън и Камерън ще съставят другите двойки. Партньорите са отговорни един за друг, но така или иначе всички ще се държим близо един до друг.
Тя се наведе напред, подпряла лакти на коленете си, докато Дарън се движеше по тъмните улици.
– Сега, това е разузнавателна мисия. Тук сме, за да потвърдим наличието на вампирско гнездо и къде се намира то, а не за да участваме или да се опитваме да го унищожим.
– Дори и малко изтребване? – Попита простичко Камерън.
– Дори и малко. Ще запазим забавлението за следващия кръг, който ще бъде през деня.
– Хм – започнах несигурно. – Мога ли да попитам… защо ще правим това през нощта?
– По-лесно е да се открият вампири, докато са активни – обясни Зора. – Имайте предвид, момчета, че през последните четири седмици наблюдаваме повишена вампирска активност, така че проявяваме повишено внимание. Не се забърквайте, Дарън и Камерън.
Микробусът спря и Дарън превключи на паркинг. Излязохме от автомобила в незабележима задна алея, тесен участък от тротоара, заобиколен от небостъргачи. Намирахме се в сърцето на центъра.
Докато останалите следваха Зора към задната част на микробуса, аз наблюдавах тъмните им кожени дрехи, различни оръжия и магически артефакти. В сравнение с тях се чувствах нелепо не на място в обикновеното си зимно палто, сини дънки и маратонки.
Зора отвори задните врати на микробуса и раздаде пълни шепи лъскави материи. Тя ми подхвърли един пакет.
– Най-малкият размер, който имаме.
Разгънах го, а вътрешностите ми се свиха от притеснение. Непромокаемият гащеризон беше изцапан с мръсотия, а крачолите завършваха с прикрепени гумени ботуши. Останалите от екипа бяха обули своите, затова преглътнах разтуптяното си сърце и обух моя чифт. Обувките ми се побираха в гумените ботуши с оставено място и дори да затегна връзките възможно най-накрая, гащеризона провисна до кръста ми.
Зора ми помогна да кръстосам връзките, за да използвам още малко дължина, след което ни раздаде жълти шапки с вградени светлини. Когато поставих моята на главата си, тя се разклати свободно и аз нервно затегнах каишката на брадичката.
Като извади правоъгълно устройство от микробуса, Зора го включи. Предната част светна със силен звуков сигнал.
– Кой иска да носи газомера?
– Аз ще го направя – доброволно се съгласи Камерън. Той го закачи на рамото на гащеризона си.
– Газомер? – Прошепнах уплашено, но никой не ме чу.
Зора подаде чифт метални куки на Дарън. Гледах объркано как той пристъпи към овехтялата решетка, вградена в центъра на алеята, и използва куките, за да я повдигне. Той я издърпа настрани, след което хвърли куките обратно на Зора. Тя ги върна в микробуса и започна да затваря вратите.
– Чакайте. – Тя отново посегна към вътрешността. – Почти забравих. Телефонът, ключовете и портфейлите са тук, хора.
Докато тя протягаше пластмасова кутия, всички изровиха ценностите си от джобовете и ги поставиха в пластмасовия кош. Без да имам избор, добавих моите към колекцията, чудейки се за какво безумие съм се включила доброволно.
Докато Зора поставяше кутиите в микробуса и заключваше автомобила, Камерън се спусна с краката напред в черната дупка. Бучащата вода отекна под асфалта. Дарън тръгна след него, раменете му бяха почти прекалено широки, за да се поберат.
– Ние… – Прочистих гърлото си. – Влизаме в канализация?
– Това е дъждовна канализация – поправи ме Зора. – Няма да мирише добре, но там няма необработени отпадъци, а само дъждовна вода. – Тя погледна лицето ми и аз си представих, че съм по-бледа от обикновено. – Хм. Трябваше да попитам – ти не страдаш от клаустрофобия, нали?
Обикновено не, но аз сериозно преосмислях позицията си по отношение на затворените пространства.
– Ще следваме големи тунели – увери ме тя. – Тъмно е и е мокро, но ще е добре, ще видиш.
– Има ли вампири там долу?
– Ще разберем. Веднъж помогнах за изтребването на гнездо от тринайсет в тези тунели. Най-голямото, което някога съм виждала.
Докато Летисия следваше Дрю в дупката, аз се мъчех да се успокоя. Можех да го направя. Бяхме разузнавачи. Просто разузнаване. Нямаше да се борим с вампири долу в мокрия мрак.
Зора ме побутна напред. Петите ми се вкопчиха в земята, а погледът ми се стрелна от дупката към решетката и обратно.
– Какво ще стане, ако някой сложи капака обратно? – Гласът ми се изостри панически. – Ще попаднем ли в капан?
