* * *
Закуската се проведе на остъклената тераса, където всички прозорци бяха отворени. Отворени от лорд Грейд. С магия. След това херцогът ме придружи до кръгла маса сред розите, помогна ми да седна, дръпна ми един стол и седна срещу мен, командвайки сервитьорите:
– Вън.
Прислужниците, които замръзнаха за миг, набързо поставиха всички ястия на масата, след което капаците бяха свалени и отнесени. Аз, херцогът, двете кучета и лакеите, застанали неподвижно като статуи до вратата, в края на бялата мраморна тераса, останахме на терасата.
– Без мен няма прозорци. – каза лорд отон Грейд, като посегна към чиния с месо и тъмен, кървав сос. – И мен ме дразни облеклото ви.
– Това е голяма загуба за мен. – отвърнах аз, без да мога да устоя на сарказма.
Негова светлост ме погледна мрачно, но тъй като в момента на забележката на херцога бях започнала да ям овесената каша, която бях приготвила, той остана без внимание.
– Ще отдам сарказма ви на последиците от махмурлука. – сухо каза лорд отон Грейд.
– Както желаете. – отвърнах студено.
Известно време на масата цареше съсредоточено мълчание. Бях гладна, а негова светлост, както се оказа, също беше гладен. Но когато станах да ни налея чай, лорд отон Грейд вече беше приключил със закуската си, смачка салфетката си, хвърли я върху чинията си и каза:
– Общувахте ли с духа снощи?
Не виждайки причина за тайна, аз отговорих:
– Да.
– Какъв облик беше приел? – последва следващият въпрос.
– Първоначално лейди ен-Аури, после непознати за мен черти на мъжко лице – отговорих аз, като се настаних на мястото си и пренебрегнах както кубчетата захар, така и сладкишите на масата.
Като ме изгледа внимателно, лорд отон Град заговори:
– Ваша светлост, мисля, че си играете на благовъзпитана наказана монахиня.
Забележката беше болезнена, но поправяйки лъжичката, която бях извадила от чая и поставила върху чинийката, казах спокойно:
– Свиквам с аскетизма, възприет по тези места.
Лорд отон Грейд се канеше да каже нещо, но в този момент лакеите отвориха вратата и Хауърд излезе на терасата. Началникът на замъчната охрана се поклони, после се насочи към мен и обръщайки се точно към мен, съобщи:
– Списък на предметите, които тези, които уволнихте, лейди отон Грайд, са се опитали да откраднат.
След което ми бе подаден свитък, подвързан с черна лента.
– Милейди не е довършила закуската си. – каза херцогът недоволно, но повече не се намеси.
– Благодаря ти, Хауърд. – усмихнах се на началника на гарнизона и разгърнах свитъка, като махнах панделката.
Списъкът беше впечатляващ!
„Господин Гранас, главен коняр: четири сребърни свещника, два меча от Зимната война, комплект замъчно бельо…“
Погледнах шокирано Хауърд, без да крия учудването си.
– Проницателността ви прави чест. – коментира негова светлост.
Когато разгърнах свитъка, осъзнах, че той е много по-дълъг от ръцете ми, и зададох разумен въпрос в светлината на видяното:
– Имаше ли някой сред слугите, който да не се е опитвал да краде от замъка на семейство Грейд?
– Не, ваша милост. – отвърна Хауърд.
Той погледна мълчаливо херцога. Лорд отон Грейд сви рамене, след което каза равнодушно:
– Не е имало по-ранни уволнения, Ари. Освен това имай предвид, че за тях ти си арогантен изверг, а аз съм маг, с когото е повече от опасно да се заиграваш.
Гневът пламна по бузите ми и не можех да се сдържа:
– Но в крайна сметка те ограбиха именно теб, опасния маг.
Стоящият до мен началник на крепостната стража се напрегна и дори неволно направи крачка встрани, явно искайки в момента да е колкото се може по-далеч.
Херцогът, който току-що беше поднесъл чашата с чай към устните си, я върна в чинийката със звън.
– И предполагам, – продължих аз, като погледнах списъка – че са били абсолютно сигурни, че ужасният и опасен черен маг няма да забележи нищо, разчитайки на предизвикания страх от собствената си личност.
За секунда помълча и каза доста хрипливо:
– Туше, скъпа моя.
