***
Кали не можеше да повярва, че Хънтър най-накрая е изписан от болницата.
Беше сигурна, че ще искат да го задържат поне още седмица. Едва предишния ден той започна да се разхожда по коридорите и все още не беше толкова стабилен на краката си.
Но явно така се случваше в днешно време. Обръщаха леглата бързо – дори ако си голям филмов продуцент.
Докато опаковаха нещата му от първа необходимост и се уверяваха, че има всичко, което ще му е необходимо, Хънтър приключваше с обличането. Беше облечен със сив анцуг и черен суичър с цип на „Найк“. Всичките му движения бяха бавни и обмислени, сякаш едва наскоро се беше научил да се облича.
Тя забеляза, че тук-там се намръщва, докато се напъваше да прави неща, с които тялото му не беше свикнало и които вероятно натоварваха раната на гърдите му.
Кали изхвърляше част от боклука, който се беше натрупал през последните шест-осем часа, докато Хънтър правеше това, което трябваше да направи.
Детектив Филипс чакаше точно пред стаята и разговаряше с една от медицинските сестри. Тя изпита изненадващ прилив на обич към странния, непостоянен детектив. Всъщност той беше доста полезен – и тя почти започваше да гледа на него като на приятел.
– По дяволите – изсъска Хънтър.
Кали се обърна, за да го погледне.
– Какво става?
– Не мога да стигна до краката си. Ще ми помогнеш ли с чорапите и обувките? – Гласът му издаваше разочарованието му.
– Всичко е наред – каза Кали. – Не се напрягай, когато се опитваш да направиш всяко малко нещо.
– Знам, знам. Просто мразя да съм като шибано бебе, което се нуждае от толкова много помощ.
– Това е само временно.
– Знам това.
Тя го погледна, чудейки се дали не изпитва повече болка, отколкото дава да се разбере. За първи път го виждаше раздразнен, откакто влезе в болницата. Разбира се, той беше само човек и щеше да има трудности, докато се лекуваше. Тя знаеше това.
Кали се наведе и обу чорапите на Хънтър, нахлузи маратонките му на краката и завърза връзките. Чувстваше се сякаш му връзва обувките на малко момче, което по някаква причина я накара да се усмихне.
– Какво е толкова смешно?
– Нищо. – Завъртя очи тя.
– Точно така. Нищо – съгласи се той раздразнително.
Сега това още повече приличаше на общуване с дете и тя с огромно усилие се сдържа да не се захили.
Когато това приключи, оставаше само да му вземат инвалидната количка и да го свалят, за да бъде официално изписан. Детектив Филипс каза нещо на медицинската сестра и тя се обърна и си тръгна. После влезе в стаята и огледа чантите.
– Имате ли всичко, от което се нуждаете? – Попита той.
– Да – отвърна Кали, като мислено отмяташе списъка, докато говореше. – Дрехи, ключове, телефон, портфейл, лекарства…- Имаше цяла бяла хартиена торба пълна с неговите антибиотици и болкоуспокояващи, кремове, лосиони и превръзки.
Хънтър въздъхна и се спусна в седнало положение на леглото.
– Вече съм шибано изтощен. Чувствам се така, сякаш съм изкачил половината от Еверест.
– Предполагам, че това ни прави шерпи – пошегува се детектив Филипс.
– Не, ти си як – каза му Хънтър.
– Значи съм по-малко от шерпа.
– Не поставяме ценностни оценки – отвърна раздразнено Хънтър.
Кали погледна Хънтър, чудейки се защо точно днес е толкова раздразнителен. Сигурно от болката, реши тя. За пръв път тази сутрин тя наистина се вгледа по-отблизо в белега му. Всъщност той имаше няколко белега по гърдите си. Имаше белег от влизането на куршума точно под дясното зърно, а след това два големи белега, които се спускаха по средата на гърдите му от операциите. Бяха зашити, но самите рани бяха подути и зачервени и изглеждаха почти като деформации.
Явно бяха болезнени, а това, че се движеше толкова много, вероятно го натоварваше и му създаваше дискомфорт. Знаеше, че точно сега трябва да бъде търпелива с него поради този факт.
Дори и да се държеше малко като хлапак.
