КЕЛИ ФЕЙВЪР – Всеки негов избор – книга 12 – Част 11

***

Когато Брайсън ѝ се обади още на следващата сутрин, за да се срещнат, Скарлет все още се опитваше да разбере дали възнамерява да осъществи този безумен трик. Да, тя се нуждаеше от работа. Нуждаеше се от пари, а Кали я беше уверила вчера, че ще настояват да ѝ се плаща справедлива заплата за това, че е асистент на Брайсън.
Но фактът си оставаше факт – Скарлет знаеше, че ще намрази работата за този човек. Така че, когато видя непознатия номер в мобилния си телефон, тя се изкуши да не отговаря.
Но накрая го направи, седна в леглото и прочисти гърлото си, като доближи телефона до ухото си.
– Ало?
– Скарлет? – Чу се неповторимият глас на Брайсън Тейлър. – Това е тя.
– Здравей, Брайсън е. – Тя изчака. – Все още ли си там? – Попита той.
– Да.
Той се засмя.
– Добре тогава. Това изобщо не започва неловко.
– Съжалявам, просто съм уморена. – Беше вярно, макар че това не беше истинската причина, поради която се държеше толкова трудно.
– Джетлагът може да бъде истинска кучка – каза той. – Както и да е, исках да видя дали не искаш да се срещнем този следобед, за да обсъдим позицията? Това е просто нещо неангажиращо, а не цялата бизнес приповдигнатост като вчера.
Тя въздъхна, мислейки за празния ден, който ѝ предстоеше. Може и да го изкара от пътя, реши тя.
– Разбира се, защо не?
– Чудесно. Ще ти изпратя SMS с адреса. Искаш ли да е, да речем, в един часа?
Тя принуди лицето си да се усмихне и се постара да звучи оптимистично.
– Звучи чудесно, Брайсън.
– Добре, ще се видим тогава.
Тя свали телефона и минута по-късно дойде текстът с адреса за среща. И още на следващата секунда последващ текст, в който се казваше:

Наистина очаквам с нетърпение да започнем!

