Глава 9
– Има едно добро коте – промълвих аз. – Това е вкусно лакомство.
Черното коте предпазливо протегна шия, а мустачките му потрепваха, докато внимателно душеше. Приближи се към парчето пилешко месо, което държах между решетките, и розовото ѝ езиче се изплези, облизвайки го.
– Добро момиче, Чорапче.
Облиза се още по-ентусиазирано, после издърпа пилето от пръстите ми и го погълна. Усмихвайки се, откъснах още една лента и я пъхнах през решетките. Хапка по хапка я убеждавах да изяде цялото парче. Въздъхнах щастливо, когато тя облиза лапичките си и погледна нагоре с жадни зелени очи.
– Засега това е всичко – казах ѝ. – Не искаш да те боли коремът.
Погледът ѝ стана укорителен и тя измърмори тъжно, когато преметнах леко одеяло върху кошарата, за да я затворя за през нощта. Между нападението на вампирите и срещата ми със Зора нямах възможност да я заведа в приюта. Щях да го направя утре.
Потискайки прозявката, свалих горнището си, а памучните шорти обгърнаха бедрата ми. Матракът заскърца, когато пропълзях в средата, обърнах одеялата върху себе си и се облегнах назад във възглавницата.
Вратата на спалнята ми се отвори. В тъмнината блеснаха пурпурни очи, докато Зилас прекоси стаята и спря до леглото ми, извисявайки се над мен.
Тази вечер беше мълчалив. Не издевателстваше над Амалия, не измъчваше Чорапче и не ме дразнеше. Не бях сигурна какво да кажа за настроението му, но бях прекалено уморена, за да се тревожа за това.
– Излизаш ли тази вечер? – Попитах сънливо.
– Вар.
Бяхме уговорили този компромис само преди няколко седмици. Преди да бъде призован на Земята и затворен в десетметров кръг, Зилас се беше радвал на сравнително свободен живот. Прекарването на всеки ден в капана на апартамента или в инфернуса го беше довело до лудост – а той на свой ред беше довел до лудост мен и Амалия.
След цял ден дебати решихме, че той ще остане с мен през цялото време, или в апартамента, ако съм вкъщи, или в инфернуса, ако не съм вкъщи, освен когато спя. През нощта можеше да изследва квартала – при условие че не го виждат, не влиза в никакви сгради и не контактува с никого.
Пускането на демон на свобода в града ми причиняваше ежедневно стомашно неразположение, но не се притеснявах чак толкова от това, което той измисляше сам. Той разбираше последствията от причиняването на неприятности.
– Зора ми писа – промърморих, като очите ми се притвориха. – Тя организира лов на вампири за утре вечер.
– Тези вампири не предпочитат ли нощта?
– Да, но тя е експертът. Сигурна съм, че има причина. – Принудих се да отворя уморените си очи. – Трябва ли да се оттеглим?
Лицето му беше сянка в тъмнината, силуетът му се нарушаваше само от меко светещите му очи.
– Притеснявам се – признах аз. – Вампирите тази сутрин ти създадоха много проблеми. Ако ги преследваме през нощта, когато са още по-силни, а ти не можеш да използваш магия…
Матракът се потапяше, докато той седеше на него. – Аз не съм безпомощен като теб, Drādah. Знам как се бият сега.
– Драйдах? Какво означава това?
Слабата светлина от прозореца се отрази на зъбите му, докато той се усмихваше. По дяволите. Той нямаше да ми каже. Намръщих му се.
Той удари с ръка по бедрото ми под одеялото, което ме накара да подскоча.
– Ти си слаба.
Намръщената ми физиономия се задълбочи и аз се претърколих настрани, като дадох гръб на демона.
– Бавна си и лесно се плашиш. Когато видиш ловци, започваш да крещиш и падаш на земята.
– Да, благодаря ти – измърморих през стиснати зъби и зарових глава във възглавницата си. – И аз също съм безпомощна и глупава. Не е нужно да ми го напомняш постоянно.
Матракът подскочи, когато той премести тежестта си. Очаквах, че ще стане и ще се насочи към прозореца, но леглото отново се поклати. Появиха се светещи очи, когато той се наведе над мен, лицето му беше на шест сантиметра от моето.
– Зилас! – Възкликнах, като се претърколих по гръб. – Би ли…
Прекъснах. Преобръщайки се по гръб, се бях поставила точно под него, докато той се подпираше на един лакът.
– Ти си лоша плячка – каза решително той, а тихият му глас беше твърде близо, за да се чувствам комфортно.
– Можеш ли да спреш с обидите за две минути?
Той се наведе още повече, а топлият му дъх гъделичкаше бузата ми.
– Слушай, Драйдах. Казвам ти важно нещо.