Изчакаха няколко минути, докато сестрата се върна с необходимата инвалидна количка. Кали си помисли, че Хънтър може да се разстрои заради връзката с баща му, но всъщност той изобщо не изглеждаше против да седи в нея. След като седна, той взе една чанта в скута си и беше тих като църковна мишка. Детектив Филипс носеше останалата част от нещата, като позволи на Кали да бъде свободна да подпише документите, които финализираха заминаването на Хънтър.
Накрая стигнаха до входа, където ги очакваше такси. Филипс натовари вещите в багажника, след което го захлопна.
Обърна се и погледна и двамата.
– Предполагам, че тук е моментът да се разделим – каза той.
Хънтър се изправи бавно на крака, като отхвърли всички опити да му помогне да се изправи.
– Няма да имаме момент като в Казабланка – каза той и протегна ръка.
– Ей така, винаги ще си имаме Париж – каза Филипс.
– Ето, че те гледам, момче – каза Хънтър и намигна. Той го потупа приятелски по рамото. – Вие бяхте наистина добър към мен и Кали, детектив. Няма да забравя това.
– Обади ми се, ако имаш нужда от нещо – каза му Филипс и се усмихна топло. – На нас, яките, ни харесва да се товарим с всякакви глупости. Това е, за което живеем, знаеш.
Хънтър се засмя и бавно се спусна на задната седалка на таксито.
Филипс измина няколкото крачки до Кали. Тя видя, че очите му не бяха съвсем сухи.
– Радвам се, че всичко се е получило – каза той и протегна ръка, за да я стисне.
Вместо това тя го прегърна силно.
– Благодаря ти, че беше до нас – каза тя, усещайки как я залива вълна от емоции.
– Заповядай, по всяко време. По всяко време. Това беше най-малкото, което можех да направя, след като провалих случая ти.
Двамата прекъснаха прегръдката си.
– Какво ще правиш, когато се върнеш? – Попита тя.
– Полетът ми е по-късно тази вечер. Утре ще се върна на работа.
– Няма почивка за уморените – каза тя.
– Това е историята на моя живот. – Той се усмихна любезно. После усмивката му избледня. – Но все пак бъдете внимателни – каза детективът и гласът му се сниши. – Знам, че ти се иска да мислиш, че всичко е приключило, след като Терънс е извън играта, а Хънтър се възстановява. Но аз се притеснявам за Тревор – притеснявам се, че в някакъв момент той ще потърси и двама ви.
Кали усети как по гръбнака ѝ преминава ледена тръпка. Не искаше да мисли за това точно сега. Но разбираше, че детективът просто си върши работата.
– Ще бъдем внимателни, обещавам.
Минута по-късно тя беше на задната седалка на таксито заедно с Хънтър и те се отдалечаваха от бордюра.
– В известен смисъл започнах да го харесвам – каза тя, изненадана от това разкритие.
– Какво да не му харесваш? – Съгласи се Хънтър. Той взе ръката ѝ в своята и я погледна. – Съжалявам, че се държах като задник там.
Кали се усмихна нежно.
– Разбирам те. Ти си само човек.
– Повярвай ми, никога не съм бил по-наясно с този факт, отколкото в този момент. – Той се усмихна. – Но това, че съм с теб, компенсира всичко. Аз съм най-щастливият човек на планетата.
– Благодаря, че го казваш – каза тя.
– Ела тук, бебе. – Той я придърпа към себе си и я целуна дълго, съблазнително.
Цялото ѝ тяло се отпусна в него, чувствайки се незабавно защитена, държана и обичана, докато устните му затопляха нейните.
Не им отне много време, за да се върнат в хотела. За съжаление там имаше повече папараци от всякога. Кали поклати глава.
– Трябва ли да се опитаме да се промъкнем по някакъв начин?
– Не, прекалено съм изморен, за да се занимавам. Нека им дадем паричния удар, който чакат.
– Добре – каза тя, без да е съвсем сигурна, че това е добра идея.
Тя излезе от таксито и някой я забеляза.
– Хей, ето я – Кали Йънг! – Извика някой и след това около нея се струпаха фотографи, които я снимаха и задаваха въпроси.
Това не ѝ харесваше, не ѝ харесваше усещането, че я преследват и снимат и че не може да избяга. Това беше клаустрофобично усещане. Сигурно почти дузина от тях се тълпяха, бутаха се и се блъскаха – опитваха се да направят най-добрия кадър.
