Глава 8
Толкова съм облечена – помисли си Денис, докато гледаше хората в Малиновия фонтан. Посетителите имаха определено готически характер, като черните дрехи бяха очевидно задължителни. Тя се чувстваше не на място в синия си пуловер, макар че полата и ботушите и поне бяха черни. Кожата и винилът също изглеждаха навсякъде, заедно с различни готически огърлици, обеци, пиърсинги и татуировки.
Пик я поведе през гъстата тълпа от танцуващи хора. Тя внимаваше да погледне всеки, покрай когото минаваше, надявайки се някой от тях да е Натаниел. Но не беше подготвена за изпълнената със зъби усмивка, насочена към нея, когато се промуши покрай един танцьор, чиято кожа беше топла като нейната.
Изненадана, Денис отново докосна ръката му. Топла жива плът, точно така. Усмивката на мъжа се разшири, показвайки още повече зъби.
– Искаш ли да танцуваш с немъртвите, красавице? – Провикна се той, поклащайки бедрата си.
– Но ти не си вампир.
Усмивката му избледня.
– Да, аз съм.
Денис погледна мъжа, изкуствените му кътници и хората около него. Точно такъв, какъвто бихте си помислили, че е един вампирски бар, ако не вярвахте във вампири. Спейд беше прав. Това място приличаше на всеки лош стереотип за немъртви, който оживяваше. Дори имаше няколко ковчега, подпрени на сцената зад мястото, където свиреше групата.
– Извинете ме – каза тя, като се промуши покрай него.
Пик я изчака на няколко метра напред. Лицето му беше леко усмихнато.
– Какво мислиш?
– Че имаш болно чувство за хумор, като казваш на Иън да доведе хората си тук – отвърна тя. – И че си прекалено облечен.
Пик също не носеше нито едно петънце кожа или винил. Вместо това беше облякъл кремава копринена риза с дълъг ръкав и панталон, който беше от някакъв дебел, скъп на вид материал. Дългото му до пода палто само го правеше да изглежда още по-елегантен. Тя се учуди, че всички облечени в кожа подражатели нямаха представа, че класически облеченият мъж всъщност е съществото, на което подражават.
Той се наведе, а устата му почти докосна ухото и.
– Това е идеалното място за среща. Кой би си помислил, че истинските вампири ще посещават място като това?
След като заговори, Пик не се отдръпна. Денис не беше сигурна дали я чака да отговори, но съзнанието и изведнъж беше празно. Косата му лежеше на бузата и, тъмна и копринена, а устните му бяха толкова близо до ухото и, че и най-малкото и движение щеше да ги свърже. Освен това беше толкова висок, че тя не можеше да види по-далеч от раменете му, а с краищата на палтото му, които я обгръщаха, имаше чувството, че една стъпка по-близо ще доведе до поглъщането и от него.
Мисълта беше някак съблазнителна.
Денис се дръпна назад, като в нея се съревноваваха объркване, вина и страх. Дали безразсъдният и ход на мисли се дължеше на нарастващата демонична същност в нея? Нечовешкото в нея, привлечено от нечовешкото в него? Трябваше да е така. Спейд беше вампир, същото същество, което насърчаваше пристъпите на паника у нея, а освен това Ранди беше мъртъв само от година…
Спейд я гледаше, докато Денис не се наложи да отвърне поглед. Погледът му беше твърде познавателен, твърде интензивен. С ъгълчето на окото и почти изглеждаше, че той си е поел дълбоко дъх, но това, разбира се, беше невъзможно. Вампирите нямаха нужда да дишат.
– Иън е натам – каза той и се обърна. Гласът му прозвуча по-ниско. По-дълбоко в гърлото.
Тя го последва, като не изпускаше от очи раменете му, докато той маневрираше през тълпата.
Иън беше седнал в отворена кабина, а от двете му страни имаше две жени. Денис усети как предишната и злоба се стопи, заменена от недоверие. Дори в стая, пълна с хора, които се преструваха на вампири, Иън се открояваше.
