Лестат
Градината на любовта
Беше огромно пространство, оградено с тухли и заобиколено от млади дъбови дървета, издигащи се на около три етажа с яркозелени листа. Имаше брегове с цветя и пътеки, които се виеха през цветни петна, и всичко това беше изкусно осветено с електрически крушки, скрити в корените на дърветата и храстите, и малки японски каменни фенери тук-там върху тревните площи с трептящи пламъчета.
Приглушеният успокояващ рев на Манхатън сякаш го обгръщаше толкова сигурно, колкото и неясните очертания на високите сгради зад него и от двете му страни. Очевидно три градини на градски къщи са били обединени, за да се създаде този малък рай, това грижовно поддържано място, което изглеждаше зелено и жизнено като стар двор в Ню Орлиънс, защитено от пулсиращия свят наоколо и съществуващо само за онези, които знаят тайната му или имат ключовете от внушителните му порти.
Роуз и аз седнахме на пейката заедно. Тя беше замаяна, мълчалива. Аз не казах нищо. Какво имаше да кажа? Тя беше нимфа до мен в бялата си копринена рокля и аз усещах как сърцето ѝ бие бързо, чувах мъчителните мисли, които се мъчеха да постигнат някаква съгласуваност в трескавото ѝ съзнание.
Придържах я здраво с дясната си ръка.
Бяхме вперили поглед в тази малка пустиня от гъсти розови хортензии и светещи калии, от пълзящи лунни цветя по стволовете на дърветата и блестящи бели гардении, които излъчваха най-опияняващия аромат. Високо горе небето блестеше с отразена светлина.
Те се появиха сякаш от нищото. Фаред с това сияйно смъртно момче в прегръдките си. В един момент останахме сами, а после ги видяхме да стоят до задната стена, пред величествената алея от дървета, и момчето – младият мъж – се приближи към нас, изпреварвайки тъмната колеблива фигура на Фаред.
Роуз се затича към него. Тя се втурна към него и той веднага я взе в обятията си.
Ако го бях срещнала някъде на този свят, щях да бъда поразена от приликата му с мен, от светлата златиста коса, каквато беше косата ми някога, преди Тъмната кръв да я изсветли и многократните изгаряния да я изсветлят така, че да заблести почти до бяло. Така беше изглеждала някога, пълна и естествена, такава, и това беше лицето, което познавах, което ме гледаше сега, лицето, което толкова приличаше на момчето, което някога бях самият аз.
Видях в него моите братя, отдавна забравените ми братя, които бяха загинали безславно в планините на Оверн, оставени да гният от тълпата селяни в онези ужасни дни на революция и разруха и съревноваващи се виждания за един чисто нов свят. Застигнаха ме редица усещания – мирис на слънце върху купите сено и сламеното легло в осветената от слънцето стая на гостилницата, вкус на вино, кисел и кисел, и сънливото пиянско видение от прозореца на гостилницата на разрушения замък, издигащ се от самите скали, изглеждаше чудовищно, но естествено изчадие, в което бях роден.
Роуз го освободи нежно, докато вървеше към мен, и аз го взех в прегръдките си.
Той вече ме задминаваше на ръст, беше по-здрав и по-едър от мен, човешко дете на съвременните времена на изобилие, а от сърцето му струеше осезаема щедрост на духа, огромно уважително любопитство и желание да знаеш, да обичаш, да бъдеш завладян. Той беше напълно лишен от страх.
Целувах го отново и отново. Не можех да не го направя. Това беше толкова благоуханна и безупречна човешка кожа, това, и тези очи, които се взираха в моите, нямаха и частица зло в тях, и нямаха представа за мен или за нас като за зло, и колкото и да не можех да разбера това, аз се затоплих към него почти до сълзи.
– Татко – прошепна той.
Кимнах, без да мога да кажа нищо, а после промълвих:
– Така изглежда и е така. И светът никога не ми е давал такова съкровище. – Но колко слаби ми се сториха тези думи.
– Не си ядосан? – Попита той.
– Не съм ядосан! Как мога да бъда? – Отговорих. – Как бих могъл да бъда ядосан? – Прегърнах го отново, държах го толкова силно, колкото се осмелих.
