Глава 50
Лятна нощ. Слънцето залязва чак в шест и трийсет. Във фермата Блекууд цареше тишина.
Клем беше натрупал дървата за огрев високо около цялата гробница, а върху тях бяха наредени дърва и въглища. И навсякъде стояха свещите.
Мерик беше там в прекрасна рокля от черен памук с дълги ръкави, а около гърлото ѝ имаше мъниста от джет. Косата ѝ беше свободна. И носеше със себе си една много голяма торба, покрита с причудливи и блестящи мъниста, с две дръжки, която внимателно постави до един от гробовете, направи кръстен знак и почтително положи ръка върху този гроб, който трябваше да бъде олтар.
Със запалка тя запали първата свещ. След това от торбата взе дълъг свещник и след като го запали, отиде при другите свещи една по една. Бавно малкото гробище се изпълни със светлина.
Лестат стоеше до мен с ръка на малкия ми гръб. Треперех, сякаш ми беше студено.
Най-накрая цялото гробище беше осветено и тъй като Клем беше поставил няколко реда свещи в малката църква, за която съвсем бях забравил, те също бяха запалени от Мерик и от прозорците на църквата се разнесе трептяща светлина.
Почувствах студен страх, когато Мерик вдигна кутията с керосин и обилно поля въглищата и дървата, а след това сложи свещника и се отдръпна. Никога не бях виждал свободно стоящ огън с такива размери.
– Елате тук при мен, и двамата – извика тя. – И бъдете мои помощници, повтаряйте това, което ви казвам, и правете каквото ви кажа. Това, в което сте вярвали в миналото, не е важно. Вярвайте заедно с мен сега. Това е всичко. И трябва да повярвате в това, което правя и казвам, за да бъде този екзорсизъм силен.
И двамата ѝ дадохме съгласието си.
– Куин, не се страхувай от това – каза тя.
Огънят пламтеше и пращеше. Отстъпих назад, инстинктивно, а Мерик и Лестат също се отдръпнаха. Изглежда, Лестат го мразеше особено силно. Мерик изглеждаше по някакъв начин очарована. Прекалено очарована, помислих си, но какво знаех тогава?
– Кажи ми истинските имена на родителите и предците на Гарвайн, както ги знаеш – каза Мерик.
– Жулиен и Грейс; Гравие и Алис; Томас и Роуз; Патси – това е всичко.
– Много добре. А сега запомнете това, което ви казах – каза тя. И като се отдръпна, тя отново бръкна в голямата черна чанта и извади от нея златен нож. С ножа тя преряза китката си и като се приближи максимално близо до огъня, остави кръвта си да бликне в него.
Тогава Лестат, страхувайки се за нея, я дръпна назад от изпепеляващите пламъци.
Тя си пое дъх, сякаш беше в опасност и дори се изплаши. След това извади от торбата чаша и ми каза да я държа, а тя отново преряза китката си, дълбоко и грубо, и кръвта потече в чашата, а тя я взе от мен и натежа от кръвта в пламъците.
Сега горещината на огъня беше ужасна, плашеше ме и я мразех. Мразех го с инстинкта на Кръвожаден ловец и с инстинкта на човек. Успокоих се, когато Мерик взе чашата от ръцете ми.
Изведнъж Мерик отметна назад глава и вдигна ръце, принуждавайки и двама ни да се отдръпнем от нея и да ѝ дадем място. Тя извика:
– Господи Боже, Който си сътворил всичко видимо и невидимо, доведи при мен Твоя слуга Гарвайн, защото той все още броди из земното царство и е изгубен за Твоята Мъдрост и Твоята Защита! Доведи го тук при мен, Господи, за да го изпратя при Теб. Господи, чуй вика ми. Господи, нека викът ми стигне до Теб. Чуй слугата си Мерик. Не гледай на греховете ми, а на моята кауза! Присъединете гласовете си към моя, Лестат и Тарквин! Сега.