Не сдържайки усмивката си, погледнах победоносно към херцога. Лорд отон Грейд се усмихна дискретно в отговор, призна правотата ми с почтително кимване и подигравателно попита:
– А да инспектирате личните вещи на уволнените, вас ви обучаваха в лицея на Дева Есмера? – и без да дочака отговора ми, добави – Винаги съм знаел, че монахините вярват в най-доброто у хората.
Противно на собствените си очаквания се усмихнах, свих списъка, поставих го до себе си на масата и като взех чашата си, отговорих:
– Невестите на Пресветата повече от всеки друг познават слабостите, присъщи на личности, отдалечени от църквата. А вашите слуги, лорд отон Грейд, са толкова далеч от приличието и отговорността за работата, за която им се плаща, колкото и от религията. Но, – усмихнах се по-широко – те имат добър пример, който да следват.
– На кого? – негова светлост пристъпи напред хищно.
Видях, че Хауърд отстъпва с още една крачка, но не се уплаших, затова отговорих смело:
– Великият и страшен черен магьосник, пред когото те благоговееха, бе пренебрегнал безцеремонно родовия им храм и не им попречи да ограбят родовия замък на Грейд.
Усмихвайки се, негова светлост ме погледна с усмивка за известно време, след което каза:
– Ари, скъпа моя, сега това е и твой храм. Следователно ти носиш отговорност за състоянието му и всъщност за благочестието на нашия род.
Спомних си за вратата на семейния храм и за гнездото на лястовиците над вратата и ми стана жал за птиците.
– След един месец. – казах категорично аз.
– Лястовички? – херцогът беше проницателен.
Не отговорих, а започнах да разбърквам чая си.
– Вие бяхте по-твърда със слугите. – каза подигравателно лорд отон Грейд.
Споменът за слугите върна спомените за разхвърлянето на херцога в трапезарията и скандала в коридора, за… разтрих шията си, загледана единствено в собствената си чаша.
– Трябва да тръгвам. – лорд отон Грейд се изправи – Ваша милост, ще ме придружите ли?
И не ми оставаше нищо друго, освен:
– Както Ваша светлост желае.
Херцогът обиколи масата, бутна стола ми, после спря, позволявайки ми да дам заповед на Хауърд, който чакаше думите ми. Честно казано, това предизвика известно объркване. Не знаех какво да правя. Всъщност разполагах със списък на всичко, което е било откраднато, а началникът на охраната на замъка със сигурност можеше да осигури свидетели на претърсването, така че всички уволнени слуги можеха да бъдат изправени пред съда, като се свържат с полицията, но… не можех да взема това решение, знаейки какво ще направи с живота на всички тези хора.
– Ари-Ари! – лорд отон Граде взе ръката ми, приближи я до устните си, целуна я и каза тихо – Твърдост, ваша светлост, липсва ви твърдост при вземането на трудни решения.
Аз обаче намерих сили да възразя:
– Жесткостта беше показана вчера, а да се даде ход на дело за опит за кражба е на границата на жестокостта.
В очите на негова светлост проблесна нещо, което не можех да определя. Той отново докосна устните си до дланта ми, после каза студено на Хауърд:
– Извикайте съдебния изпълнител. Действайте.
Началникът на замъчната охрана се поклони на херцога, после ми се усмихна някак виновно и набързо напусна терасата. Лорд отон Грейд вдигна дясната си длан, стисна юмрук и всички прозорци се затвориха с трясък, последван от щракване на брави.
– Никакви прозорци да не се отварят без мен. – напомни ми лордът – Елате.
Той предложи лакътя си, за да ме придружи, но… аз останах да стоя, прехапала устни и не знаех как да възразя, за да ме чуе херцогът и да смекчи присъдата за онези, на които преди беше позволил твърде много, а сега възнамеряваше да накаже сурово.
– Ари? – лорд отон Грейд поиска вниманието ми.
Гледайки единствено в пода, аз се мъчех да говоря:
– Смея да твърдя, че решението ви е прекалено…
Негова светлост направи крачка пред мен и мълчаливо придърпа брадичката ми, принуждавайки ме да наклоня глава назад и да се вгледам в ахатовите му, изключително жестоки очи на черен магьосник.
– Продължавай. – каза той студено.