Не можех да си представя живота му, това беше невъзможно, а образите, които проблясваха пред мен, бяха откъслечни и изобщо не постигаха история, която да мога да проследя.
Изведнъж Гласът ме завладя.
„Наслаждавай се на момента!“ – каза Гласът, кипящ от гняв. „Наслаждавай му се, защото няма да имаш дълго време много такива“. И започна да пее гръмко един грозен латински химн с ужасяващи метафори, който бях чувал много пъти преди това.
Не можех да чуя какво ми казваше Виктор. Гласът беше неудържим. Опитах се да го прекъсна, но той продължаваше да ръмжи и да продължава с химна. Роуз стоеше зад гърба на Виктор, а той се обърна и я прегърна с ръка. Тя очевидно се страхуваше.
Видях Мекаре да стои наблизо. И Роуз също я беше видяла. Беше с Джеси и Дейвид и изглеждаше объркана, но покорена – бяла като калцит, а заплетената ѝ червена коса блестеше на светлината в градината. Роклята ѝ беше измачкана и скъсана. Краката ѝ бяха боси.
Дейвид и Джеси я поведоха към задните стъпала на градската къща, но тя се вгледа във Виктор, когато го видя, и макар че все още следваше водачеството им, забави крачка. Тя погледна към мен, а после към него. Спря.
От нея дойде онзи проблясък, който Бенедикт беше описал, Бенедикт, който сега беше тук, в градината, със Сет. Този проблясък на Махарет и Мекаре заедно, седнали на някое тихо и спокойно място. Аз го видях. Гласът дрънкаше. Беше зелено място, огряно от слънцето, а близначките бяха с ясни очи и млади. Само за секунда и двете сякаш ме погледнаха, отдавна мъртви дъщери на друга пролет, а после това изчезна.
– Виждаш ли всичко това, Глас? – Попитах. – Видя ли това място?
„Виждам го, да, виждам го, виждам го така, както ти го виждаш, защото ти го виждаш, да, виждам го, и аз го знаех, и аз бях дух там! И какво от това!“
Гласът продължи да реве проклятията си, много образен древен език, който вече нямаше почти никакво реално значение.
„Гробница!“ – Изстена той. „Гробница.“
И продължи да влиза в къщата, в гробницата, а после нещастният и плачещ Бенедикт го последва, без дори да погледне в наша посока. Толкова покорна и победена фигура, този Бенедикт, красив като създателя си, с тъжни зачервени очи и ходещ с модерно поведение, небрежно, без онова усещане за присъствие, което така леко се отразяваше от по-възрастните. Човек би си помислил: Просто дете, просто ученик някъде, просто момче.
Сет се спря.
– Какво искаш да правиш с него? – Попита ме той. – С тях двамата?
– Ти ме питаш? – Казах малко сърдито. – Може би трябва да решим това като съвет. Едва чувах собствения си глас през Гласа. – Заклех се само да върна на Рошамандес отрязаните му крайници, но след това?
„Убий ги и двамата“, каза Гласът. „Те ме подведоха. Убий ги жестоко.“
– Останалите очевидно ще приемат решението ти – каза Сет. – Сега ти си нашият лидер. Защо да чакаш съвета? Дай думата.
– Е, аз все още не съм помазан за владетел, нали? – Отговорих. – А ако съм, добре, ще свикам съвет, преди да ги осъдят на смърт. Дръж ги тук живи.
Гласът изрева.
Виктор стоеше и ме гледаше, докато говорех на Сет, сякаш всяко малко изражение или нюанс в тона ми го интересуваше, поглъщаше го, препращаше го.
– Както желаеш – каза Сет. – Но се съмнявам, че някой ще те разпитва, ако ги ликвидираш и двамата.
Ликвидиране. Такава дума.
– За съжаление, ако е така – отвърнах аз. – И няма да се случи по този начин.
Значи това беше неговата концепция за монархия, така ли? Абсолютна тирания. Добре е да се знае.
Ако беше прочел мислите ми, не даде никакъв знак. Кимна с глава.
И двамата с Бенедикт продължиха напред.
Назад към част 26 Напред към част 28