Защо задаваха толкова много въпроси, тя нямаше представа. Може би за да я накарат да погледне към камерата?
Хънтър бавно се измъкна от таксито. Когато го видяха, папараците станаха още по-безумни.
– Бихте ли ни помогнали с чантите? – Извика Кали на таксиметровия шофьор, като повече от всичко искаше да влезе в хотела.
– Разбира се – каза шофьорът и излезе, за да вземе нещата им от багажника.
Хънтър най-накрая излезе от колата, дишайки малко тежко. Той вдигна ръка, с което даде знак на папараците да се успокоят.
– Ей, престанете, кучкари.
Чуха се вълни от признателен смях.
– Как се чувстваш, Хънтър? – Обади се един от тях.
– Ако искаш да разбереш от първа ръка, ела по-близо и ще ти направя демонстрация.
– Не, благодаря.
Хънтър се усмихна.
– Слушайте, знам какво искате, момчета. Имате работа за вършене и ние сме щастливи да дадем своя принос. Просто ни дайте малко място, за да можем да вкараме чантите си вътре и всичко останало, а после с Кали ще позираме за няколко снимки. Звучи ли ви добре?
Папараците бяха изненадващо сговорчиви. Кали наблюдаваше как тълпата бавно се разпръсква, позволявайки на таксиметровия шофьор да пренесе чантите вътре в хотела без особени проблеми.
Хънтър се покатери на тротоара и подкани Кали да се приближи до него.
– Хайде, бейби, да им дадем малко захар.
Тя усети как лицето ѝ се изчервява, докато папараците се събираха, за да я снимат само от няколко метра. Хънтър беше свикнал с това – беше ходил на премиери и беше прекарал известно време на червения килим. Тя никога не беше преживявала нещо подобно и не се радваше на усещането да бъде под микроскоп.
Все пак Кали знаеше, че това е сделката, която Хънтър беше сключил с фотографите, и те изглежда я уважаваха. Бяха се успокоили и се бяха задоволили само да снимат и да говорят помежду си.
Кали и Хънтър стояха близо един до друг, усмихваха се и махаха. После Хънтър я хвана около кръста и я придърпа още по-близо.
– Целуни ме.
– Пред всички?
– Ще им хареса.
– Знам, но…
– Няма „но“. – Той я целуна здраво по устните и въпреки опасенията ѝ, тя му отговори страстно.
Всеки път, когато Хънтър я целуваше, сякаш нищо и никой друг не съществуваше за това кратко време.
Когато прекъснаха целувката си, папараците избухнаха в аплодисменти, които прозвучаха искрено в ушите ѝ.
– Браво, Хънтър!
– Ти им покажи, Кали!
Поздравителните им викове отекнаха, докато Хънтър дърпаше Кали във фоайето на хотела. Скоро най-сетне се озоваха в собствения си хотелски апартамент и вратата се затвори. Имаха своето лично пространство.
Хънтър се свлече на дивана и изстена.
– Сега се чувствам така, сякаш току-що съм стигнал до върха на Еверест – каза той. – Оглеждам се наоколо и си мисля: Проклятие – забравих, че ще трябва да се спусна обратно надолу по този кучи син.
Кали се засмя, докато си проправяше път към дивана и сядаше, като разтриваше нежно раменете му.
– А ти дори нямаш верния си як помощник.
– Чувствам се толкова добре – каза той, докато тя продължаваше да разтрива напрегнатите му рамене.
– Трябва да си починеш – каза тя. – Ще се изкъпя, ако няма проблем.
– Разбира се, че е добре – каза ѝ Хънтър. Той хвана ръката ѝ и я целуна с голяма обич. – Сега е мой ред да се погрижа за теб.
– Не, не, не.
– Какво?
Тя поклати глава.
– Все още не си готов да се грижиш за мен. Все още се лекуваш.
Той я погледна злобно.
– Почти на деветдесет процента съм здрав.
– Глупости. – Тя леко го погали по бузата. – Не бързай, скъпи. Добре съм. Знам, че ще се грижиш за мен винаги и навсякъде. Но точно сега трябва да продължиш да си почиваш и да ме оставиш да свърша тежката работа тук.
– Да, да. – Той се облегна назад и затвори очи. Кали отиде да се изкъпе.
Назад към част 11 Напред към част 13