Глава 14
Два дни по-късно Иън ни закара до границите на градчето Сентралия, Пенсилвания. Районът изглеждаше достатъчно безобиден, ако и да беше изоставен и обрасъл, но едно подушване ми подсказа, че няма да ми хареса каквото и да беше планирал Иън по-нататък.
– Защо това място мирише на демони?
Иън се усмихна безгрижно.
– Кой друг би имал силата да направи заклинанието, което търсим?
– Аз, след като разбера как, защото никой с ума си не би използвал демони, за да хване друг демон в капан – посочих аз.
Той ме погледна разбиращо.
– Не всички демони са лоши.
Технически вярно. Нехтан, демоничен имп, с когото се сприятелих за първи път преди няколко хиляди години, беше мило създание, което е било малтретирано от по-жестоките си събратя. Но Нехтан беше изключение, а не правило.
– Дори да се случи да познаваш тук демон, който не е зъл, този град мирише на няколко демона. Не един.
– Няколко живеят тук – съгласи се Иън. – Някои демони от по-ниско ниво се преместиха, след като хората изоставиха мястото преди десетилетия, когато тунелите за въглища под него се запалиха и не можаха да бъдат потушени. Но повечето от тях презират живота във и около въглищна мина.
В това вярвах. Демоните обичаха да живеят на едро, което не беше трудно за вид със свръхестествени способности, еони дълголетие и абсолютно никакъв морал.
– Демоните имат и тайна убежищна къща, в която приютяват ренегатски демони, наред с други – продължи Иън. – Познавам собственика на такова заведение. Той е достатъчно могъщ, за да направи нашето заклинание, но макар да не знам къде е, познавам демон, който би трябвало да го намери.
– Какво би разширило границите на демоничната култура дотолкова, че да накара някои от тях да се скрият? – От друга страна, вероятно не исках да знам. И без това имах достатъчно ужаси, които да запълват кошмарите ми.
– Обикновено е толкова просто, колкото да си различен – отвърна Иън и добави с изнервен тон. – Ти от всички хора трябва да знаеш как повечето видове са склонни да криминализират това.
Аз го знаех. Обикновено вампирите избиваха междувидовите хора като мен веднага щом съществуването ни станеше известно. Насаждането на страх беше довело и до забрана на магията, когато преди много време достатъчно вампири твърдяха, че тези с магия замислят заговор за поробване на немагичните си събратя. Те нямаха доказателства, но това нямаше значение. Магията била обявена за незаконна и всички вампири, хванати да я практикуват, били екзекутирани. От тази жестока чистка се родиха Съветът, Пазителите на закона и Принудителите. Влязох в редиците им само за да използвам достъпа, който ми даваше работата, за да помагам тайно на хората, малтретирани от тези закони. Помнеше ли Иън това?
Дори и да не го помнеше, бях се съгласил да оставя съдбата да реши какво си спомня, така че единственото, което казах, беше:
– Вярваш ли на демона, с когото ще се срещнем тук?
– Вярвам, че ще съжалява, ако ме предаде – отвърна той с непринудена смъртоносна лекота. – Той не знае степента на моите способности. Ти също не можеш да му разкриеш способностите си. Ето защо ще останеш с колата, докато аз отида в града.
– О, разбира се – казах аз. – Просто си мислех, че трябва да си направя ноктите.
Сарказмът ми само го накара да се усмихне.
– Понякога личните ми дела ще ме накарат да напусна в даден момент, а ти не можеш да очакваш да съм прикован към бедрото ти всеки момент, нали?
Ооо, отмъстителна гад! Щях да го накарам да си плати за това, че избълва собствените ми думи по мой адрес. Но първо…
– Наслаждавай се на цялото лично време, което искаш, след като отида с теб да се срещна с този демон.
– Няма да се случи, любима. Една от способностите на този демон е да вижда източника на магията на хората. Ако дойдеш, той ще забележи полубожествената ти природа, преди да успееш да кажеш „здравей“.
А за мен вече се носеха слухове. Тенох ме предупреди, че това ще се случи, ако някой види какво съм и остане жив, за да разказва за това. Оцеляването на Дагон се връщаше, за да ме ухапе по още един начин. Но все пак нямаше да позволя на Иен да влезе сам в град, пълен с демони, само за да попречи на още един човек да научи тайната ми.
– Тогава ще остана извън полезрението.
