* * *
Денят премина странно. Отначало бях в библиотеката, както беше поискал херцогът, а после влезе госпожа Вонгард, за да ми каже, че гостът си е тръгнал, а също и негова светлост. И ние слязохме долу. В продължение на поне четвърт час с мъка разглеждахме разрушенията, нанесени в официалната трапезария, която вече я нямаше.
– Лаврентийски завеси, велешки корнизи. – проплака икономката.
Уви, не можах да я подкрепя в отчаянието ѝ. Тъй като вчера бях в депресивно състояние, нямах време да разгледам нищо, а днес вече нямаше какво да гледам. И какво имаше за гледане в черните стени с някога величествената сребърна мазилка и по-тъмните петна, където предишния ден бяха окачени картините? Дори полилеите и свещниците бяха изчезнали, а прозорците откровено плашеха с първия си ред протекли стъкла.
– Предполагам, че разполагате със схемите на стария интериор? – попитах икономката, изстъргвайки с пръста на обувката си капка замръзнало сребро.
– Да, да, разбира се. – потвърди тя с хлипане – И първата трапезария, и възстановяването ѝ след разрушаването на замъка.
Нещо се сви в гърдите ми.
– Разрушаването на замъка? – попитах малко напрегнато.
Госпожа Вонгард кимна, после, все още погълната от съзерцанието на руините на трапезарията, каза:
– Когато лордът спаси лейди ен-Аури, онази нощ се опитаха да вземат тялото му… О, лейди отон Грейд, какъв красив млад мъж беше негова светлост – да не беше имало по-красив мъж от него преди онази ужасна нощ. А след това – като старец стана, о, предци, пазете ни в безопасност. Като стар човек…
Тя мълчеше с отворена уста. После заговори набързо:
– И сега отново няма белег, а косата му е черна и гъста. Сигурно най-сетне е потиснал проклятието, нашият херцог. Той е силен, силен е. А лорд Аури, когато видя негова светлост, едва ли щеше да се държи на краката си, ако не беше Уилард, така че… о, съжалявам, лейди отон Грейд, не се нуждаете от тези клюки.
Клюки? Не мисля така.
Имаше две неща, които ме заинтересуваха – първо, че лича, с когото се е борил лорд оттон Грейд, не се е опитвал да го убие, а да поеме контрол над тялото му. И второ, лорд Аури не очакваше негова светлост да възвърне предишния си вид. Няма да крия – и аз не го очаквах, както и последният член на династията Грейд, но имаше нещо в лорд Аури, което не ми харесваше.
На всичкото отгоре ясно видях мотива – състоянието на Грейд. Огромно, фантастично, безумно необходимо богатство за сметка на свещената сплав. И най-малкото можех да предположа интереса на една от страните в отстраняването на херцога.
– Това е минало, лейди отон Грейд. – каза икономката с махване на ръка – За щастие херцогът прогони всички, макар че почти нямаше жертви. Беше ужасна нощ. Да ви дам ли плановете?
Кимнах замислено, после попитах:
– Госпожо Вонгард, негова светлост всички ли изгони от замъка тази нощ? Никой ли не остана близо до него?
Признавам, че затаих дъх в очакване на отговор.
– Бавачката и Хауърд. – каза икономката с усмивка – Госпожа Тортън каза, че тя не е на възраст, на която да се страхува от смъртта, а Хауърд е малко магьосник, така че херцогът не би могъл да го изгони.
Бавачката и Хауърд.
С кого ще ми е по-лесно да говоря?
Това бяха мислите, които занимаваха вниманието ми по време на по-нататъшния оглед на разрушената трапезария и след това, когато в кабинета си госпожа Вонгард извади схеми и скици на някогашния интериор. Изразих сдържан възторг, но почувствах, че е мое право да изтъкна прекомерното придържане към лукса и изобилието от сребро, след което беше решено интериорът да се опрости и да се покани нов дизайнер. Уви, само с разрешението на негова светлост.
– Той много се тревожи за вас. – обясни госпожа Вонгард с извинителен тон – Лейди ен-Аури не е била в безопасност в своето време и… О! А…
Икономката, осъзнала, че е казала нещо погрешно, веднага смени темата и започна да обсъжда менюто за вечеря, а аз седях срещу нея и почуквах замислено по подлакътника на твърдия рептилски кожен стол, обмисляйки ситуацията. Сдържаността на госпожа Вонгард беше разбираема за мен – никой не би посмял да разкаже на своята лейди за предишните връзки на лорда. И в същото време…
– Лейди ен-Аури е била първата любов на негова светлост. – казах небрежно.
Госпожа Вонгард кимна малко напрегнато, а после:
– Той се е карал с нея през цялото време, нашият лорд отон Грейд.
– От шестнайсетгодишен. – хвърлих още едно малко камъче в езерото на спокойствието на госпожа Вонгард.
Никак не е трудно да накарате някой, който иска да говори да го направи, достатъчно е да демонстрирате собственото си ниво на осведоменост. И при изненадания поглед на икономката обясних:
– Дезмънд ми каза.