– Слез от леглото ми.
Миг мълчание – и тогава той се надигна. Вместо да се плъзне от леглото, той преметна крак през мен и седна на бедрата ми, притискайки ме само с одеялото между телата ни. Очите ми се изцъклиха.
– Зилас, слез от мен…
Ръката му затвори устата ми. Замръзнах, адреналинът разяждаше нервите ми. Притисната под тежестта му, отчаяно осъзнаваща силата му, вдишвах въздух през носа си.
„Не ме карай да използвам командата „Инфернус““ – предупредих аз.
– Не слушаш, Драйдах.
Издадох гневен звук срещу ръката му. Това не ме кара да искам да слушам!
– Все пак трябва да слушаш.
Колебаейки се насред изтръгването на ръцете си от одеялата, се загледах в засенченото му лице, като ми се искаше да видя изражението му. Звучеше… необичайно сериозно.
– Когато се страхуваш, крещиш и падаш. Наблюдавах те. Не избягваш своя ловец. Правиш всички грешни неща.
Темпераментът ми отново се разпали. Защо той продължаваше да изтъква това? Знаех, че съм безполезна в битка.
Или видя гнева по лицето ми, или го чу в мислите ми, но ръката му се стегна върху устата ми, топлите му пръсти се впиха в бузите ми. Не ме болеше, докосването му беше твърдо, но внимателно. Хванах го за китката и все пак се опитах да изтръгна ръката му.
– Срещу много врагове не мога да бъда до теб всеки миг. Ще бъдеш в опасност.
Защитният ми гняв отслабна. Какво искаше да каже?
Той вдигна ръката си от лицето ми, пръстите ми се увиха около китката му.
– Трябва да се научиш на друг начин, преди да започнем да ловуваме вампири.
– Да се науча по друг начин? Не разбирам.
Той се вгледа в мен, а в стаята се разстилаше тишина – след това въздъхна изстрадано.
– Ще те науча.
Ръката ми рефлекторно стисна китката му. Той щеше да научи мен, глупавия човек, на нещо от този свой мистериозен демоничен мозък?
Наклоних глава под ъгъл, лицето ми бе набраздено от подозрение.
– На какво точно ще ме научиш?
Тежестта му се притисна в бедрата ми и лицето му се оказа на сантиметри от моето. Сияещите му очи запълниха погледа ми, блокирайки всичко останало.
– Ще те науча как да бъдеш drādah ahktallis.
Дъхът ми се затвори в гърдите ми, докато се притисках обратно във възглавницата.
– Как да бъда какво?
Той се засмя, звукът беше нисък и хрипкав.
– Умна плячка.
Щом на Зилас му хрумнеше някаква идея в демоничната глава, той не я пускаше. Нищо друго освен апокалипсис нямаше да го разсее.
Което обясняваше защо в момента вървях по чакълената пътека, докато дъждът се изливаше върху чадъра ми, а леденият декемврийски вятър щипеше бузите ми. Пътеката беше осеяна с голи клони от клен и елша, примесени с гъсти насаждения от високи ели и смърчове. Слабото утринно слънце не даваше топлина.
Зилас властно настояваше за „дива местност“, където да не ни безпокоят, а паркът „Стенли“ беше единственият участък зеленина в центъра на града, достатъчно голям, за да скрие демона от всички минувачи. Не че очаквах някой да е навън в това време. Дори и най-отдадените, заклети фитнес маниаци бяха останали вкъщи днес.
На половин миля от паркинга, където ме беше закарало таксито, напуснах пътеката и се запътих към гората. Дългата трева и папратите се полюшваха върху краката ми и оставяха мокри ивици по дънките ми. Стъпих върху покрит с мъх дънер, а долната ми устна попадна между зъбите ми. Това беше лоша идея, но да промениш мнението на Зилас нямаше как да стане.
Запътих се, докато не открих прилична по размер поляна, заобиколена от дебели борове, чиито стволове се стрелкаха на трийсет-четирийсет метра в бурното небе, преди да поникнат гъсти клони със зелени иглички. Балансирах чадъра над главата си и измъкнах инфернуса от якето си.
– Добре, Зилас.
Светлината пламна над сребърната висулка, след което се разля върху горския под. Зилас се материализира до мен и се загледа в короните на дърветата високо горе. Измина дълъг момент, докато той оглеждаше околността.
– И така… – Прочистих гърлото си. – Ние сме тук.
Той приклекна и побутна мокрия мъх.
– Ще ме научиш ли как да се защитавам?
– Не. – Той се изправи в пълния си ръст. – Жертвата не се защитава от ловеца.
Стиснах устни.
