Глава 51
Лестат все още беше покрит със сажди. Не му пукаше много за това. Позвънихме на входната врата на Оук Хейвън и отвори самият Стърлинг, облечен в тежката си ватирана роба, и съвършено учуден, че ни вижда точно там, в Дома за отдих на Таламаска – двама странници през нощта.
Разбира се, той ни покани в библиотеката и ние приехме поканата, настанихме се в големите кожени крилати кресла, които бяха така удобно разположени навсякъде, и Стърлинг каза на приятната малка икономка, че не се нуждаем от нищо, и след това останахме сами.
Бавно, с прекъснат глас, Лестат разказа на Стърлинг какво се е случило с Мерик. Описа церемонията и как Мерик се е качил на олтара, и какво е видял – бебето, което оживяло, и Гоблина, който се спуснал в него.
И тогава аз разказах на Стърлинг какво съм видял – Светлината и фигурите, които се движеха в Светлината. Лестат не беше виждал тази Светлина, но никога не се усъмни в мен.
– Мога ли да впиша това в нашите записи? – Попита Стърлинг. Той извади носната си кърпа и избърса носа си. Вътрешно плачеше за Мерик. И тогава сълзите дойдоха и той ги остави да текат за миг, а после ги изтри.
– Ето защо ти казвам – каза Лестат. – За да можеш да затвориш досието си за Мерик Мейфеър и да знаеш какво е станало с нея. За да не свърши в мълчание и объркване, за да не скърбиш за нея вечно, без да знаеш къде е скитала и в какво се е превърнала. Тя беше нежна душа. Ловуваше само Злодея. Нито една невинна кръв не е опетнила ръцете ѝ. И тя правеше това съвсем съзнателно. А защо е избрала този момент, не знам.
– Мисля, че знам, – казах аз. – Но не искам да бъда самонадеян. Избрала е този момент, защото не е била сама. Имала е Гарвайн.
– И как се чувстваш сега, когато той си е отишъл? – Попита Стърлинг.
– Свободен от него – отвърнах аз, – и доста шокиран от всичко, което се случи. Шокиран съм, че Гарвайн е убил леля Куин. Знаеше, че го е направил, нали? Той я изплаши и я накара да падне. Всички го знаеха.
– Да – каза Стърлинг, – много се говореше за това по време на прощаването. Какво ще правите сега?
– Шокиран съм, че Мерик умря, – казах аз. – Мерик ме освободи от Гарвайн. Лестат обичаше Мерик. Аз обичах Мерик. Не знам какво ще правя и къде ще отида. Има хора, които се нуждаят от мен. Винаги е имало хора, които се нуждаят от мен, хора, които са важни за мен. Аз съм вплетен в човешкия живот.
Замислих се в мълчание за убийството на Патси. Отчаяно исках да си го призная, но толкова се отвращавах от себе си заради него, че изобщо не говорех за него.
– Това е добър начин да се изразиш – каза Лестат с горчивина, – вплетен в човешкия живот.
Стърлинг кимна на това.
– Защо не ме попиташ какво ще направя? – Попита Лестат арогантно, с повдигната вежда и намигване.
– Ще ми кажеш ли? – Попита Стърлинг с лек смях.
– Разбира се, че не – отвърна Лестат. – Но аз съм влюбен в Тарквин, можеш да запишеш това в досието си, ако искаш. Това не означава, че можеш да ме завлечеш в имението Блекууд, а и помниш обещанието си към мен да оставиш Тарквин на мира, нали?
– Абсолютно, – каза Стърлинг. – Аз съм човек, който спазва обещанията си.
– Имам въпрос към теб – казах срамежливо аз. – През последните няколко месеца няколко пъти разговарях с Майкъл Къри и Роуан Мейфеър, но те само ме отблъскваха с неясни отговори. Всъщност не искат да ми кажат много за Мона, освен че не може да ме вижда, че е подложена на специална терапия, че е в интензивното отделение. Казват, че може да умре от всякакъв вид инфекция. Дори не мога да да говоря с нея по телефона…
– Тя умира – каза Стърлинг. Той седеше и се взираше в мен. Мълчание.
Тогава Лестат заговори:
– Защо му казваш това? – Стърлинг все още ме гледаше.
– Защото той иска да знае – отвърна Стърлинг.
– Много добре, – каза Лестат. – Хайде, братче, да ловуваме. Знам за двама Злодеи в Бока Ратон, които са сами в едно великолепно имение на брега на морето. Ще бъде толкова забавно, че няма да повярваш. Лека нощ, Стърлинг. Лека нощ на Таламаска. Хайде да вървим.
Назад към част 51 Напред към част 53