И язовирната стена на предпазливостта рухна, а госпожа Вонгард, наведена напред и опряла лакти на масата, заговори забързано:
– Именно негова светлост отиде на първата война на шестнайсетгодишна възраст, а като ученик в кралското военно-магическо училище участва във военните действия от дванайсетгодишен. И колкото и майка му, лейди отон Грейд, да беше против, както каза лордът, така и стана. Негова светлост напуснал замъка на баща си, когато бил на седем години, и оттогава се сражавал.
Жената въздъхна скръбно и продължи:
– През първите няколко години той изобщо не идваше, старият лорд сам пътуваше до него …
– А лейди Грейд? – уточних.
Госпожа Вонгард се поколеба за миг, после отговори:
– Госпожа Тортън знае повече, но мога само да кажа, че те не се разбираха добре. Старият лорд смяташе, че лейдито ще направи сина му мек и слаб, и затова…
– Разбирам. – прекъснах я аз, осъзнавайки, че икономката не разполага с цялата информация, от която се нуждаех.
Но никак не бях доволна от информацията, с която разполагах. Всъщност разбрах главното – бащата на херцога, когато детето било едва на седем години, го дал в затворено военно училище, след което момчето било прехвърлено във военна школа. Възпитание, майчино възпитание, лорд отон Грейд всъщност не е получил. Не, не изпитах и капка съжаление, макар че би трябвало, тревожеше ме друго – дали историята, която чух, ще се повтори и с моите деца, защото мъжете, както знаем, обикновено действат по образ и подобие на бащите си.
– А бракът между лейди и лорд Грейд родов ли беше? – попитах замислено.
По лицето на икономката се появи съмнение, но след миг пауза жената си спомни:
– Не, старата дама често пътуваше до Светилището на Пресветата и до параклиса над Истаркан.
Родов брак не е имало. А в родовия брак е съвместно правото да се отглеждат деца. За първи път се зарадвах на тази форма на брак.
Усмихнах се на икономката и я попитах:
– А къде негова светлост се запозна с лейди ен-Аури?
– О – издиша с облекчение госпожа Вонгард – вече бях поела длъжността икономка на този прекрасен замък и всичко се случваше пред очите ми. Лорд отон Грейд току-що се беше върнал в този ден, след като беше получил титлата… – тя се поколеба – ах, не знам много за магическите титли.
– Магическа? – зачудих се.
Все пак лорд отон Грейд е бил обучаван във военни институции, съответно ранговете…
– Черен маг – гордо каза госпожа Вонгард – знаете, че те си имат специални звания.
Не знаех, за съжаление. Познанията ми за магията като цяло бяха изключително слаби.
– А в деня, в който негова светлост се завърна – продължи икономката – лорд Аури, стар приятел на стария херцог и дъщеря му дойдоха на любезно посещение.
– Ен-Аури. – уточних аз, намеквайки за незаконното раждане на дамата.
– Да. – потвърди госпожа Вонгард – Виждате ли, лорд Аури не може да има деца.
Това беше много изненадващо.
– Опитваше се в продължение на много години, – продължи икономката – имаше няколко брака с дами от най-плодовитите аристократични семейства, но всички напразно. И тогава, казват, лорд Аури се обърнал към храма на Дева Магда при свещените извори.
За щастие, интересът ми се разпали с нова сила. Храмът на Дева Магда беше повече от известен в Империята, защото там пътуваха жените, които искаха да озарят света с усмивките на децата си. Храмът се радваше на заслужена слава, както и водите на свещените извори, които лекуваха много болести, особено безплодие.
– Лорд Аури беше пътувал дотам с младата си съпруга, отказвайки да… е, разбирате ли, лейди отон Грейд.
Изобщо не разбирах, както показа на икономката изражението на лицето ми.
Поклащайки съкрушено глава, госпожа Вонгард продължи да обяснява:
– Лорд Аури е бил маг, черен маг, разбирате ли?
Аз поклатих глава отрицателно.
– А маговете, те са отхвърлени от църквата – продължи жената – затова храмът се съгласи да помогне на лорд Аури само ако той се откаже от еретичната магия.
– А лордът… се отказа? – не можех да повярвам.
Госпожа Вонгард кимна, после добави:
– И също така, за да изкупи греховете си, той прехвърлил имотите си на храма, като си оставил само един. И знаете ли, светата църква извърши чудо: лорд Аури се сдоби с дъщеря!
Това беше казано с голям ентусиазъм.
– Смея да твърдя, че е извънбрачна дъщеря. – напомних ѝ аз.
– О, да – намръщи се икономката – виждате ли, лейди Аури, последната съпруга на лорда, също била от семейство, което не членувало в светата църква, а тя отказала да промени вярата си и така… Една от свещените сестри родила наследник на лорд Аури.
Е, трябва да призная, че бях впечатлена. Истински и дълбоко впечатлен. В един-единствен миг ми стана кристално ясно, че лорд Аури никога не е бил приятел на херцога и не би могъл да бъде. Може би той виждаше в лорда начин да подобри разклатените си дела за сметка на брака на собствената си дъщеря с единствения наследник на династията Грейд, а може би… не, би било глупаво да се мисли, че лорд Аури е марионетка в ръцете на църквата. Мъже с такова самообладание и гордост не стават марионетки. Съответно по-разумно е да предположим, че гордият лорд има своя собствена игра.