– Можем да избутаме решетката отвътре, а такъв изход има на всяка улица. Повярвай ми, Робин. Слизала съм тук десетки пъти. – Тя се вгледа в лицето ми и изражението ѝ омекна от съчувствие. – Не е нужно да идваш. Тунелите не са за всеки.
Глупости. Бях си развалила репутацията на лош изпълнител, който убива демони и изтребва вампири.
Принудих се да се засмея.
– Не, аз съм добре. Просто не очаквах това, това е всичко.
– Ако по-скоро…
– Добре съм – казах лъчезарно и се запътих към квадратната дупка. Потърсих светлината на твърдата си шапка и я включих, осветявайки с лъча си тесния улей. От бетона стърчаха стоманени стъпала, водещи надолу, а от асфалта се изливаше постоянна струя вода, която се плискаше в дренажната система долу.
Приклекнах на ръба на дупката, обърнах се и опипах първото стъпало с огромната си гумена обувка. Страните на улея остъргаха лактите ми, докато се мятах надолу по стълбата. Тесните пространства се отвориха в по-широк тунел и аз опипах с крак, търсейки следващото стъпало.
– Ти си на последното стъпало. – Дрю се появи до мен, а светлината му блестеше. – Ето.
Телекинетикът ме вдигна надолу по последните четири стъпала. Ботушите ми се плиснаха във вода, дълбока до коленете. Тя се втурна покрай мен, притискайки студено непромокаемия ми гащеризон. Въздухът беше отвратително влажен и миришеше на гнило. Ботушите на Зора се появиха на стъпалата на стълбата над главата ми и аз се измъкнах от пътя.
Екипът стоеше на няколко метра по-надолу и чакаше спокойно. Тунелът беше висок и почти толкова широк и само Дарън и Камерън трябваше да сведат глави.
– Добре! – Извика Зора над оглушителното ехо на черната вода. – Тръгваме оттук на северозапад. Кръвните следотърсачи навън!
Всеки от митиците извади пръчка с червен камък на края. Те изрекоха заклинанието, думите им се изгубиха в плискащия се шум и краят на всеки артефакт светна със слабо сияние. Трябваше ли да имам един от тях?
Зора отговори на неизречения ми въпрос, като протегна резервен, чийто край вече светеше с магия.
– Имам грижата, Робин. Камерън, ти имаш газомера, така че поеми инициативата.
Камерън се усмихна на екипа си и се отплесна от улея. Гърдите ми се свиха, докато пристъпвах в крачка до Зора, последна в редицата.
Какво, по дяволите, правех аз, книжният червей, който не практикуваше магия, тук долу?
Следяхме тунела, а водата напираше в краката ни. Бях тук, защото Амалия и аз трябваше да разберем защо вампирите търсят чичо Джак. Докато аз се занимавах с „кръвосмучещите чудовища“, тя търсеше баща си по старомодния начин – като питаше за информация всеки, който го е познавал. Искаше ми се да сменим работата си.
– И така – започна Дарън, като повиши гласа си над шума на водата. Той погледна към мен. – Колко вампира си маркирала, Робин?
– Три.
Той се поколеба. Вероятно е очаквал да не кажа нищо.
– Предполагам, че не е трудно за един изпълнител. Всичко, което трябва да правиш, е да стоиш там, докато твоят демон върши цялата работа.
Дарън нямаше представа колко е прав.
– Ловът на вампири е малко по-различен, когато трябва да си изцапаш ръцете. Ухапвали ли са те някога, Робин?
– Не. – Погледнах към Зора. – Дали няма да се превърна във вампир?
– Ухапването увеличава риска от инфекция – каза тя. – Стига да стигнеш до лечител достатъчно бързо, процентът на инфекциите е по-малък от един процент.
– Ако приемем, че оцелееш достатъчно дълго, за да стигнеш до лечител – обади се Дарън. – Ухапването ще те повали като изстрел с конски транквилизатор. Щом вампирът започне да те смуче, не можеш да направиш нищо, за да го спреш.
Свих се уплашено.
– А – добави той – и за разлика от преобръщачите, няма заклинание, отвара или екзорсизъм, които да те спасят, ако се заразиш.
– Благодаря, Дарън. – Зора оправи дръжката на меча си. – Обичам, когато съотборниците си укрепват взаимно увереността. Ще си го спомня следващия път, когато съставям задача.
Той хвърли разтревожен поглед през рамо.
– Да се съсредоточим – призова тя групата. – Ехото се носи надалеч тук и не искаме да подплаим гнездото, ако има такова.
Погледнах надолу към кръвния си проследяващ уред, но слабото червено сияние не се беше засилило. Все още нямаше признаци за проблеми.
Светлините ни трептяха и проблясваха по тунела в замайващи шарки, докато се плъзгахме по течението. Малки тръби се свързваха с главния тунел на равни интервали, изхвърляйки пенещи се струи, осеяни с листа, кал и парчета боклук. Нивото на водата се покачваше над коленете ми.
– Нагоре – обади се Летисия.