– С какво е полезно да се науча да бъда „умна плячка“? Аз не искам да бъда преследвана. Искам да…
– Коя плячка иска да бъде ловувана? – Прекъсна ме той. – Жертвата не може да избира.
– Но…
Ръката му обхвана предната част на якето ми и ме повдигна на пръсти. Чадърът ми се измъкна от ръцете ми, докато стисках китката му.
– Ти си малка и слаба, Драйдах – съобщи ми той, като ме вдигна малко по-високо, за да докаже колко съм безпомощна. – Ловците ще дойдат за теб, а ти не можеш да се бориш с тях. Трябва да се научиш как да не умираш.
Той разтвори пръстите си и ме пусна обратно на краката ми.
Поемайки си дъх, аз се отдалечих от лесния му обсег.
– Как да не умра тогава?
– Като бъдеш умна плячка. – Той ме заобиколи и аз се стреснах, когато той изчезна зад гърба ми. – Реагираш на страха по погрешен начин. Улесняваш ловеца.
Когато той се появи отново, аз му хвърлих най-злия си поглед.
– Аз не съм…
Той се хвърли към мен. Задъхах се и се отдръпнах назад. Петата ми се закачи за един корен на дърво и се приземих по задник, а ударът разклати зъбите ми. Тогава Зилас беше върху мен, с коляно от двете страни на бедрата ми, а ноктите му опираха в гърлото ми.
– И сега си мъртва. – Той докосна с пръст ускорения пулс във врата ми. – Виждаш ли? Ето какво ти казвам, Драйдах.
– Ти ме уплаши – протестирах задъхано, устоявайки на желанието да го блъсна. – Не исках да падна.
– Ето защо трябва да се научиш на друг начин.
Толкова бързо, колкото се беше нахвърлил, той отново беше на крака. Той протегна ръка.
Примигнах, едва повярвах на предложението. Очаквах да ме измами, но поставих ръката си в неговата. Той ме издърпа на крака с лесна сила. Отново примигнах.
Отмятайки косата си, която вече беше прогизнала от студения дъжд, от очите си, той ме изучаваше.
– Не се връщай назад. Ето защо падаш толкова много. Не можеш да видиш къде да стъпиш. Върви настрани. Дръж погледа си върху ловеца. Ако се обърнеш с гръб, ще умреш.
– Встрани – повторих аз съмнително.
– Встрани. – Той направи жест към себе си. – Ще ти покажа. Нападни ме.
Бузите ми почервеняха.
– Как…
– Не мисли, просто атакувай.
Преглътнах смущението си, след което направих половинчата крачка към него.
– Gh’vrish? – Оплака се той с точно същия тон, с който аз бих казала: „Сериозно?“ Той щракна с опашката си. – Опитай се повече, Драйдах.
Беше ме научил на нещо, което според него щеше да подобри шансовете ми за оцеляване. Опитваше се да помогне и най-малкото, което можех да направя, беше да дам най-доброто от себе си.
Свих тялото си, след което скочих върху него, сякаш щях да го поваля на земята. Той отстъпи назад, а аз отново скочих напред. Той продължаваше да отстъпва назад, а аз продължавах да го преследвам.
Петата му се закачи за неравната земя. Той се спъна, опашката му се разпери, а аз се блъснах в гърдите му и отскочих. Той ме хвана за лактите и ме издърпа нагоре.
– Виждаш ли, Драйдах?
Кимнах, малко задъхана.
– Бих могъл просто да продължа да одстъпвам. Това те улесняваше да продължаваш да атакуваш.
Той ме избута две крачки назад.
– Сега атакувай отново.
Скочих. Той пристъпи встрани и аз прелетях покрай него, плъзгайки се по мокрия мъх. Когато се завъртях, той беше на четири крачки от мен и все още се движеше с равномерна странична стъпка, която му позволяваше да отстъпва, като едновременно с това наблюдаваше мен и траекторията си.
– О – промълвих аз.
Устните му се изкривиха в доволна усмивка.
– Разбираш, нали?
– Да. – Определено разбирах, че да се спъна назад и да падна е най-безполезната реакция на атаката, която можех да имам. Беше толкова очевидно, че не разбирах защо не съм го разбрала сама.
– Сега ще се упражняваш.
– Чакай. – Очите ми се разшириха от тревога. – Не съм готова. Какво…
Той светкавично се насочи към мен. Аз се отдръпнах назад – и, разбира се, се спънах и паднах. Извиках, когато се ударих в земята. Поглеждайки нагоре, очаквах той да се намръщи гневно.
Но той отново беше протегнал ръка. Объркана, позволих му да ме издърпа нагоре.
– Опитай отново – каза той.
