ГЛАВА 2
Звучеше една позната песен, но не можех да си спомня името ѝ. Това ме подсети достатъчно, за да отворя очи. Черна стена посрещна погледа ми, хлъзгава и гладка като стъкло. Протегнах ръка, за да видя какво е това, и тогава осъзнах, че ръцете ми са вързани.
„Тиха яснота“ на Куинсрихе, предостави ми съзнанието, последвано веднага от: Аз съм на задната седалка на кола. Такава, за която някой се е грижел добре, ако се съди по безупречния, лъскав таван. С попълването на тези подробности си спомних и какво се беше случило точно преди да изгубя съзнание. И с кого бях.
– Защо ръцете ми са вързани? – Попитах, като се надигнах в изправено положение.
По някаква причина Ейдриън нямаше огледало за обратно виждане, поради което трябваше да погледне през рамо, за да ме погледне.
– Нещо кара ли те да се паникьосваш? – Попита той, звучейки забавно. – Вързана си на задната седалка на колата на убиец на ченге, но съм виждал хора, които се разстройват повече, когато в „Старбъкс“ свърши вкусът на тиквена подправка.
Всеки нормален човек би изпаднал в паника, не че от това би имало някаква полза. Освен това аз отдавна изчерпах „нормалното“, когато осъзнах, че виждам неща, които никой друг не вижда.
Като стана дума за това, защо не ме болеше? Буцата, от удъра на госпожа Полсън, беше изчезнала, а ризата ми беше червена от кръвта, но освен лекото неразположение във врата ми, се чувствах добре. Когато избутах ризата си нагоре, някак си не се изненадах, че виждам гладка, ненарушена кожа на корема си. Е, това и куп трохи, сякаш бях яла прекалено ронлив десерт.
– Защо изглеждам така, сякаш имам ангелска торта на корема си? – Зачудих се на глас.
Ейдриън се ухили.
– Близо. Това е лекарство. Била си ранена.
– Можеш да ми кажеш как вече не съм – казах аз, протягайки вързаните си ръце – след като ме развържеш.
Още един поглед назад, този път предизвикателен.
– Може би си най-спокойният човек, който някога са ме изпращали да извлека, но ако сега ти кажа това, което искаш да знаеш, това ще се промени. Така че избирай – истината или да бъдеш развързана?
– Истината – казах веднага.
Той се засмя.
– Още една изненада. Пълна си с такива.
Той също. Току-що беше признал, че редовно отвлича хора – така преведох „извличам“ – така че би трябвало да правя всичко възможно да се освободя. Но повече от всичко се нуждаех от отговори. Освен това все още не се страхувах от него и някак си това нямаше нищо общо с това, че ме излекува магически.
– Истината, Ейдриън – повторих аз.
Той отново се обърна и погледът му се закова в моя, тези странни сини очи ме поразиха с интензивността си. За миг можех само да гледам, всички мисли бяха замръзнали в съзнанието ми. Не знам защо протегнах ръка, неловко докосвайки ръката му, за да усетя твърдите мускули под това обемисто яке. Ако се бях замислила, нямаше да го направя. И все пак не можех да се накарам да се отдръпна.
После изтръпнах, когато ръката му покри моята. По някое време той беше свалил ръкавиците си и усещането за топлата му гола кожа предизвика шокова вълна в мен. Докосването сякаш се отрази и на Ейдриън. Устните му се разтвориха и той се пресегна през облегалките на седалките.
Той дръпна волана, като едва избегна друга кола. Сигналът на клаксона прозвуча, а когато шофьорът мина покрай нас, протегнатият му среден пръст се разклати гневно в нашата посока. Облегнах се назад, а сърцето ми се разтуптя от близкия сблъсък. Поне от това си казвах, че е от него.
– Дяте – промълви Ейдриън.
Не разпознавах думата и бях в затруднение да определя акцента му. Имаше музикален каданс като италианския, но под него се криеше по-сурова, по-тъмна граница.
– Какъв е този език? – Попитах, опитвайки се да прикрия внезапното треперене в гласа си.
Този път той не откъсна очи от пътя.