– Чуй ни, Господи – казах веднага, чувайки Лестат да мърмори подобна молитва. – Господи, чуй ни. Доведи Гарвайн тук.
Колкото и да бях уплашен, изведнъж се оказах прикован към церемонията и докато Мерик продължаваше, Лестат и аз промърморихме някои от по-познатите песнопения.
– Господи, погледни милостиво към твоя слуга Гарвайн – извика Мерик, – който още от бебе се скита объркан сред другите смъртни, изгубен от Светлината и несъмнено жадуващ за нея. Господи, чуй молитвата ни. Господи, погледни към Гарвайн, Господи, изпрати Гарвайн при нас!
Изведнъж огромен порив на вятъра разлюля близките дъбове и дъжд от листа се изсипа върху огъня, който изпрати рев от пращене, а вятърът силно го развълнува и усили, и аз видях над него, доколкото можах, фигурата на Гоблина като мой двойник, очите му зачервени в светлината на огъня.
– Мислиш, че един дух не знае триковете на една вещица, Мерик – каза Гоблин с ниския си плосък глас, който се носеше над шума на огъня – глас, който не бях чувал повече от четири години. – Мислиш, че не знам, че искаш да ме убиеш, Мерик? Ти ме мразиш, Мерик.
Веднага фигурата започна да изтънява, да става огромна и да се стоварва с пълна сила върху Мерик, но тя извика:
– Изгори сега, изгори!
И всички ние се хвърлихме със силата си срещу него, като извикахме единствената дума „изгори“, докато изпращахме силата, и когато той се издигна над пламъците, го видяхме – нещо като безброй малки пламъчета, парализирани над огъня, които се прибираха и виеха в беззвучно и ужасно объркване, а после се обърнаха към себе си и се навиха така, че се превърнаха в оформен вятър, атакуващ олтара, а после във фуния, която отново се стовари върху Мерик.
Шумът беше непоносим. Листата се стовариха като ураган върху нас и пламъкът се разгоря. Мерик се спъна назад, но ние продължихме да се налагаме, викайки:
– Гори, Гарвайн, гори!
– Гори, докато всичко от теб стане чист дух, както трябва да бъде! – Извика Мерик, – и ще можеш да преминеш в Светлината, както Бог пожелае, Гарвайн!
И тогава тя се обърна и от голямата черна торба измъкна малък вързоп и като отгърна белите одеяла, които го покриваха, разкри малкия сбръчкан труп на дете!
– Това си ти, Гарвайн! – Извика тя. – Това си ти, донесен от гроба си, тялото, от което си тръгнал, заблуден, объркан и изгубен! Това е твоето смъртно тяло, твоята детска същност, и от тази същност ти се скиташ, изгубен и хранещ се с Куин! Виж тази малка форма, това е твоята форма, Гоблине!
– Лъжец! – Прозвуча гласът му и той се изправи от тази страна на олтара, точно пред нас, моят двойник долу до копчетата, разяри се и се опита да изтръгне от ръцете ѝ мъничкото черно сбръчкано бебе, но тя не го пусна и му изръмжа:
– Ти си дим и огледала, ти си въздух и воля, кражба и ужас. Върви там, където Бог ще те изпрати! Господи, умолявам те, вземи този слуга, вземи го, както искаш!
Образът му се разколеба. Той се опитваше да се слее с нея. Тя му се съпротивляваше с цялата си сила. Виждах как той се колебае и угасва. Стана блед, едър и издуващ се на светлината на огъня. Какво ли усещаше той от огъня?
Отново се издигна високо над нас, разпростря се над нас като балдахин.
Повдигнах глас:
– Мили Боже, който си създал Жулиен, Гравие, Патси, вземи го, вземи това сираче! Грейс, Алис, Роуз, елате за този обречен скитник. Прибавете молитвите си към нашите.
