Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочни обещания – Книга 2 – част 39

Глава 37

Къщата на Менчерес имаше четири спални. Не използвахме нито една от тях, макар че Иън взе спалното бельо от най-близката, за да ни завие там, където лежахме. Върнахме се в стаята с изглед към плажа. Каменната камина беше газова, но въпреки леко острия си аромат отделяше приятно количество топлина.
Силвър спеше на дивана над нас. Беднякът едва си беше направил труда да си вдигне главата, когато се върнахме. По-късно щях да се разровя в кухнята за зеленчуци за него, но точно сега исках още няколко минути да се сгуша с Иън.
Беше донесъл възглавници, но главата ми се облегна на ръката му, а свободната му ръка проследяваше извивката на рамото ми. Протегнах ръка, за да докосна мястото на ръката му, около което обикновено се увиваше рогът. В някакъв момент по време на първата ни среща в зимната градина той го беше свалил. Аз дори не бях забелязала.
– Радвам се, че рогът не реагира бурно на докосването ми – казах аз. – В противен случай щях да оставя парченца мозък по красивия под от дрипава дървесина в зимната градина.
Иън изхърка.
– Бях го включил в банята с теб при Йона онази вечер, или това беше едва вчера?
– С цялото това телепортиране, смяна на часовите зони и всичко останало не мога да си спомня – отвърнах аз.
– Аз също не мога, но рогът или те харесва, или знае, че не се опитваш да ми го откраднеш. Сигурно затова не те наранява, когато го докосваш.
– Вероятно е второто – казах аз и добавих сухо: – Очевидно е притежателна малка реликва, за да откъсне главата на всеки, който се опита да я отнеме от сегашния ѝ собственик.
Друг смях, този път с нотка на мрачност.
– Никога няма да забравя главоболието, което ми причини, и то когато рогът реши, че ме харесва достатъчно, за да ме задържи.
Не напомних на Иън, че „харесването“ му не беше част от решението на рога. Ашаел беше казал, че го привлича само суровата сила и потенциалът за повече. Ако това е така, разбирах защо е бил привлечен от Иън. Като вампир той вече беше много по-могъщ от нормалното, за което свидетелстваше и победата му над мен в първата ни битка. Като вампир с високи умения в областта на тактилната магия и с допълнителна сила след това, което Иън бе погълнал от Дагон? Нямах представа какви висоти можеше да достигне Иън.
Високи, както изглеждаше от реликвата, която го избра.
– Не се опитвах да подслушвам по-рано. – Тонът на Иън стана сериозен, което ме предупреди, че няма да ми хареса това, което предстои. – Но ти крещеше, така че нямаше как да пропусна да чуя защо смяташ, че Тенох е превърнал Влад във вампир точно преди да умре.
Настръхнах, отдръпнах се от него, без да осъзнавам, че съм се преместила, докато не усетих хладен въздух там, където беше тялото му. По-скоро щях да си извадя всичките зъби, отколкото да говоря за това. Не – по-скоро бих си извадила всички зъби, бих ги преглътнала, а после бих ги извлякла от стомаха си с остра кука, отколкото да говоря за това.
Но Кат едва не ме докара до пълен срив, като само го спомена по-рано. Колко от това беше чула Ерешки? Ако беше доловила нещо от него, щеше да го сподели с Дагон, а аз не можех да си позволя да дам на демона толкова мощно оръжие срещу мен. Това означаваше, че трябва да говоря за това. Понякога единственият начин да изчистиш инфекцията от една рана беше с остър нож.
– Не знам какво си чувал за Тенох. – Гласът ми беше рязък. Ако правех това, трябваше да бъда възможно най-хладнокръвна. – Много хора говорят за силите му, но повече от всичко друго Тенох беше добър човек, дълбоко обременен от загрижеността си за другите. Това отчасти го вкара в гроба. Не можеш да се грижиш така, без това да ти се отрази зле.
– Менчерес винаги е вярвал, че смъртта на Тенох е причинена от нещо повече от засада на мародерстващи гули. – Гласът на Иън беше неутрален, сякаш знаеше, че не мога да понеса нищо повече.
Кимнах рязко с глава.
– Менчерес е бил прав. Гулите, които убиха Тенох, бяха щастливи да вярват, че са го надвили с по-големия си брой, но аз знаех, както и Менчерес, че Тенох все още е можел да избяга. Като изключим невероятната сила, Тенох беше телекинетик и пирокинетик. Ако искаше, можеше да редува откъсване на главите им или взривяването им…
Иън довърши онова, което не можех да си позволя да кажа.
