ГЛАВА 17
Тръгнах към прозореца, а болката ме прониза, докато ме обсипваха парчета от покрива. След това се проврях през него точно когато стените се сгънаха, освобождавайки гъст облак от натрошен камък от огромния удар. Коленете и ръцете ми се разкъсаха, но се насилих да продължа да се движа през отломките. През тебеширената мъгла видях как нещо тъмно се устремява към мен. Вдигнах ръцете си, преди да осъзная, че вече не държа оръжие. Някъде по време на лудото ми бягство, за да избягам от срутващото се светилище, го бях изпуснала.
Опитах се да избягам – и бях хваната, преди да направя и една крачка. Тогава разпознах голямото тяло, до което бях притисната. Почувствах как груби, горещи ръце ме обхождат, търсейки следи от нараняване. Болеше ме навсякъде, но болката избледня при съзнанието, че Ейдриън е все още жив. Обгърнах го с ръце и за една блажена секунда усетих, че той ме прегръща със същата сила. След това Ейдриън ме избута зад себе си достатъчно бързо, за да накара зъбите ми да изтракат.
– Хондалте! – Прозвуча един глас.
Спри – преведох мислено, разпознавайки демоничната дума от времето, когато бяхме в кралството. Гъстият облак се разпръсна, разкривайки причината за гибелта на светилището. Един от слугите беше забил камиона си в страната на сградата, събаряйки отслабените от стрелбата стени. Това, което видях, когато надникнах около Ейдриън, изглеждаше също толкова зловещо.
Половин дузина слуги се очертаваха като силуети на фона на фаровете на превозните средства. Деметриус стоеше в средата, черната му коса се сливаше със сенките, които се влачеха зад него като пелерина.
– Ейдриън, стига – каза демонът с раздразнен глас. – Отдалечи се. Нямам желание да те нараня.
– Разбира се, че не искаш – подигра се Ейдриън. – Всичките тези куршуми, насочени към мен, бяха просто опит да ме поздравиш.
Погледът на Деметриус го прониза.
– Те бяха, за да ограничат щетите, които нанасяш на хората ми, но ти, повече от всеки друг, знаеш защо искаме да си жив. Всъщност Майхем е наказан за това, че не е инструктирал хората си да внимават с теб по-рано.
Не бях мислила, че един демон е способен да каже истината, но точно сега вярвах на Деметриус. Като начало, шест оръдия бяха насочени към нас, но по заповед на демона никой не стреляше. Що се отнася до Ейдриън, по него капеше кръв от многобройните рани, оцветяваше дрехите му и правеше косата му кестенява, но когато го държах, той се чувстваше цял. Тъжно ми беше, че се научих да правя разлика между сериозно ранен и умерено ранен.
– А, но ако тя е мъртва, тогава вече нямаш нужда от мен – контрира Ейдриън.
Добра забележка и много плашеща. Погледнах надолу. Все още се намирахме на осветена земя, от слабото луминисцентно излъчване, което се носеше нагоре, така че Деметриус не можеше да стигне до нас. Разбира се, с всички оръжия, насочени към нас, нямаше нужда да го прави.
– Ти все още си мой син – каза тихо Деметриус. – Дай ни Давидовата и аз с радост ще те посрещна у дома.
Цялото тяло на Ейдриън се напрегна.
– Спри да ме наричаш така – каза той, като всяка дума вибрираше с омраза. – И ще получиш Айви само през трупа ми.
Деметриус въздъхна, по бледите му черти проблясваше примирение.
– Ако настояваш да умреш за нея, така да бъде. – Тогава черните му очи заблестяха. – Аз обаче ще те възкреся, за да можеш да изпълниш съдбата си.
Дъхът на Ейдриън изсвистя през зъбите му.
– Нямаш силата да го направиш.
От смеха на демона ме побиха тръпки на отвращение.
– Всичките ти свръхдози, сине? Аз вече съм ги направил. Много пъти.
Шест пушки се издигнаха със смъртоносна цел. Сред вълната от страх усетих и как ме обзема чиста решителност. Не можех да се спася, но никой друг нямаше да умре заради мен тази вечер.
Отблъснах Ейдриън настрани, колкото можех по-силно. Дали заради адреналина, или заради решителността на последното желание, но действително успях да го поваля. Точно в момента, в който шокираният му поглед срещна моя, се чуха множество силни пукота. Напрегнах се в очакване на болката… и тогава проговори хладен, познат глас.