– Нищо, за което да си чувала.
– Аз избрах истината, помниш ли? – Казах, като вдигнах вързаните си ръце за акцент.
Това ми спечели бърз поглед.
– Това е истината, но няма да получиш повече, докато не срещнеш Зак. Тогава ще можем да прескочим всички аргументи от рода на „това не е възможно“.
Изпуснах кратък смях.
– След онова, което видях на лицето на детектив Крогер, определението ми за „невъзможно“ се промени.
Ейдриън отново зави, но този път наблизо нямаше друга кола.
– Какво видя?
Напрегнах се. Как да обясня, без да звуча като луда? Нямаше как, затова вместо това избрах да премина в атака.
– Защо беше в хотелската ми стая? И как ме излекува? Нямам дори следа…
– Какво видя на лицето му, Айви?
Въпреки твърдия му тон, когато името ми премина през устните му, нещо в мен затрептя, сякаш беше издърпал връзка, за която не знаех, че е там. Усещането за това беше също толкова обезпокоително, колкото и необяснимата ми реакция на това, че той стисна ръцете ми.
– Сенки – казах бързо, за да отклоня вниманието си от това. – Имаше змиевидни сенки по цялото си лице.
Очаквах Ейдриън да ми каже, че съм си го въобразила – отговор, който бях свикнала да чувам. Вместо това той спря, като постави колата на паркинг, но остави двигателя да работи. После се обърна, за да ме погледне.
– Това единственото странно нещо, което видя ли беше?
Преглътнах. Знаех, че е по-добре да не говоря за тези неща. Все пак поисках истината от Ейдриън. Не ми се струваше честно да лъжа в замяна.
– По-рано видях две версии на едно и също Б и Б. Едната беше красива, но другата беше стара и изгнила, а сестра ми беше хваната в капан в нея.
Ейдриън не каза нищо, макар че продължи да ме приковава с онзи твърд поглед. Когато най-накрая заговори, въпросът му беше толкова странен, че си помислих, че съм го чула погрешно.
– На какво приличам според теб?
– А?
– Външният ми вид. – Той изтегли думите, сякаш бях луда. – Опиши ме.
Изведнъж той искаше комплименти? Може би най-накрая бях срещнала някой по-луд от мен.
– Това е нелепо – промълвих аз, но започнах с очевидното. – Шест-шест, в началото на двадесетте, с телосложение като на Тор, златистокафява коса с руси отблясъци, сребристосини очи… искаш ли да продължа?
Той започна да се смее, дълбок, богат баритон, който щеше да е чувствен, ако не ме ядосваше.
– Сега вече знам защо са те преследвали – каза той, като все още се смееше. – Сигурно са разбрали, че си различна, но ако знаеха какво виждаш, никога нямаше да се измъкнеш от това Б и Б.
– Можеш да спреш да се смееш – казах рязко. – Разбирам, че е лудост да виждам нещата, които виждам.
Много деца са имали въображаеми приятели, докато растат. И аз имах въображаеми места, макар че в началото не знаех, че съм единствената, която може да ги вижда. След като родителите ми разбраха, че това, което продължавам да описвам, далеч надхвърля детската фантазия, започнаха безкрайните посещения при лекари и изследвания. Една по една болестите и психозите бяха зачерквани, докато не ми поставиха диагноза немоноамин-холинергичен дисбаланс в темпоралната кора.
С други думи, виждах неща, които не бяха там, по причини, които никой не можеше да разбере. Хапчетата, които пиех, ми помогнаха малко, макар че излъгах и казах, че са ме отървали от всички халюцинации. Беше ми писнало от лекари, които ми се караха. Така че винаги, когато виждах нещо, което никой друг не виждаше, се принуждавах да го игнорирам – докато госпожа Полсън и детектив Крогер не се опитаха да ме убият, разбира се.
Ейдриън наистина спря да се смее и в погледа му отново се върна онази немигаща интензивност.
– Е, Айви, имам добра и лоша новина. Добрата новина е, че не си луда. Лошата новина е, че всичко, което си видяла, е реално и сега ще дойде за теб.
Назад към част 2 Напред към част 4