– Вместо това, Тенох е позволил на онези гули да го убият.
– Само две седмици след като превърна най-жестокия човек на света във вампир. – Изпуснах смях, който звучеше толкова съкрушено, колкото ме караха да се чувствам спомените. – През първите няколко десетилетия бях твърде опечалена, за да се запитам защо превръщането на Влад беше последното нещо, което Тенох направи. После Влад започна да проявява сили, които можеше да има само ако Тенох беше влял остатъка от наследството на Каин във Влад, когато го превърна. Тогава разбрах, че Тенох е определил Влад за мой нов убиец, ако възникне нужда.
– Може би Тенох е изпразнил останалата част от наследството на Каин във Влад, защото е знаел, че скоро няма да има нужда от него?
Погледнах Иън с поглед, който той не заслужаваше.
– Тогава е можел да ми го даде, но не го е направил. Нито тогава, нито хиляди години по-рано.
Иън се подпря на лакътя си.
– Имаш предвид, че Тенох е дал на Менчерес тази сила, след като Тенох е превърнал Менчерес във вампир.
Кимнах рязко с глава.
– Скоро след като Тенох ме превърна във вампир, имаше… инцидент, свързан с други мои способности. Това, което направих, го ужаси, но той ме обичаше твърде много, за да ме убие. Затова ме накара да се закълна, че винаги ще държа тази част от себе си заключена, а след това завеща наследството на силата на Каин на Менчерес. – Засмях се без чувство за хумор. – Менчерес беше предвиденият ми екзекутор, ако наруша обета си и позволя на другата половина от мен да вземе надмощие. Менчерес не го знаеше, но аз винаги го знаех.
По чертите на лицето на Иън избухна гняв, преди да изчезне. С внимателно контролиран тон той каза:
– Тенох ти каза това?
Прилив на защитна реакция ме накара да седна.
– Ти не разбираш. Това, което ст видели от моите сили, е само малка част от това, на което съм способен в действителност. Тенох не е взел това решение лесно. Той мислеше за по-голямото добро…
– По-голямото добро. – От тона на Иън капеше презрение. – Трябва да се замисля дълго и упорито, за да намеря три думи, които са по-изкривени, за да оправдаят причиняването на ненужна болка и страдание, отколкото тези.
– Може би – казах аз. – Тенох обаче му повярва, когато дойде при мен. Мислех, че е престанал да се страхува от мен, защото бяхме преживели толкова много. После той умря и Влад започна да проявява сили, които не можеше да има сам. – Опитах се да се засмея, но това излезе като задушаващо се ридание. – Тенох сигурно си е мислел, че Менчерес няма да е достатъчен, за да ме свали. Менчерес беше изпаднал в депресия, след като първата му жена го напусна и започна да крои заговори срещу него. Така че Тенох изхвърлил последните си наследени сили във Влад, а две седмици по-късно се самоубил с орда гули.
Оставяйки ме да се олюлявам от скръб, вина и огромно чувство за вина, след като събрах всичко заедно.
– Нищо чудно, че говориш за другите си способности като за отделна личност. – Гласът на Иън беше много мек. – Това е начинът, по който си разделяла болката, когато тя е била твърде голяма, за да я понесеш.
Някога щях да споря. Сега затворих очи.
– Може би.
– Тенох все още е бил проклет глупак.
Очите ми се отвориха навреме, за да видя как погледът ми проблясва в черно. Иън не помръдна от яростта, която трябваше да види, както и да усети.
– Може и да е имал добри намерения, но подобно на милиони родители, които отхвърлят децата си заради неща, които не разбират, Тенох е сгрешил. Ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш, и загубата на Тенох е, че никога не е осъзнал това.
Мъката стегна мускулите ми, докато не почувствах, че ме бият отвътре.
– Не си видял какво направих…
– Като нов вампир, който се справя с невероятно изострени сетива и емоции, които несъмнено са активирали способностите в другата ти природа? – Иън издаде презрителен звук. – Не е нужно да го виждам, за да знам, че изплъзването на свръхестествения контрол не те превръща в чудовище, което трябва да бъде изтребено. Да, силата ти може да е опасна, но същото може да се каже и за вампирската ти страна. Или човешката ти, когато това се прилага.
– Тенох никога не би стигнал до такива крайности, ако не знаеше, че това е единственият начин!