– Неподходящ момент ли е? – Попита сухо Зак.
Шокът ме замрази, като мускулите ми все още бяха сгърчени, а очите – само процепи от процеса на стискането им. Мина секунда, преди да регистрирам, че всъщност не съм мъртва. Не бях и простреляна, освен ако не се брои кракът ми, но това беше от по-рано и все пак се усещаше като рана в плътта.
Куршумите обаче бяха подредени пред мен, достатъчно близо, за да протегна ръка и да ги изтръгна от въздуха. Те висяха, сякаш някой беше натиснал Пауза на дистанционно управление, и аз се взирах в кухите им точки с болезнено очарование. След това се чу нова серия от силни истрели.
Моят стрелкови отряд падна в редица, а телата им се разпръснаха на пепел, щом докоснаха земята. Не останаха дори дрехите и обувките им. Останаха само оръжията им, а пясъкът погълна удара и оръжията паднаха с приглушен трясък.
– Архонт. – Гласът на Деметриус беше едва контролирано ръмжене. – Не трябва да си тук.
Какво правиш, когато демон гледа ангел, а между тях се носи пепелта на мъртви слуги? Излизаш от пътя им, разбира се.
Измъкнах се встрани, разчиствайки тази пътека от куршуми, в случай че внезапно се активират отново. Ейдриън се изправи, хвана ме за ръката и ме придвижи към разбитото светилище. Зак не погледна към никой от нас. Пронизващият му тъмен поглед беше съсредоточен върху демона, чиито сенки се простираха и ставаха зловещо големи зад него.
– Трябва да си тръгнете – заяви Зак с мек тон.
Бях напълно съгласна, но той говореше на Деметриус. Демонът издаде още едно ръмжене, а сенките му се увеличиха още повече. След това те започнаха да се въртят, образувайки множество фуниевидни облаци, които разпръскваха пясъка и караха най-близките до него автомобили бавно да се плъзгат и въртят.
– Давидовата е моя – изсъска Деметриус.
– Време е да тръгваме, Ейдриън – казах нервно.
– Колите ни са разбити – беше мрачният му отговор.
– Престани с театъра, Деметриус – каза Зак, все така с онзи спокоен тон. – Не можеш да победиш офицер на Всевишния.
– Ако това си ти – отвърна демонът с буйна омраза. – Познавам всички офицери, защото някога и аз бях такъв, но никой от тях не се казва Закхей. – След това поклати глава, сякаш му беше интересно. – Възможно е да криеш самоличността си зад това име и човешката си обвивка, но ако си това, което твърдиш, защо не ме поразиш заедно със слугите ми?
– Това не са били моите заповеди – отвърна равнодушно Зак.
Защо не? Исках да изкрещя, но продължавах да се отдръпвам заедно с Ейдриън. Вече бяхме изравнени с разрушеното светилище, а пустинята се простираше като празно платно зад нас.
– Заповеди. – От тона на Деметриус се разнесе презрение. – Не ти ли омръзнаха?
Устата на Зак се изкриви в най-слабата усмивка.
– Понякога.
– Тогава се освободи – заповяда Деметриус. – Живей под собственото си управление, както правим ние, братко мой.
След това каза нещо на език, който ми напомняше на демонския, ако се махнат всички сурови срички и се заменят с лирична изящност. Зак отговори на същия език и аз почти затворих очи от блаженство. Нищо досега не беше звучало толкова красиво. Разбира се, ако той приемаше предложението на Деметриус, и двамата бяхме мъртви.
– Знаеш ли какво казват? – Прошепнах на Ейдриън.
Той продължаваше да ни отдръпва.
– Деметриус каза, че неговият народ скоро ще завладее това царство, и призова Зак да се присъедини към тях. Зак отказа.
Това явно беше вбесило демона. С ужас наблюдавах как фуниевидните облаци на Деметриус се превръщат в нещо като торнадо F-4, което изхвърля отломки от смачканото светилище. Една от колите на слугите се преобърна и задейства аларма.
– Можеш ли да бягаш, Айви? – Попита Ейдриън, като гласът му едва се чуваше над вятъра и пищящата аларма на колата.