– Да – извика Мерик, притискайки плътно до гърдите си детското телце, – Жулиен, Гравие, Томас – умолявам ви, излезте от вечния си покой и вземете това дете в Светлината, вземете го!
– Отричам се от теб, Гоблине, сега и завинаги! – Извиках. – Отричам се от Бога! Пред татко, пред всички мои предци, пред ангелите и светците! Господи, чуй молитвата ми!
– О, Господи, чуй нашата молба! – Помоли Мерик.
Тя вдигна бебето и аз видях със собствените си очи живо дете! Виждах как се движат крайниците му, чувах мърморенето му! Чух плача му!
– Да, Гоблин! – Извика тя. – Твоето бебе, да! Влез в тази форма. Влез в законната си плът! Заклевам те, ела, както ти заповядвам.
Високо над огъня гигантският образ на Гоблина се размърда, ужасяващ, слаб и объркан, и после се втренчи, втренчи се в плачещото бебе. Аз го видях. Почувствах го. Казах в сърцето си: Амин, братко, амин.
Надигна се ужасен плач и отново клоните на дъбовете се размърдаха от вятъра.
И след това настъпи пълна тишина, с изключение на огъня. Беше толкова пълна тишина, че изглеждаше, че Земята е спряла да се върти.
Само огънят ревеше.
Осъзнах, че съм на земята. Невидима сила ме беше съборила на земята.
Виждах блестяща светлина, но тя не нараняваше очите ми. Не беше нищо друго освен величествена и падаше върху огъня, но въпреки това в огъня се случваше нещо ужасно.
Мерик беше влязла в огъня. Мерик се беше качила на олтара и беше влязла в огъня заедно с бебето и двамата горяха. Те горяха – неизразимо, безвъзвратно, но в чистата небесна светлина видях фигури, които се движеха, тънки фигури – мършавата, неповторима фигура на попа в светлината, а с него едно бебе, малко бебе, което се мъчеше, а там беше и Мерик, Мерик и една малка старица, и видях как Мерик се обърна и вдигна ръка, сякаш за да се сбогува.
Лежах замаян от Светлината, от нейната необятност и неоспоримото чувство на любов, което изглеждаше част от нейната природа.
Мисля, че се разплаках.
После бавно огромното богатство на благословената Светлина избледня. Топлината и славата ѝ си отидоха. Топлината на нощта се затвори около мен. Земята отново беше самотната Земя.
Преоткривайки крайниците си и как да ги използвам, се изправих на крака и осъзнах Лестат беше измъкнал тялото на Мерик от огъня и ридаеше и се опитваше да потуши пламъците, които я поглъщаха, като удряше с палтото си по горящата ѝ фигура.
– Тя си е отиде, видях я да си отива – казах аз.
Но той беше бесен. Не искаше да ме слуша. Пламъците най-накрая бяха задушени, но половината ѝ лице беше изгоряло, както и по-голямата част от торса и дясната ѝ ръка. Беше ужасна гледка. Той преряза китката си, остави гъстата, вискозна кръв да се излее върху тялото ѝ, но нищо не се случи. Знаех какво е искал да се случи. Знаех преданието.
– Няма я – казах отново. – Видях я да си отива. Видях я в Светлината. Тя ми помаха за сбогом.
Лестат се изправи. Той избърса кървавите си сълзи и саждите по лицето си. Не можеше да спре да плаче. Аз го обичах.
Вдигнахме останките ѝ и ги поставихме заедно на олтара. Разпалихме огъня и не след дълго тялото се превърна в пепел, която разпръснахме. И огънят, и тялото на Мерик вече ги нямаше.
Влажната нощ беше тиха и спокойна, а гробището лежеше в мрак. Лестат заплака.
– Тя беше толкова млада сред нас – каза той. – Винаги младите са тези, които я свършват. Онези, за които смъртността притежава магия. С напредването на възрастта именно вечността е нашето благодеяние.
Назад към част 50 Напред към част 52