– Да, като останеш тук – отвърна той с твърд тон. – Ако има неприятности, с които не мога да се справя, ще изпратя магическа сигнална ракета. Ще бъдеш достатъчно близо, за да я видиш и да се притечеш.
Той нямаше да се остави да бъде разубеден. Добре. Ще спра да споря.
– Добре, тогава.
Той ме дари с весела усмивка, докато слизаше от колата.
– Трябва да отнеме само няколко часа.
Гледах го как върви по пътя с пукнатини, достатъчно големи, за да позволят на кафеникавата растителност да проникне в асфалта. След това зави надясно по улица, която вероятно някога е била главната улица на града. Когато се изгуби от погледа ми, продължих да стоя в колата… още пет минути.
Тогава излязох и се втурнах след него. Сигурно си е загубил ума, както и по-голямата част от паметта си, ако си е мислел, че ще остана назад през цялото време.
Дори с миризмата на сяра и по-слабата миризма на горящи въглища, ароматът на Иън беше лесен за проследяване. Останах на вятъра, за да не долови аромата ми, и летях, за да не издават краката ми нито един от хрущящите звуци, които издаваше той, докато вървеше по изсъхналите през зимата листа. След няколко минути Иън се промъкна в една пещерна постройка. Сигурно е входът на мината.
Спрях на мястото си зад покрива на бивша бензиностанция. Трябваше ми камуфлаж, преди да продължа. Добре, че знаех точно как да се скрия. Трябваше ми само малко помощ.
Прерязах пръста си, като използвах кръвта си, за да нарисувам няколко символа върху покрива. След това ги изпълних с най-малкото количество енергия. Не исках магията ми да бъде усетена от демоните в града.
– Призовавам духа на Лия, дъщерята на Сиобан – прошепнах на символите. – Лия, чуй призива ми.
Миг по-късно се появиха очертанията на силно изрязана черно-бяла рокля, а след това на фокус разцъфна и самата Лия.
– Не мога да проумея защо е вярвал, че ще останеш в колата – бяха първите ѝ думи. – Нима не си спомня нищо за теб?
Потиснах смях.
– Паметта на Иън може и да е непостоянна, но упоритостта му е същата, ето защо се нуждая от още една услуга.
Тя се усмихна с очакване.
– Прикриване?
– Моля.
Лия разпери ръце. Влязох в прегръдката ѝ, усещайки хладината на силата вместо телесната форма на жена. Но силата на Лия беше по-голяма от плътта и костите. Това беше и ирония на съдбата. Лия бе станала вещица едва след като бе екзекутирана като такава по времето, когато американските колонии бяха нови.
Силата на Лия продължи да ме обхваща, докато не се почувствах сякаш съм потопена в ледена вода. След това видях как тялото ми се превърна в прозрачно като нейното, преди да изчезне напълно. След като това стана, формата на Лия също изчезна. Така обляна в силата си, тя успя да ме вдигне и да ни запрати и двете в мината.
Отначало тя изглеждаше така, както очаквах да изглежда една изоставена мина, с рушащи се подпорни колони и парчета оборудване, наполовина заровени в каменистата земя. Но въглищната писта, която минаваше в мрака, беше в девствена форма. Лия я последва и минути по-късно светлините хвърлиха златисто сияние в далечината, а аз чух смях и музика, от всички неща. На един остър завой след десен завой фасадата на изоставената мина изчезна.
Това, което видях, можеше да се превърне в джаз клуб. Димът от цигари се носеше във въздуха, докато на близката сцена опитен квартет свиреше задушевна музика. Дивани, столове и маси бяха разпръснати от издълбания в камък бар в основната зала, а два по-малки бара от дърво и стомана се виждаха отвъд дансинга на отделна стая. Плаващите кълба хвърляха уютно сияние, като същевременно позволяваха на по-тъмните ѝ ъгли да приютят опасност или романтика, в зависимост от настроението на обитателя. Със своето уединение, липсата на хора и звездната музика може би щях да стана редовен посетител, ако не беше изпълнено и с демони.
Поне десетина от тях бяха наметнати върху канапетата в основната зала. Други се разхождаха заедно на дансинга, а още десетина седяха на столовете пред трите бара. „Няколко“ демона в града, задника ми!
А Иън се беше разположил на един от диваните, сякаш беше просто поредният демон, който се наслаждаваше на музиката, а не вампир, заобиколен от врагове, които можеха да се обърнат срещу него всеки момент.