Едва сега забелязах, че белегът, който бе прорязал лицето на лорд отон Грейд с мълния, почти бе изчезнал. Почти изчезнал. Дори бялата ивица, която отдавна беше там, не се виждаше съвсем. Нямаше ги и дълбоките бръчки под очите и около устата му. Нямаше я и сивата коса. Нямаше, нито един сив косъм. И тогава в очите на херцога настъпи невероятна трансформация! Току-що и аз можех да се закълна, че бяха напълно черни, но сега… Тъмнината, която бе заляла ириса, изведнъж се впи в зеницата като мастилено петно, оставяйки очите на негова светлост тъмносини, като на повечето местни жители на древния Елетар.
– О! – издишах аз.
– Ще съжалявам! – каза лорд отон Грайд през стиснати зъби, а после изведнъж приближи лицето си до моето и притисна устни към моите.
Беше толкова рязко и неочаквано че, напълно забравила, че моят лорд и съпруг има право на такива неморални действия, се опитах да се освободя, опирайки се в гърдите на херцога и отчаяно опитвайки се да го отблъсна от себе си. Но напълно пренебрегвайки съпротивата ми, негова светлост внезапно обви ръката си около кръста ми, придърпвайки ме към тялото си, а другата му ръка беше на тила ми, пречейки ми да прекъсна действията му.
– Лорд Аури, ваша светлост!
Гласът на камериера мигновено прекъсна случващото се. Лорд отон Грейд ме пусна и се обърна към вратата. Докато набързо избърсвах сълзите си, единствената ми мечта в момента беше да изчезна от терасата.
– Нека почака. – каза херцогът, пренебрегвайки всички правила на доброто възпитание -А вие вън.
Преди да осъзная какво се случва, вратата се захлопна и тогава негова светлост се обърна към мен. Видях погледа му, преди да успея да сведа глава или дори да отвърна поглед.
Настъпи пауза.
Дълга, напрегната, продължителна пауза. Исках да си тръгна, но при тези обстоятелства…?
– Толкова ли съм отвратителен? – прозвуча вбесено.
Говорейки откровено, аз също не се сдържах и студено казах:
– Очакват ви.
Този път паузата продължи по-дълго. След това лорд отон Грейд проговори:
– На третия етаж в източното крило на замъка се намира библиотеката. Вярвам, че тя ще представлява интерес за вас. Можете да тръгнете, ваша светлост.
Все още без да вдигам глава, аз обмислих чутото и попитах:
– Не трябва ли да ви придружа?
– Трябва да се махнете от погледа ми!
Това искане беше точно това, което исках, но имаше един момент, който трябваше да се изясни:
– Мога ли да си поговоря със съдебния изпълнител, когато той пристигне в замъка? – Попитах, като вдигнах глава и погледнах херцога.
Изражението на лицето на последния член на династията Грейд беше откровено плашещо, както и думите, които последваха в отговор на въпроса ми:
– На вас, – пауза – ви е забранено да напускате замъка. А на външни лица е забранено да се появяват на територията му. В мое отсъствие ще бъде така. А сега се махайте!
Покланяйки се с реверанс и без да поглеждам повече към негова светлост, аз се изправих и напуснах терасата. Трябваше да приключа, без да се обръщам, но докато затварях вратата, погледнах към магьосника и бях откровено изумена от поведението му – лорд отон Грейд стоеше със свити юмруци върху плота на масата и сведена глава. Затворих вратата и побързах да отида в стаята на госпожа Вонгард, не исках да съм повече в компанията му, затова отидох да обсъдим ремонта на трапезарията, която беше разбита предния ден.
Но когато слязох по централното стълбище, видях един лорд, който стоеше в подножието му и разговаряше приятелски с Хауърд и Уилард. Беше висок, посивял, вероятно по-възрастен от дядо ми, но все още здрав и добре сложен. Носеше черна камизола, свободни панталони и обувки, по-типични за столицата, отколкото за провинцията тук.
Във външния вид на този лорд също имаше нещо смътно познато…
– Наредих ви да отидете в библиотеката. – чух гневен шепот зад гърба си.
– Не сте го наредил, а сте предположил, че това ще предизвика интереса ми. – напомних му аз.
Беше ме прегърнал нежно около кръста, а след това ме повлече обратно в галерията по твърд и непривлекателен начин, скривайки от погледа ми случващото се в залата.
– Библиотеката – повтори раздразнено лорд отон Грейд – би трябвало да представлява истински и очевиден интерес за вас в този момент. Веднага!
Обърнах се в пръстена на ръцете на негова светлост и понечих да му кажа, че безумно се интересувам от книги и затова съм готова да отида на края на света или където и да било другаде, но изведнъж…
От лявата ми страна се чу приглушено, заплашително ръмжене, което ми напомни за кучетата, които сега ме следваха навсякъде. Гръм изръмжа. Ураган, от друга страна, се отдръпна, прибрал опашка, но оголил впечатляващите си кътници.
– Какво, по дяволите? – изсъска разяреният херцог.
И вдигна ръка. Тъмният, въртящ се дим, който изведнъж се бе образувал на върха на пръстите му, започна бързо да се увеличава, губейки плътността си и ставайки все по-прозрачен, така че обгърна цялата портретна галерия. Секунда, втора, трета. И в привидно празното пространство изведнъж се появиха… очи.
Очи! Чифт тъмни, трескаво въртящи се очи, които следваха галерията нагоре, сякаш искаха да намерят нещо.
– Черна магия? – попитах с възможно най-спокойния, дори донякъде безразличен тон.
– Бих ви помолил да не припадате. – лорд отон Грейд беше невероятно прав в преценката си за състоянието ми.
Кимнах нервно, като по някаква причина се вкопчих в ръката на негова светлост.
– Ари, – херцогът затвори очи и издиша през стиснати зъби – това е само заклинание за търсене, заключено върху мага. Нищо опасно или всепоглъщащо. Направих отливка на аурата на мага, ще я отделя в лабораторията и ще се опитам да разбера самоличността му. Така или иначе си блокирана за всякакво търсене.
– Да? – аз пуснах ръката на херцога.
После по някаква причина я хванах отново, но с една ръка, и по някакъв див импулс пристъпих към сивите мъгливи очи с яростно въртящи се зеници. За какво, не ми беше ясно, но докато се приближавах, възползвайки се от факта, че ръцете ми бяха с бели ръкавици, протегнах ръка и пъхнах пръст в окото. Детинска постъпка, да.
Но веднага щом направих това безобразие, в коридора се разнесе внезапно възмущение:
– Дявол!
Последва разтревоженият глас на камериера:
– Лорд Аури, какво става?
Аз, демонстрирайки най-невинната от собствения си арсенал от мимики, изпробван в лицея върху сестрите на милосърдието, повдигнах вежда и погледнах учудено херцога. Лорд отон Грейд, с изражение на изключително замисляне, се приближи, след което с крадливо движение взе и заби пръст в окото, този път в другото.
– П-п-по дяволите! – чу се нисък глас.
– Лорд Аури! – каза Уилард разтревожено.
– Нищо – каза той тихо – сърцето… Възрастта си взима своето. – отвърна мъжът.
Негово сиятелство и аз се спогледахме. И в следващия миг на лицето на лорд Грейд се появи момчешка, хулиганска усмивка. Тя проблесна и изчезна, но после херцогът изведнъж предложи провокативно:
– Още?
Погледнах собствената си ръкавица – нямаше никакви следи от докосването на призрачното око, така че това всъщност не беше око. Кимнах и без да чакам разрешение, пъхнах пръста си.
Очите се опитаха да ни напуснат, но сивата мъгла им попречи да го направят, задържайки ги на място. Херцогът се усмихна лукаво, като отново пъхна пръста си в окото. Долу някой изрева. Негова светлост не спря дотук и с видимо удоволствие побутна още няколко пъти, докато от залата не се чуха виковете на Уилард, който настояваше веднага да бъде повикан самият лорд Грейд.
Миг по-късно Хауърд се появи в коридора. Началникът на стражата се опита да каже нещо, но замръзна с отворена уста, когато негова светлост още веднъж заби пръст в призрачното око. В залата се чу хрипливо мърморене за дявола.
– Ние му се доверихме, Хауърд. – каза херцогът, внезапно развеселен.
– Вие му се доверихте. – поправи го внимателно мъжът.
– Десетки битки заедно, – пръстът на негова светлост отново проникна в призрачното око – стотици пъти рискувах живота си, защитавайки него и дъщеря му! И за какъв мрак?!
Без да правя повече опити да се втренча в призрачното око, само предпазливо уточних:
– Дъщеря му?
– Лейди ен-Аури. – каза лорд отон Грейд.
Той престана да бърка в очите, а лицето му изведнъж престана да отразява каквито и да било емоции.
– Вървете в библиотеката, милейди! – нареди ми той студено.
Поклоних се в реверанс, изправих се и без да поглеждам повече към негова светлост, напуснах галерията. Двете кучета ме последваха.
По някакъв начин случилото се ме накара да се почувствам повече от неприятно.
Назад към част 11 Напред към част 13