Бях си го повтаряла безброй пъти през вековете. В противен случай знанието, че Тенох все още ме е смятал за заплаха, която трябва да бъде елиминирана, когато умре, щеше да ме сломи.
– Страхът може да накара хората да вършат ужасни неща, дори на тези, които обичат – отвърна Иън с по-мек тон. – Ти знаеш това. Просто не можеш да се насилиш да го признаеш, когато става въпрос за Тенох. Кара те да се чувстваш нелоялна, а това е само началото. Когато осъзнаеш, че именно Тенох е сгрешил, а не ти, ще трябва да се изправиш пред факта, че си натъпкала половината от себе си в клетка само за да успокоиш страховете на човек, който е трябвало да те обича безусловно, защото това е кървавата работа на един родител.
– Той ме обичаше! Просто знаеше, че на другата ми половина никога не може да се вярва…
– Глупости – каза Иън рязко. – Той никога не си е правил труда да разбере. Видял е баща ти, посрал се е от ужас, след което е решил, че нещо толкова могъщо трябва да е зло. Ето защо се насра отново, когато видя същите сили у теб, но каквото и да си направила, то не е било по-вродено зло от това, че един нов вампир губи контрол от жаждата за кръв. Нима всички те също са зли?
– Не, но… – По дяволите, сега той ме объркваше!
– Не е правилно. Те просто не са обучени. Ти също си била такава и вместо да те обучи да контролираш силата си, Тенох те е накарал да се страхуваш и да я потискаш.
– Защото наранявам хората с нея – избухнах аз.
– Заслужаваха ли го? – Контрира той. – Обзалагам се, че са го направили, защото когато другата ти природа се освободи след моята смърт, ти не нараняваше невинни хора. Вместо това ти ликвидира демоните, които се бяха опитали да ни убият, и изостави векове на отмъщение срещу Дагон, за да ме извадиш от гроба. Когато тази твоя половина отново хвана кормилото, ти многократно ме защитаваше, правеше ми предложения – любимата ми част – и спаси десетки хора от удавяне под една срутена къща. Покажи ми злото във всичко това.
Ами… Не бих могла, ако гледах обективно. Но ако Иън беше прав, Тенох ме беше наказал за това, че просто съм съществувала, а човекът, който ме беше спасил, защитил и обичал, когато никой друг не беше го направил, не можеше да направи такава колосална грешка. Можеше ли?
Не. Иън не беше видял това, което Тенох беше видял, когато вампири от съпернически клан ме бяха отвлекли в опит да принудят Тенох да застане на тяхна страна. Това, което бях направила, беше накарало Тенох да се страхува от мен до края на живота си. Как бих могла да пренебрегна това?
– Пренебрегваш факта, че аз исках да направя тези добри дела. – Гласът ми беше равен. – Какво ще стане, ако искам да направя нещо ужасно, когато другата ми половина има контрол?
Иън изхърка.
– Тогава човекът, на когото го направиш, богато ще го заслужи. Ти не би убила дори втория си най-лош враг, когато си мислиш, че не си спомня за нечистите си дела. Аз с радост бих заклал Ерешки, а нямам твоята предполагаемо злонамерена друга природа. Не обвинявай за това и силата на Дагон в мен. Знам на какво съм способен и без нея.
Всяка точка разбиваше стените, в които се намираха отдавна погребаните ми съмнения, болка и гняв. Не винаги бях вярвал на думите на Тенох за мен. Не ми се струваше правилно, че всички останали могат да оформят характера си въз основа на действията си, а аз трябва да приема, че съм се родила с дефект. Но, както Иън предсказа, от мисълта дали Тенох не е сгрешил, земята сякаш изчезна под мен. Вярата в Тенох беше в основата на почти всичко, което бях направил. Ако сега изтръгна тази вяра, как да се сглобя отново? В много отношения беше по-лесно да продължа да вярвам в Тенох, отколкото да се изправя пред възможността да съм изживяла целия си живот въз основа на лъжа, която ми беше казал обожаваният от мен баща.
– Това е различно – казах, за да прикрия бушуващите си емоции.
Той въздъхна.