– Дали лейди ен-Аури е намерила благодарен отговор в сърцето на негова светлост? – Върнах се към първоначалната тема на разговора.
– О, да, той беше очарован. – продължи нетърпеливо госпожа Вонгард – Те бяха почти на една и съща възраст, дамата само малко по-млада от нашия херцог, и говореха един и същ език.
Вдигнах леко вежда, изненадана от тази забележка, и икономката побърза да обясни:
– Лейди ен-Аури също е била обучавана във военната академия и е участвала в няколко битки.
– О, предполагам, че имат много общи интереси. – усмихнах се аз.
– Много! – потвърди госпожа Вонгард.
И в продължение на още четвърт час слушах разказа за това колко често лейди ен-Аури е започнала да се появява в замъка, колко покорен от нея е бил лорд отон Грейд и как е възнамерявал да се ожени за едно недостойно момиче с не съвсем законно раждане, но…
И тя спря да говори. Аз, от друга страна, се усмихнах и казах:
– Негова светлост така или иначе отиде при мага.
– Да – кимна госпожа Вонгард – лорд отон Грейд е много благороден, той не би могъл да остави момичето в беда. Негова светлост се върна след три дни, посивял и с белези. И със студено сърце. Никога не е обичал никого другиго.
Противоречиво твърдение, като се има предвид броят на жените, които съм видяла в замъка.
– А лейди ен-Аури? – бях искрено любопитна.
Избърсвайки сълзите си, госпожа Вонгард отговори:
– Той я спаси, като първо я отведе при баща ѝ, а после сам се върна в замъка. Ужасна нощ…
Предпочитах да чуя разказите за онази нощ от преките участници в събитията, затова преминах към точката, която ме интересуваше:
– Лейди ен-Аури повече никога ли не е идвала в замъка?
Икономката се намръщи и отговори с явно неодобрение:
– Като пък не! У някои, лейди отон Грейд, няма нито образование, нито съвест. Когато херцогът се събуди, тя се появи отново много мила. Продължаваше да се опитва да се грижи за него, когато той лежеше там. Не я интересуваше, че е посивял и обезобразен. Чуруликаше като птичка, сякаш нищо не се беше случило. Но бавачката Тортън не е учтива към онези, които обиждат нашия херцог. Тя хвана дамата за ухото и я изведе от къщата. И нареди на Хауърд да не я пуска.
„Къщата“? Но аз се изненадах само за миг, а после си спомних, че замъкът е бил разрушен, така че лорд Отон Грейд вероятно е живял в някоя от градинските сгради по това време. Може би и тук, в парка, е имало лятна къща.
– Но това не я спря. – продължи госпожа Вонгард с нескрито възмущение – Щом херцогът започна да се вдига и да възстановява замъка, тя идваше тук всеки ден. И знаете ли, колкото и тъжно да ви се струва, когато негова светлост видя тази недостойна жена, той на мига изгуби всички думи. Когато я нямаше наоколо, макар че ставаше страшен, той си беше същият като преди, но само когато лейди ен-Аури беше наоколо, сякаш не беше на себе си, не можеше да откъсне очи от нея, правеше всичко, което тя поиска от него. Ох, тя беше ядосана! А колко пари изпроси тя!
За мое съжаление си спомних с отвращение онази целувка на кея.
– За щастие, – каза госпожа Вонгард, като вдигна глава и сви рамене – нашият херцог сам разбра, че всичко това е било чар и затова се опита да избегне срещите с лейди ен-Аури по всякакъв начин. А когато почна да си търси съпруга, дори не погледна кандидатурата на тази невъзпитана дама! А когато лорд Аури дойде да попита за дъщеря си, за пръв път повиши глас по адрес на приятеля на стария херцог. И не знам за какво са си говорили, но лорд Аури скоро след това си тръгна и дълго време не се появи.
Картината ставаше все по-ясна и по-ясна. Все повече и повече.
– А вас негова светлост силно ви обича! – изведнъж уверено каза госпожа Вонгард.
– Предполагам, – усмихнах се любезно – че няма да е много учтиво от наша страна да повдигаме темата.
Икономката кимна напрегнато и после каза много внимателно:
– Бихте могли да изберете стая за временното организиране на вечерната трапезария и….
– Да обсъдим менюто. – предложих аз по-рационално – И аз съм повече от доволна от терасата като трапезария.
Останалата част от деня беше прекарана в домакински задължения. Лично инспектирах камериерките, които поради невъзможността да се наемат допълнителни слуги, имаха два пъти повече работа и доволна от резултата – този път те бяха много старателни – наредих на икономката да удвои заплатите им. След това, придружена от Уилард, посетих кухнята, където изразих пред главния готвач искреното си възхищение както от работата му, така и от перфектния ред в помещенията. Леко отклоних въпроса за десертите и изразих желанието си за вечеря.