Черни ботуши с пресичащи се вериги украсяваха краката му, в същия цвят като кожените панталони, които се спускаха ниско на бедрата му. И освен шипования робски нашийник, който Иън носеше на врата си, и шиповете, пробити през зърната му, това беше всичко, което носеше.
Иън и се усмихна, като прокара бледа ръка по гърдите си. – Съблазнителен съм, нали, попътечо? Продължавай, гледай. Нямам нищо против.
Денис откъсна поглед, но не защото беше прикована във възхищение. Разбира се, Иън имаше корем, който можеше да се използва като дъска, а лицето му беше ужасяващо красиво, но също така върху него беше изписано чудовище. Нима тези жени не можеха да усетят заплахата, която струеше от него? Ако срещнеше Иън в някоя уличка, щеше да бяга като дявол от тамян, независимо колко красива кожа показваше.
– Приличаш на отхвърлен от порнофилм за Дракула – каза тя.
Спейд се засмя, но Иън се размърда.
– Нека не говорим за него. Като дявол, Влад може да се появи, ако го направим.
Думата „дявол“ я отрезви. Точно така, тя не беше тук, за да се съсредоточи върху Спейд, Иън или каквото и да било друго, освен да търси Натаниел. Животът на семейството и зависеше от това, както и нейната човечност.
Сякаш в отговор стомахът и издаде къркорене, въпреки че бяха минали само три часа, откакто беше яла. Иън вдигна вежди, чувайки го дори през пулсиращата музика. Спейд я погледна надолу, също чувайки го, след което направи жест към кабината на Иън.
– Изчакай тук, докато видя дали има нещо за ядене.
Бавна усмивка озари лицето на Иън. Денис не искаше да остане с него, но да настоява да последва Спейд звучеше твърде прилепчиво. Брюнетката отляво на Иън се премести, като направи място за Денис. Тя седна, като се съсредоточи да търси лицата на мъжете в клуба, а не на вампира отдясно. Нито пък на този, който вървеше към бара.
– Колко забавно – изрече Иън.
Денис не го погледна, докато отговаряше.
– Какво?
– Чарлз, който отива да ти донесе храна, сякаш е слуга – отвърна Иън. – Майсторите вампири не правят това, попътечо. Това ме кара да се чудя още повече за вас двамата.
Денис погледна, забелязвайки, че нито една от жените, облегнати на Иън, не се притесняваше, че той казва вампир. Може би те бяха хора, които му принадлежаха. Или може би той ги беше накарал да не се интересуват.
– Ние сме, ах… той е… това не е ваша работа.
Какво искаше да направи, да каже на Иън, че Спейд е с нея само защото го е принудила? Или как демоничната същност я е превърнала в пристрастена към преяждане? Трябваше да е така. Обикновено, когато беше стресирана, тя ядеше по-малко, а не повече. Освен това, ако това не беше нещо свръхестествено, тя щеше да е качила десет килограма през изминалата седмица.
– Той е само учтив. Трябва да потърсиш думата – задоволи се Денис.
Иън се ухили.
– А от задника ми излитат ангели, когато пръдна. Като оставим настрана всичките му рицарски наклонности, не съм виждал Чарлз толкова внимателен с човек от почти сто и петдесет години.
Денис все още клатеше глава над грубите образи на Иън, когато останалата част от думите му проникна в нея.
– С кой човек е бил внимателен преди сто и петдесет години?
Дори когато го попита, и се искаше да не го беше правила. От една страна, това не беше нейна работа, а от друга, започваше да звучи като вампир, с „човешко“ това и „човешко“ онова. Трябваше да се махне от този свят. Да се върне в своя, където нямаше нищо друго освен хора, които да различава.
Очите на Иън блеснаха.
– Още ли не ти е казал за нея?
Тя не можа да се сдържи.
– За кого?
– Ах, ах. – Ухили се Иън. – Това не е моята приказка, попе.
– Тогава не трябваше да повдигаш въпроса – избухна тя, а настроението и за миг избухна.