Погледнах нагоре и светлинният ми лъч се удари в хлъзгавия таван на тунела. Рояк дву- и трисантиметрови хлебарки се разбягаха далеч от светлината. Разтреперана, аз се задвижих по-бързо.
Тунелът постепенно се разширяваше, тъй като към него се свързваха още тръби, които изхвърляха отпадните води в системата. Дъхът ми се издуваше от усилието и мръсният въздух покриваше устата ми. Въображението ми ли беше, или течението се засилваше?
– Добре! – Извика Зора достатъчно силно, за да привлече вниманието на всички. Скупчихме се около нея. – На стотина метра по-нататък този тунел се влива в главния канал и там сме намирали гнезда в миналото. Летисия, имаш ли нашата предпазна линия?
Високата хидромагистратка измъкна изпод гащеризона си намотка от катерачно въже, чийто край звънтеше с дузина тежки карабинерни скоби.
– Добре. Ще подходим към края на този тунел с повишено внимание. Ако кръвните ни проследяващи устройства светнат, това е всичко, приключили сме. Знаем, че са тук. Ако не светнат, ще трябва да се спуснем в главния канал. Покрай едната му страна има пътека, която би трябвало да е над водата. Ще започнем от…
Една разпенена вълна се плисна в групата ни, като почти изхвърли Зора и мен от краката ни. Дрю ме хвана за ръката, а Камерън подкрепи Зора, като по-високите митици се подпираха на засиленото течение. Водата се разби в бедрата ми.
– Зора! – Гласът на Летисия беше остър и предупредителен. – Водата се покачва твърде бързо. Трябва да вали нагоре по течението.
– Приготви предпазното въже. Точно отпред има достъп до канализацията. Движете се!
Летисия и Дарън се втурнаха напред, докато Камерън и Дрю държаха мен и Зора, помагайки ни да останем на земята, докато водата се покачваше до бедрата ми. Натъпках кръвния си проследяващ предмет в предната част на блузата си, докато се носехме след тях.
От циментовата стена стърчаха метални стъпала на стълба и Летисия закачи карабинери на най-ниското стъпало. Тя щракна един върху здрава примка, вградена в прилепналата ѝ бойна жилетка, след което хвърли въжето на Дарън. Той се закрепи, след което прехвърли въжето на Камерън.
Дълбокият рев ставаше все по-силен, какофонията се носеше по тунела някъде отгоре по течението.
Камерън щракна карабинер на жилетката си, след което закрепи Зора, когато водата се разби над кръста ми. Дрю хвана още една примка от въжето, с една ръка се закачи за мен и се прихвана. Той ми подаде карабинер.
Взирах се в него с ужас.
Очите му се разшириха, когато осъзна това, което никой не беше забелязал преди: Не бях в бойно снаряжение като тях. Не носех прилепнала, сигурна, тежка жилетка с примки, които можеха да се закачат на въжето.
Оглушителният рев се разнесе предупредително.
Дрю щракна щипката върху презрамката на гащеризона ми, след което ме хвана за кръста и ме вдигна към стената. Камерън и Дарън ме хванаха за ръцете, като силно хванаха пръстите ми. Светлините ни проблясваха, докато всички гледахме нагоре към тунела.
Към нас се насочи пенеща се водна стена.
Летисия изпъна ръце. Вълната се огъна, сякаш отклонена от невидима преграда, но нивото на водата продължаваше да се покачва.
– Излизайте! – Летисия се задъха, ръцете ѝ трепереха.
Дрю хвърли Зора в улея. Сигурно беше добавил тласък на телекинезата, защото тя полетя нагоре и се хвана за стъпалата на стълбата. Тя се изкачи до люка, ботушите ѝ се подхлъзнаха по стъпалата, а Дрю хвана мен следващата. Когато Дарън и Камерън освободиха ръцете ми, той ме измъкна с тежест от дълбоката до кръста вода.
Острият вик на Летисия се разнесе, когато водата се разби в нея. Невидимото ѝ отклонение изчезна и цялата сила на потока ни удари.
Ударът ме блъсна в бетонната стена, а твърдата ми шапка отскочи от стъпалото на стълбата. Когато водата ги удари, Камерън и Дарън се заловиха за мен, но буйното течение ни отнесе от краката.
Предпазното въже се скъса. Мъжете спряха на място, а водата се стовари върху тях. Висях за презрамката на гащеризона си и отчаяно се мятах, докато ледената течност се удряше в главата ми. Не можех да виждам, едва дишах.
– Робин! – Изкрещя спешно един глас.
Водата ме заливаше, дърпайки силно гащеризона ми. Той се бе превърнал в подводен парашут, а течението го дърпаше с неумолима сила. Протегнах ръка нагоре, като сляпо търсех въжето. Пръстите ми докоснаха оплетеното въже.
Пластмасовата катарама на гащеризона ми се счупи.