– Не е. Ти си един от най-добрите хора, които съм срещал, за мое огромно раздразнение. Ако беше по-егоистична, нямаше да стоиш далеч от мен, след като за първи път ме върна от мъртвите. Също така нямаше да пощадиш малката кучка, която сега трябва да издирваме, и нямаше да заключиш половината от себе си в клетка до такава степен, че почти да имаш раздвоение на личността. Но ти си смешно безкористна, което е една от причините да ми е толкова приятно да те държа на земята, за да ти доставя удоволствие, преди да ти позволя да ме докоснеш – добави той почти безцеремонно. – Толкова си свикнала да се поставяш на последно място, че наистина се наслаждавам да те накарам да свършиш, преди дори да съм вътре в теб.
Сигурно така се чувстваше емоционалният камшичен удар. В един момент бях разочарована от ласкателното му, но невярно представяне за мен, а в следващия гледах устата му и си мислех за всички начини, по които я беше използвал върху мен.
– Ти си безумец – казах накрая, твърде объркана отвътре, за да измисля нещо по-ясно.
Той се засмя.
– Връщам се към теб. Лейла ме прокле надлежно, когато ми заръча да се влюбя в някой като теб.
– Добре, че Лейла не е истинска вещица, иначе проклятието можеше да остане – промълвих, без да се замислям.
Той поклати глава.
– Какво имаш предвид?
Не възнамерявах да повдигам този въпрос. След всичко останало, което бяхме засегнали, последното нещо, от което имах нужда, беше да се изправя пред Иън за това, което не изпитва към мен.
– Няма значение.
Той се приближи, а неумолимият му поглед ме прикова.
– Не ме отблъсквай. Какво имаш предвид?
Майната му, защо не? Помислих си отчаяно. Щеше да ми се наложи да прекарам години в обработване на всички въпроси, които той повдигна за мен. Защо да не му дам и на него нещо, върху което да помисли?
– Искам да кажа, че не ме обичаш. – Свих рамене. – Всичко е наред – добавих аз. – Нещата между нас все още са съвсем нови, макар че последните няколко месеца ми се струват като години, и… защо се смееш? – Поисках, като видях как гърдите му се разклащат от веселие.
– Защото ти може и да си впечатляваща в леглото, но никой не е толкова впечатляващ – измъкна той между вбесяващите смехове.
Гневът ме прониза.
– Какво трябва да означава това?
Веселието му избледня, когато изражението му изтрезня.
– Ти говориш сериозно? Но ти ми каза, че си запомнила последните ми думи.
В този момент болката ме прониза дотолкова, че погледнах встрани.
– Помня. Ти, ах, каза, че би могъл да ме обичаш.
– Не, не съм.
Погледът ми се върна нагоре.
– Какво?
– Не си ме чула правилно – каза той и разкъса сърцето ми. През цялото време се бях придържала към надеждата, че един ден „можеше“ ще се превърне в „направи“, и през цялото време бях сгрешила?
– Не е кой знае каква изненада – продължи той, без да обръща внимание на това как ме съсипва. – Половината от мозъка ми беше разрязана от край до край с един костен нож, а другата половина беше частично разрязана с втори. Това не е рецепта за разбираемост, нали?
Поех си дъх и го задържах, за да не изкрещя.
– Какво каза тогава? – Успях да попитам със спокоен тон.
Той затвори пространството, което бях поставила между нас.
– Не „може“. Не те преследвах по цялата зелена Божия земя, преди да се обявя за женен мъж пред целия проклет съвет на вампирите, защото можех да те обичам. Направих го, защото действителните ми последни думи бяха „трябваше да ти кажа, че те обичам“.
Замръзнах с такава внезапност, сякаш бях използвала способностите си, за да накарам времето да спре. Знаех, че трябва да кажа нещо, но бях твърде шокирана… и твърде уплашена, че това някак си не се случва. Твърде много го исках, за да е истинско.
Устните му се свиха, докато ме дърпаше по-близо.
– Този път ме чуваш правилно? Или имаш нужда да го чуеш отново? – Устата му се спусна. – Трябваше да ти кажа, че те обичам – каза той срещу устните ми. – Независимо дали си Веритас, пазителката на закона, Ариел, вещицата-вампир, или страшната дъщеря на полубога Смърт. Няма значение. Във всичките ти форми, във всяко твое проявление, аз те обичам.
След това поиска устата ми с целувка, която ме накара да се радвам, че съм седнала, защото в противен случай щеше да ме изравни със земята. Той не спря да ме целува през следващите няколко часа, но аз успях да говоря между тях и това бяха едни и същи четири думи.
– Аз също те обичам.

Назад към част 38                                                           Напред към част 40

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!