Глава 52
Небето все още беше тъмно лавандулово, когато влязох в къщата на следващата вечер. Лестат се беше забавил на гробището и произнасяше някаква последна молитва за Мерик или за Мерик, не бях сигурен какво точно.
Ловът ни снощи в Бока Ратон беше прекрасен и той отново ми беше дал дара на всемогъщата си кръв, а аз бях развълнуван и объркан и се молех по свой начин за някакъв знак какво да правя с Мона, чудейки се дали мога просто да я видя и да поговоря с нея; ако отида в „Мейфеър Медикъл“ и настоявам, може би ще мога да използвам някаква омагьосваща сила, за да стигна до мястото, където е тя? Един последен поглед… един последен разговор.
Но изведнъж Жасмин и Клем се втурнаха към мен в подножието на стълбите.
– В спалнята ти има луда жена – каза Жасмин. – Нищо не можехме да направим, за да я спрем, Куин. Това е Мона Мейфеър, помниш ли я? Тя е там горе, Куин. Дошла е тук с лимузина, пълна с цветя, Куин, и е жив скелет, ще умреш, когато я видиш. Куин, почакай, не можахме да я спрем. Единствената причина, поради която ѝ помогнахме с всички тези цветя, е, че беше толкова слаба.
– Жасмин, пусни ме! – Извиках. – Аз я обичам, не разбираш ли?
– Куийн, нещо не ѝ наред! Бъди внимателен!
Изтичах нагоре по стълбите толкова бързо, колкото всеки смъртен се осмеляваше, втурнах се в спалнята си, затръшнах вратата и я заключих.
Тя се изправи, за да ме поздрави. Жив скелет! О, да! А леглото беше покрито с нейните цветя. Стоях там, шокиран до дъното на същността си, шокиран и толкова щастлив да я видя, толкова щастлив да се втурна към нея и да взема крехката ѝ форма в ръцете си! Моята Мона, моята крехка и увяхваща Мона, моята бледа и великолепна Мона, о, Боже мой, не ми позволявай да я нараня.
– Обичам те, моя любима Офелия – казах аз, – моя Офелия Безсмъртна, и моя винаги…
О, погледни розите, маргаритите, циниите, лилиите.
– Благороден Абелар, – прошепна тя. – Дойдох да поискам най-голямата жертва; дойдох да поискам, позволи ми да умра тук, позволи ми да умра с теб тук, позволи ми да умра тук, а не там с техните игли и тръби, позволи ми да умра в твоето легло.
Отдръпнах се. Можех да видя цялото очертание на черепа ѝ под кожата ѝ и костите на раменете ѝ под петнистата болнична рокля, която носеше. Само червената ѝ коса беше пощадена. Ръцете ѝ бяха като пръчки, а дланите ѝ бяха същите. Гледката беше ужасяваща. Тя страдаше с всеки дъх.
– О, скъпа моя, мила моя, слава Богу, че дойде при мен – казах ѝ, – но не виждаш ли какво се е случило с мен? Не могат ли очите на твоята вещица да видят? Аз вече не съм човек. Не съм твоят благороден Абелар. Не спя там, където слънчевите лъчи могат да ме достигнат. Погледни ме, Мона, погледни ме. Искаш ли да бъдеш това, което съм аз? – Какво бях казал? Бях луд. Не можех да се спра. – Искаш ли да бъдеш това, което съм аз? – Попитах отново. – Защото няма да умреш, ако искаш да бъдеш това, което съм аз! Ако ще живееш вечно от кръвта на другите. Ще бъдеш безсмъртна с мен.
Чух как ключалката на вратата ми се завъртя. Възмутих се, а после замълчах. Беше Лестат, който влезе.
Мона се взираше учудено. Той беше свалил слънчевите си очила и стоеше под газьола, сякаш се къпеше в светлината му.
– Позволи ми да дам Тъмния трик, Куин – каза той. – Така ще бъдеш много по-близо до своята принцеса. Позволи ми да я взема за теб със силната си кръв и така умовете ви няма да са затворени един за друг. В миналото съм бил майстор на такива тъмни трикове, Куин. Мона, ще знаеш ли нашите тайни? – Той се приближи до нея. – Направи своя избор, хубаво момиче. Винаги можеш да избереш Светлината някоя друга вечер, шери. Попитай Куин, ако се съмняваш. Той я е виждал. Видял е Светлината на Небето със собствените си очи.
Тя се вкопчи в мен, докато той ѝ говореше, крачейки по пода, напред-назад, разказвайки ѝ толкова много неща – как беше при нас, правилата, ограниченията, начинът, по който той нарушаваше правилата и ограниченията, начинът, по който силните и старите оцеляваха, начинът, по който новите отиваха в пламъците. Все така говореше той, а тя се притискаше към мен, моята Офелия в гнездото си от цветя, с толкова крехки крачета и цялото ѝ малко тяло, което трепереше, о, сладка Офелия Безсмъртна.
– Да. Искам го, – каза тя.