Чувствах, че нямам сили да пълзя, но ако животът ми зависеше от това? Да.
– Ами Коста и останалите?
– Те са мъртви – отвърна категорично Ейдриън.
Отчаянието ме накара да се спъна. Дори не помнех имената им, а те бяха умрели заради мен. Колко още щяха да умрат, ако продължавах да търся това оръжие, за да спася сестра си?
– Върви сега – подкани ме Ейдриън, като пусна ръката ми.
А ти? Щях да попитам, когато около нас се разля светлина, която за кратко освети всичко с обедна яснота. Видях ръце и крака сред отломките, задната част на пикапа, който беше разрушил светилището, купчините разнасяща се пепел и всеки нюанс от шокираното изражение на Деметриус, когато стената му от торнадо внезапно се разсея.
Ръката на Зак се отпусна, но под кожата му все още пулсираше светлина, сякаш вените му бяха заменени с ивици електричество.
– Остави, Деметриус – каза той във внезапната тишина.
– Кой си ти? – Почти прошепна демонът.
Погледът на Зак не помръдна.
– Това е последното ти предупреждение.
Деметриус изчезна, като отнесе със себе си мъглявите остатъци от съсипаните си сенки. Щях да издам триумфален възглас, ако не бях толкова разстроена от безсмислената загуба.
– Всички останали са мъртви – казах аз, тонът ми беше равен като този на Ейдриън. – Защо не се появи преди това, Зак?
– Не бях изпратен – отвърна той, а отговорът ме накара да искам да крещя. – Освен това не всички са мъртви. Някои са заспали.
С това той отиде до отломките и хвана една мръсна, ранена ръка. Коста се надигна от камъните със задъхване, погледът му се стрелна наоколо, сякаш очакваше нападение.
– Не се страхувай – заяви Зак. – Ти си в безопасност.
И не е ранен, ако се съди по това колко лесно се движеше Коста, след като се освободи от камъните. Загледах се, като неверието ми се превърна в изумление. Нямаше как да е бил само „заспал“. Все още имаше дупки от куршуми в ризата си, да не говорим, че беше погребан под каменна сграда; и все пак сега изглеждаше в по-добра форма от мен.
Един поглед към лицето на Ейдриън го потвърди. Той се взираше в Зак, докато изражението му се променяше от шок към очакване.
– Събуди останалите – каза той с едва сдържана ярост.
Зак не отговори, но отиде до друга неподвижна част от тялото и после измъкна един напълно здрав Туко.
– Какво стана със слугите? – Попита Туко, изтръсквайки праха и отломките от косата си.
– Пепел – отвърна Ейдриън с лаконичен тон.
– Буено – отговори Туко, последвано от: – Къде е Томас?
– В светилището – казах аз, като гласът ми се улови на следващата дума. – Спи.
– Не е заспал. Томас е мъртъв – поправи ме Зак, без емоция в тона му.
Ейдриън се приближи и хвана Зак за яката на пуловера му.
– Събуди го. И него. Събуди го – каза той през зъби.
Красивите черти на Зак останаха в тази спокойна маска.
– Той е мъртъв – отвърна той, като съскаше думите, както беше направил Ейдриън. – Нито исканията ти, нито гневът ти могат да променят това.
– Но ти можеш да го спасиш – избухнах аз и се втурнах да хвана архонта за ръкава. – Моля те, спаси го.
Зак погледна мен и Ейдриън, преди да отмести ръцете ни настрани.
– Неговото време беше дошло, както и на другите двама. Свърши се.
След това се отдалечи, като добави:
– Има и други, които все още можете да спасите, ако не сте се отказали. Билетите чакат на летището в Дуранго. Каквото и да решите, не оставайте тук. Деметриус скоро ще намери смелост и ще се върне.
Когато Зак изчезна, една от доскоро мълчаливите коли се раздвижи. Четиримата се загледахме в нея за момент, а после по негласно споразумение се качихме вътре.
Не знаех дали останалите бяха мотивирани от инстинкт за оцеляване, но аз знаех защо се качих в колата и то не беше само защото исках да съм далеч от светилището на смъртта зад нас. Може и да бях ядосана, объркана и да имах отчаяна нужда от душ, но все още не бях готова да се предам.
Назад към част 17 Напред към част 19