Скарлет всъщност откри, че на лицето ѝ се появява искрена усмивка, когато прочете това. И това я накара да преосмисли бързата си преценка за характера на Брайсън. Възможно ли беше да го е преценила погрешно?
Може би тъжната истина беше, че Брайсън Тейлър не беше нищо друго освен един спокоен, обикновен човек, който по една случайност приличаше на известно бивше гадже от миналото ѝ.
Брайсън не беше виновен за това, че приличаше на Оуен. Е, нещо повече, той споделяше и някои от маниерите на Оуен. Неща, които тя обичаше, когато беше влюбена в Оуен, но мразеше, след като сърцето ѝ беше разбито на хиляди парчета от единствения човек, на когото се беше осмелила да се довери.
Но това беше Оуен. Оуен не е Брайсън – те са двама различни души.
И не беше редно тя да се отнася зле с Брайсън въз основа на нещо, върху което той не е имал контрол.
Тогава и там Скарлет взе решение. Щеше да се опита да започне на чисто с Брайсън и щеше да се опита да се възползва максимално от новата възможност за работа, която Кали беше достатъчно любезна да и предостави.
Това можеше да е началото на промяната, която се опитваше да направи в живота си, ако не я саботираше с лошо отношение.
След като взе това решение, Скарлет откри, че се усмихва много по-често. Дори се улови, че си тананика веднъж или два пъти, докато се приготвяше за деня.
В крайна сметка Скарлет облече джинси и тениска, като се придържаше към ежедневния стил, както беше предложил Брайсън. Предположи, че адресът, който ѝ беше изпратил, е на кафене или нещо подобно, но се изненада, когато таксито, което взе, спря пред някакво баскетболно игрище на открито.
– Тук е – каза шофьорът, обърна се и се усмихна.
– Сигурна ли сте? – Попита Скарлет, като се обърна на седалката си, за да погледне нагоре и надолу по улицата. – Има ли кафене наоколо? Може би ресторант?
Шофьорът поклати глава и повтори адреса отново. Скарлет го провери спрямо текстовото съобщение.
Шофьорът беше сигурен, че това е същият адрес.
Но в това нямаше никакъв смисъл. Може би Брайсън случайно ѝ беше изпратил SMS с грешен адрес. Скарлет установи, че разочарованието ѝ вече нараства, но се успокои.
Това не е голяма работа. Обикновена грешка. Просто му се обади и…
Но точно в този момент с ъгъла на окото си долови позната фигура. Това беше той – Брайсън, който стоеше до оградата на най-близкото баскетболно игрище и отпиваше вода от пластмасова бутилка. Беше облечен с торбести зелени къси панталони и сива тениска, изцапана с пот.
-Да опитаме на друг адрес? – Попита таксиджията.
– Не. – Тя въздъхна и поклати глава. – Това е мястото. И аз съм прецакана.
Шофьорът се засмя одобрително.
– Не сме ли всички.
Скарлет плати цената на таксито, след което излезе от него и бавно си проправи път покрай верижната ограда и навътре в двора. Мъжете играеха агресивно само на няколко метра от нея – играеха така, сякаш животът им зависеше от това да направят удар или да откраднат топката.
Това не беше просто приятелска игра. Те хвърляха силно към коша, фаулираха, а няколко от тях дори бяха достатъчно атлетични, за да забият.
Скарлет беше изненадана, ако не и точно впечатлена. Всички те изглеждаха твърде потни и животински. Тя седна на една от стоманените пейки наблизо и наблюдаваше Брайсън. Той дриблираше с лекота топката, когато му я подаваха, след което я подаваше. Когато се вряза в коша, някой отново му подаде топката и той скочи и я вкара с лекота, като вдигна поглед и се усмихна на съотборника си.
На Скарлет ѝ се искаше да повярва, че става дума за недоразумение. В края на краищата тя едва сега започваше да изпробва новото си и подобрено отношение. Но когато направиха кратка почивка и той се насочи към пейката и седна до нея, надеждите на Скарлет бяха попарени.
– Ей, ти успя – каза той и ѝ се усмихна, докато отваряше бутилката си с вода.
– Почти се върнах. Помислих си, че си ми дал грешен адрес.
Тя примижа към него, докато слънцето се отразяваше от черния асфалт.
– Извинявай, трябваше да спомена, че играем – каза той. След това пи дълго време. По брадичката му се стичаха ручейчета вода.
– Вече приключил ли си? – Попита го тя.
– С какво да съм приключил?
– С играта ти. Искам да кажа, че ме покани тук, за да поговорим.
– Да поговорим – каза той. Той избърса потта от челото си. – Няма по-подходящо време от сегашното.
– Значи играта ти е приключила?
– Това наистина не е проблем за мен. – Той отпи още една малка глътка.
Скарлет изпита прилив на гняв. Тя избърса косата от очите си.
– Добре, добре. Нека приключим с това. Кажи ми какво очакваш от мен.
– Не много. Когато стигна до Ню Йорк, предполагам, че ще можеш да направиш основните неща. Да организираш календара ми, да изпращаш имейли и други подобни неща.
Скарлет кимна.
– Това ли е всичко? Искам да кажа, няма ли да има специфична филмова помощ, от която да се нуждаеш от мен?
– Съмнявам се. Ще имам асистент-режисьори и така нататък. Те ще са хората, които ще ми помагат, що се отнася до филмовите неща. – Той я погледна със сините си очи.
– Ей, Тейлър! Влизаш или излизаш? – Извика го един от мъжете. Играта изглеждаше, че се реформира.
– Една секунда! – Извика Брайсън. Той се обърна обратно към нея. – Ако трябва да бъда честен, не мисля, че наистина имам нужда от асистент.
Скарлет устоя на желанието да се изправи, да го нарече задник и да си тръгне от игрището.
– Защо ми предложи тази позиция, ако нямате нужда от помощта ми?
– Защото беше наистина неловко. Кали помоли за нещо, което ти да направиш, и всички просто го подминаха. Чувствах се зле заради нея.
– Тогава нека просто да забравим за всичко това. – Тя се изправи.
– Ей, не. Не това имах предвид.
– Ами какво искаше да кажеш?
Той се изправи и я погледна. Беше по-висок от нея и тя усети мъжествеността му – усети потта му. Това не беше много нечиста миризма, но някак си я караше да се чувства неудобно. Беше мокър и блестящ на слънцето, мускулест, загорял и силен. В сравнение с него тя се чувстваше мъничка, бледа и слаба.
– Исках само да кажа, че не съм сигурен как ще се получи цялото това нещо. – Той се усмихна. – Но все пак искам да опитам. И така или иначе, ще изкараш пари и вероятно ще срещнеш някои наистина готини хора.
Предполагаше, че тази усмивка вероятно е направила много магии навремето, но тя не и се поддаде.
– Както кажеш, Брайсън. Ти си директорът.
– Точно така. Благодаря, че ми напомни, Скарлет. – Той започна да се отдръпва от нея, придвижвайки се към центъра на игрището, където го очакваха съотборниците му.
Скарлет се обърна и напусна района, без да се оглежда дълго време. Когато най-накрая се обърна отново, беше достатъчно далеч, за да е сигурна, че Брайсън вече не може да я види.
Тя ги наблюдаваше как играят баскетбол още пет или десет минути.
Не беше сигурна защо продължаваше да гледа, защо сърцето ѝ биеше малко по-бързо от обикновено, защо стомахът ѝ се свиваше от странно усещане, което не беше изпитвала от години.
Но после просто си тръгна и вървеше, докато хване такси до хотела.

Назад към част 10                                                       Напред към част 12

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!