Подготвих се, като си повтарях в главата „стъпка встрани“. Той отстъпи две крачки назад, после се хвърли към мен. Както и преди, тялото ми автоматично се залюля в противоположната на идващата атака посока. Запътих се назад, като същевременно се опитвах да направя крачка встрани. Вместо да падна, просто не помръднах и той ме блъсна.
Докато се мятах назад, той ме хвана във въздуха и ме изправи на крака.
Засрамена от неуспеха си, изгребах мократа си коса от лицето.
– Отново.
Той изчака миг, след което се зареди. Стрелнах се встрани и той профуча покрай мен. Размахвайки опашка, той се завъртя на един крак и отново скочи към мен – а аз панически се върнах назад, спънах се в неравния терен и се ударих в задника.
– Арх! – Избухнах. – Защо не мога да направя това? Това е просто. Би трябвало да е лесно!
– Инстинктите ти подсказват да се върнеш назад. – Той приседна до мен. – Това е трудно да се промени.
Странно трептене на объркване наруши центъра ми. Не бих нарекла тона му любезен, но не беше и гневен, нетърпелив или обиден.
– Инстинктите на хх’айнун са глупави – добави той. – Ето защо всички вие сте толкова лесни за убиване.
А, това беше обида. По някакъв начин се почувствах по-добре. Това, че Зилас беше търпелив и внимателен, беше просто странно.
Презаредихме позициите си и Зилас ме атакува подигравателно отново и отново, докато аз се мъчех да преодолея паническия си инстинкт да отстъпя назад. Това беше бавен процес. През половината от времето успявах да се стрелкам встрани, но щом той сменеше посоката и отново изскачаше, инстинктивното ми отстъпление вземаше връх.
След трийсет минути се задъхвах и ме болеше цялото тяло от падането толкова много пъти. Вместо да заеме позицията си „напад“, Зилас оцени умореното ми състояние. Той, разбира се, не показваше никакви признаци на умора.
– Трябва да тренираш, когато не виждаш идващия ловец – реши той.
Аз предпазливо вдигнах глава.
– Ще се разхождаш под дърветата, а аз ще те ловя.
Притеснението ме прониза.
– Това не ми се струва добра идея.
– Да? Защо не?
Отворих уста, но ако призная, че предложението му звучи ужасяващо, няма да стигна доникъде.
– Уморена съм.
– Толкова си слаба, драга. – Той посочи. – Върви.
Намръщена, аз се запътих към дърветата. Успях да направя пет крачки, преди да надникна през рамо. Поляната беше празна. Зилас вече беше изчезнал в дъждовния мрак.
Придърпах яката на якето си по-плътно около врата си и тръгнах по-бързо. Сърцето ми се разтуптя, а задната част на врата ми изтръпна. Треперех от студ, а новият прилив на адреналин не можеше да компенсира уморените ми мускули. Плясъкът на дъжда и свистенето на зимния вятър заглушаваха всички останали звуци.
Някъде наблизо ме преследваше демон.
Преглеждах дърветата, като спирах на всеки няколко крачки, за да проверя дали няма следи от него. Нервите ми се обтегнаха, треперенето на пръстите ми се засили. Той ме наблюдаваше. Усещах го. Забързах покрай плътно скупчен масив от ели, отклонявайки се от къс, но стръмен пад в залята с вода канавка. Издишайки треперещо, посегнах да отлепя мокрия бретон от лицето си.
От близкото дърво се спусна светкавица. Зилас се свлече на земята и се хвърли, разтваряйки нокти. От гърлото ми се изтръгна писък, докато отскачах назад в безмислена паника. Препънах се, но той продължаваше да се приближава и аз отново отстъпих назад.
Земята не беше там.
Преобърнах се с нов писък. Когато Зилас спря, аз се плеснах по гръб и се плъзнах по мократа страна на улея. Смачках се чак до дъното, а устата ми се отвори от ужас.
Зилас стоеше на върха и ме гледаше без изражение.
Раменете ми изсвистяха, когато седнах. Вдигнах ръката си от кафявата кал и се загледах с отвращение. Дъждът се плисна по главата ми.
Погледнах към демона.
– Защо не ме хвана?
Можеше да го направи. Не се съмнявах в това.
Опашката му се размърда.
– Трябваше да отидеш встрани.
– Ти… – В мен закипя ярост. – Нарочно ли ме накара да падна тук?
Още едно щракване на опашката му.
– Следващият път върви настрани.
Зъбите ми скърцаха. Борех се с възмущението, което изгаряше вътрешностите ми, но то се освободи. Изправих се, целият ми гръб беше покрит с воняща кал, и изкрещях всички обиди, които знаех.
И така завърши първият ми урок по това как да бъда „умна плячка“.
Назад към част 9 Напред към част 11