И двете вежди на Иън се вдигнаха. Денис се бореше да се контролира. Това не беше тя. Това бяха проклетите демонични знаци. Трябваше да се съсредоточи върху приоритетите си. Нямаше значение какво се е случило със Спейд и някаква жена преди сто години.
За да отвлече вниманието си от необяснимата ярост, която все още кипеше в нея, тя се обърна към брюнетката вдясно от себе си.
– Съжалявам, Иън не ни представи. Аз съм Денис. Приятно ми е да се запозная с теб.
През вратата на „Малиновия фонтан“ минаха не по-малко от осемдесет души на Иън. Впечатляващ брой, като се има предвид, че Иън ги беше повикал едва по-рано този следобед. Освен това Спейд преброи няколко вампира, които не бяха от рода на Иън, плюс повече от няколко гули и десетки хора с ясно изразен мирис на немъртви, който ги обозначаваше като нечия собственост.
Но Денис не разпозна своя роднина сред нито един от тях. Към три часа сутринта ароматът на умора и отчаяние, идващ от нея, беше осезаем.
– Скоро ще тръгваме – каза и Спейд.
Денис кимна, подпряла глава на ръката си, с отпуснати рамене.
– Справила си се много добре тази вечер – добави той, опитвайки се да подобри настроението и, дори когато се проклинаше. В края на краищата не беше тук, за да бъде проклета мажоретка. Все пак желязната воля, която Денис прояви, отблъсквайки посттравматичното стресово разстройство, за което можеше да каже, че се е надигало неведнъж, го впечатли. Денис беше по-добър оцеляващ, отколкото си даваше сметка. С времето щеше да успее да превъзмогне изцяло тревогата си около вампирите и гулите.
Но тя не иска да го направи, напомни си той. Щом Денис премахне тези белези, няма да има нужда, защото никога повече няма да се свърже доброволно с вампир или гул.
Тази мисъл развали настроението му. Той се изправи.
– Трябва да се нахраня, преди да тръгнем. Остани тук с Иън.
Не дочака отговора и, а мрачно се отправи към дансинга. Дори и в този късен час беше достатъчно претъпкан, за да може да си избере хора, от които да се нахрани. Малиновият фонтан затваряше чак на разсъмване, а до него оставаха още няколко часа.
Пик откъсна мислите си от Денис и се съсредоточи върху подвижното пиршество пред себе си. Една млада жена не го изчака да вземе решение. Тя се приближи отстрани и се усмихна, докато змийски се полюшваше на музиката пред него.
– Здравей, красавецо – провикна се тя.
Спейд я погледна с поглед. Човешка и здрава; тя щеше да се справи. В момента не се интересуваше особено.
Той я остави да го води по-надълбоко сред останалите танцьори, усмихвайки се в отговор, докато я придърпваше към себе си, прилепвайки тялото си по дължината на нейното. Тя изтръпна, когато той започна да се движи, поклащайки се и огъвайки я в такт с пулсиращия ритъм. От нея лъхаше на похот и тя го погледна съблазнително, когато започна да разкопчава ризата му и да спуска ръце по тялото му, след като тя се разтвори.
Спейд я остави да изследва още минута. След това я завъртя, топлият и гръб нагря гърдите му, а пулсът и – толкова близо до устата му – подскачаше от възбуда. Тя се търкаше, като котка, срещу него и изпускаше стон, когато той отметна косата и назад и я захапа за врата. Той продължи да танцува, докато я държеше, без да се притеснява, че ще покаже кътниците си в тази тълпа или че ще наведе глава към гърлото и. Всеки, който го гледаше, щеше да си помисли, че това е игра, същата пантомима, която се бе разигравала безброй пъти тази вечер. И никога нямаше да разбере, че е истинско, след като той приключи с хипнотизирането и.
Точно преди да забие зъбите си във врата и обаче, остро свистене подръпна главата му. Иън стоеше до парапета над дансинга и почти лениво жестикулираше към изхода.
– Помислих, че ще искаш да знаеш. Денис току-що избяга.