Каролин Пекъм-Зодиакална академия-Обречен трон-книга 6-част 57

ДАРИУС

Камерата, в която се намирах, беше тъмна и студена, но някъде пред мен в сенките се разливаше златна светлина, която ме водеше по-близо.
Кожата ми изтръпваше от силата на това място, а пулсът ми биеше в задушевен ритъм, който сякаш ме завличаше все по-навътре в пещерата.
Когато направих крачка напред, под стъпалото ми се освети златна руна – извит и красив символ, който сякаш прошепна значението си в ухото ми.

„Истина“.

Направих още една крачка и под мен светна още една руна, тази, на която пишаше.

„Късмет“.

Докато продължавах напред, още руни светнаха и още техни значения ми бяха прошепнати.

„Честност. Добродетел. Живот. Растеж. Сила. Жертва. Любов. Смърт. Бъдеще. Съдба.“

Когато ехото на последната дума се разнесе из въздуха и отново потънах в тишина, се озовах пред огромен камък, който светеше все така слабо в тъмното.
Той бръмчеше с такава сила, че косъмчетата по тила ми настръхнаха.
Протегнах колебливо ръка към него и върховете на пръстите ми се допряха до грубия камък, след което в гърдите ми се заби тласък на сила и аз бях привлечен неоспоримо по-близо.
Засмуках дълбоко дъх, когато цялата вещ започна да свети с дълбока, златиста светлина, която ми напомни за люспите на моя дракон, когато залязващото слънце ги удари точно. Беше наситена, жива и толкова изпълнена със сила, че открадна дъха ми.
Цялата вещ сякаш бръмчеше с толкова древна сила, че се чувствах напълно незначителен, докато стоях пред нея и тя разглеждаше всяко тъмно кътче от душата ми.
– Акрукс – издиша то, гласът му стана по-дълбок сега, когато го докосвах, а пулсът ми се ускори, защото почувствах, че то наистина ме познава.
В центъра на камъка имаше идеално гладка дупка и аз плъзнах ръка надолу, за да я докосна, като открих монети, скъпоценни камъни и други малки символи, които бяха оставени там в жертвоприношение толкова отдавна, че дори земята под краката ми едва ли си спомняше за феите, които ги бяха оставили. Но ми беше ясно, че някога тук е имало място за поклонение и тази реликва е била изработена с дълбока и древна магия, която нашият вид отдавна е забравил.
Пространството, което ни заобикаляше, беше изпълнено с очакване, но когато гласът не проговори отново, ме обзе нуждата да предложа нещо свое в замяна на думите му, както явно са направили други преди мен.
Прокарах безполезно ръце по джобовете си, проклинайки, тъй като не открих нищо, което да мога да предложа, освен дрехите на гърба си. А костюмът, ушит за сватба, на която дори не исках да присъствам, не ми се струваше кой знае каква жертва.
Намръщих се, докато се опитвах да измисля нещо, което бих могъл да му предложа, като си припомнях всички приказки, които Орион ми беше разказал за древната магия, когато ме учеше как да владея източващия си кинжал и да използвам магията на кръвта. Нещата, които знаеше, бяха реликви на магията от отдавнашни времена според баща му. Толкова много знания бяха изгубени във времето, а след като тъмната магия беше забранена, още повече от тях бяха изпаднали от паметта.
Но някои знания бяха останали. Като например силата на кръвта.
Извих пръстите си в тънка шарка, създавайки острие с ледената си магия, преди да вдигна другата си ръка и да я поставя в дупката в центъра на камъка.
Затворих очи за миг, като държах кинжала в готовност и се надявах, че не си губя ума, преди да го забия право в дланта си и да се порежа дълбоко.
Кръвта в раната бликна, плисна се в дупката и аз се задъхах, когато цялата пещера бе озарена от ярка златна светлина, а ръката ми бе повлечена по-навътре в камъка от някаква неземна магия.
– Цената на знанието е сила. Цената на властта е голяма. Всяка сделка си има цена. Какво ще размениш за различна съдба?
Гласът отскачаше от стените, забиваше се в черепа ми, докато не извиках от силата му, отчаяно опитвайки се да изтръгна ръката си обратно от дупката, докато камъкът извличаше все повече и повече от кръв от тялото ми и усещах как се храни и със силата ми.
Проклинах, докато се борех да се освободя, удрях камъка със свободната си ръка и откривах, че не мога да направя никаква магия, сякаш беше вампир, който използваше отрова, за да я обездвижи.
Силите започнаха да напускат крайниците ми и аз драсках със затворени очи, докато удрях камъка, докато кокалчетата ми не се разпукаха, а съзнанието ми се изпълни с образа на момичето, което обичах.
На нея в ръцете ми, увита плътно в леглото с мен, с очи, пълни със смях, и с ръце върху плътта ми. Тя галеше пръстите си по челюстта ми и ме гледаше в очите, поглъщайки ме с топлината в изражението си и карайки ме да се чувствам доволен по начин, по който никога досега не съм се чувствал. Рокси дръпна белия чаршаф над главите ни и ние се изгубихме в бял пашкул.
– Обичам те, Дариус – издиша тя, а думите и бяха толкова чисти и истински, че накараха гърдите ми да се свият от най-отчаяното желание наистина да я чуя да ги казва.
– Обичам те, Рокси – изръмжах в отговор, а думите ми отекнаха в пещерата, когато ги изрекох на глас, а не само във видението. Тя се наведе напред, притискайки най-сладката целувка към устните ми, а ръката ми се спусна надолу по набъбналата извивка на корема и. Погълна ме болка, каквато не бях изпитвал досега.
Видението се разсея и гласът заговори отново.
– Желаеш да обичаш момичето, което ти е отказало. Но съдбата има други планове.
Бях запратен в поредица от видения, едно след друго, някои само проблясъци, а други траеха по-дълго, докато виждах хората, които обичах най-много на този свят, ангажирани в битка в амфитеатъра на територията на двореца. Сърцебиенето ми отчаяно се разтуптя, когато видях как всеки от наследниците е ранен или умира, как Орион е намушкан от сондите на нимфа, как Дарси крещи, докато Клара я разкъсва със зъби, а кръвта тече горещо и бързо, твърде много, за да може да оцелее при загуба. Видях как брат ми се блъсна в каменна стена с взрив от магия и накрая как Рокси се бори, за да спаси живота на баща ми против волята си, само за да го накара да и забие нож в гърба в мига, в който борбата беше спечелена.
Видението се задържа на лицето и, когато тя падна на колене, с името ми на устните и, когато яркостта се притъпи от очите ѝ и тя рухна на пода под него, червена кръв изцапа бялата и рокля, докато целият ми свят се откъсна от мен.
– Какво би дал за тях, Дариус Акрукс? Какво би пожертвал, за да ги видиш оцелели?

Назад към част 56                                                      Напред към част 58

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *