Глава 43
– Сега знаеш моята история. Знаеш най-големият ми срам, че убих невинната булка. Знаеш как Гоблинът започна атаките си срещу мен.
– Можеш да отгатнеш събитията, които се случиха след завръщането ми у дома. От тази история знаеш колко много обичам семейството си. Знаеш колко много е преплетен животът ми с техния.
– Чувствах голяма и ужасна омраза към Петрония и към това, което тя ми беше направила! Със страст, която може да се нарече само отмъщение, се хвърлих обратно в човешкия си живот, в смъртния си свят, в семейното си съществуване. Не бих го направил по друг начин, освен ако не ми се докаже, че всички ме подозират и отбягват. Но нищо подобно не се случи.
– Напротив, хората имаха нужда от мен и аз го знаех. Странното ми изчезване беше наранило тежко леля Куин, Томи, Джером, Жасмин и дори Клем и Голямата Рамона. Поправих го с безкрайните си извинения, макар че не можех и не исках да обясня как се е стигнало до изчезването ми.
– Единственото, което можех да направя, е това, което направих – обещах, че никога повече няма да изчезна, че макар да се бях превърнал в нещо като потаен ерген и нощно същество и макар от време на време да се измъквах за една-две или дори три нощи, винаги щях да се прибирам у дома след това. И никой не бива да се страхува за мен.
– И така, „Куин преминава през фаза“ – казаха те със смях. Но Куин беше наоколо.
– Бях обзавел стаята си така, както я виждаш, с тежки кадифени драперии, за да може да се затваря светлината, а на вратата има тежка ключалка; но обикновено прекарвах светлите часове на деня в мавзолея на остров Захарен Дявол, където се чувствам в пълна безопасност от любопитни очи, тъй като само аз мога да отворя криптата с лекота, а за отварянето ѝ в онзи отдавнашен вълнуващ ден, когато я разглеждахме, бяха нужни около петима мъже.
– В къща, в която леля Куин е свикнала да става в три часа следобед и да взема конституцията си в шест сутринта, преди да си легне, моите навици се оказаха нормални и така смятат всички.
– Сега леля Куин е признала, че всъщност е на осемдесет и пет, а не на осемдесет години – една малка хубава тайна, която тя запази от нас, когато се препъвахме с нея из руините на Помпей, но е бодра и любопитна и пълна със способността да се наслаждава на живота в цялото му богатство, както сам се убеди, и всяка вечер се съди в стаята си със Синди, медицинската сестра, Жасмин и разни други придружители, включително и с мен, особено ако е по-рано вечерта, тъй като обикновено не изчезвам по нощните си дела преди да удари дванайсет.
– Що се отнася до леглото и закуската, Жасмин беше сливова, както казваме тук, и просто не искаше да се занимава с управлението му. А след като дадохме на Томи една от спалните на горния етаж и пригодихме друга за Британи, когато идваше на гости, и настанихме Наш в старата стая на татко, остана само една стая за гости, така че изглеждаше безсмислено да я даваме под наем.
– И тогава Патси, която вече е на крехка възраст, взе да остава в последната спалня отпред. Така леглото и закуската се препълниха.
– Но енорията наоколо не можеше да мине без големия коледен банкет и великденския бюфет, без фестивала на азалията и без някоя сватба от време на време, така че Жасмин все още се грижи за това с огромна гордост, макар че се оплаква от това, сякаш е местната светица.
– Миналата година бях на заден план, когато се пееха коледните песни, не смеех да плача, но плачех в душата си, когато сопраното изпя „О, свята нощ“ два пъти само заради мен.
– Тъй като съм луд, инициирах и среднощна вечеря на Велика събота – Велика неделя сутринта, само защото не можех да присъствам на великденския бюфет, и това тази година мина великолепно, точно наред с обичайния следобеден бюфет, привличайки съвсем друго множество гости след църквата. И се замислих да организирам някои други благотворителни акции и събирания на средства късно вечер, просто напоследък мозъкът ми е малко разсеян.
– Томи изуми всички ни, като поиска по собствено желание да бъде изпратен в пансион в Англия, в Итън, не по-малко, а Наш го прие и го утвърди, и когато ни се обажда, всички се учудваме, че придобива британски акцент, и се радваме. Ужасно ми липсва. Скоро ще се върне у дома за празниците. Вече е на четиринайсет години и расте на височина. Все още иска да води експедиция, за да намери изгубения континент Атлантида. Изрязвам всяка статия, която прочета по темата, и му я изпращам по пощата. И Наш прави същото.
– Тери Сю и децата ѝ се справят добре. Бавачката и икономката са направили всичко възможно, за да се промени животът им и нещата да вървят гладко. Британи и другите деца са в добри училища и ще имат истински шанс в живота. Самата Тери Сю е щастлива. Веднага щом получи чека си на всеки две седмици, тя отива в Уол-Март, за да си купи дрехи и изкуствени цветя. Къщата ѝ е пълна с изкуствени цветя. Това е истинска гора от изкуствени цветя. Не можеш да намериш място в къщата ѝ, където да поставиш друго изкуствено цвете. Още щом влезете, тя се опитва да ти даде старите изкуствени цветя, за да може да си купи нови. Направена ѝ е операция, която предотвратява раждането на повече деца. Чарли, приятелят ѝ, който притежава пистолет, след като държи цялото семейство и шерифа на разстояние с триста петдесет и седми магнума, накрая се застреля в главата.
– Леля Куин е решила, че ще бъде довършително училище за Тери Сю, и около два пъти седмично Тери Сю идва при нея, за да обсъди с леля Куин покупките на дрехи, а леля Куин ѝ дава съвети за лака за нокти и как да си направи прическа. Британи също така е станала домашен любимец на леля Куин и в резултат на това вече има колекция от кукли.
– Жасмин, след като се сбихме, ми позволи да дам на Джером името си и дори да го накарам да ме нарича татко, но тя не беше доволна от това. А след това отстъпи да го кара всеки ден до Ню Орлиънс, за да ходи в училище „Тринити“. Джером е много умен. Леля Куин обича да му чете. Наш прекарваше доста време, за да му дава уроци. Той вече измисля собствени истории, които диктува на малък касетофон. Прави го като радиопредаване с всички звукови ефекти.
– Дълбоко ме трогва фактът, че той е моят син и единственият, който някога ще имам, но изпитвам подобна привързаност и към Томи и си спомням за това, което Петрония ми каза в Неапол, че мога да върша почтени или достойни неща. Не знам дали тя е имала предвид такива неща като това, че съм покровител на смъртните, но аз си мисля за това и чувствам, че работата ми едва сега започва. Мечтая си да бъда покровител на пианист – нали знаеш, да му купувам ноти и да му плащам за плочи, да му помагам с обучението и уроците и други подобни неща. Това е мечта, но мисля, че мога да го направя. Не виждам защо да не го направя.
– Но започвам да се разсейвам. Позволи ми да продължа. Епилогът, да.
– В продължение на девет месеца Наш и аз четяхме Дикенс заедно. Прекарвахме ранната част на всяка вечер в това, преди да отида на лов и докато все още бях в безопасност от атаките на Гоблина. Заемахме двата стола до камината в стаята на Наш и си разменяхме четенето на глас един на друг. Отново преминахме през „Големите надежди“, „Дейвид Копърфийлд“ и „Старият магазин за любовници“. Прочетохме и „Хамлет“, което ме накара да плача тайно за Мона, и „Макбет“, „Крал Лир“ и „Отело“. Обикновено се разделяхме към единайсет вечерта, а в онези няколко дни, когато леля Куин се принуждаваше да изтърпи дневната светлина, за да пазарува ками или дрехи, Наш я придружаваше.
– Други вечери Наш гледаше филми с леля Куин, Жасмин и Синди, медицинската сестра, и други разни хора. Дори Голямата Рамона се включи в този дух.
– След това Наш се върна в Калифорния, за да завърши докторантурата си, а когато се върне, отново ще бъде придружител на леля Куин. Той много ѝ липсва и, както сама ти каза, тя няма никого точно сега и това я боли.
– Патси се справя добре с лекарствения коктейл, който ѝ дават за СПИН, и е успяла да поработи малко с групата си. Сключихме извънсъдебно споразумение със Сиймор за огромна сума пари, но той почина малко след като я получи. Патси се е заклела, че не заразява хората. Срещу нея са заведени още две съдебни дела от бивши членове на групата ѝ.
– Всичко това е изтощило Патси. Харесва ѝ да е в голямата къща, в предната спалня през коридора. Не разговарям много с нея, защото всеки път, когато изкачвам тези стъпала, изпитвам непреодолимо желание да я убия. Всяка вечер. Мога да чета мислите ѝ, без да искам, и знам, че по невнимание е рискувала да зарази със СПИН множество хора и дори сега би го направила, само че всички са мъдри за нея. Изпитвам толкова силно желание да отнема живота ѝ, че стоя далеч от нея.
– Но нека продължа.
– От първата нощ на завръщането си се опитвам да повиша уменията си и да усвоя силите си.
– Контролирам телепатията си около семейството си и около всички, освен около жертвите си, всъщност, защото ми се струва неприлично, а и ми се струва като шум.
– Пътувал съм във въздуха, тренирал съм скоростта. Идвал съм и съм си тръгвал от Ермитажа към далечни кръчми и бирарии по магистралите, за да ловя дрипльовци и Злодеите или да направя скока на Малкото питие, и съм успявал. Дори когато съм пил до насита, почти винаги съм оставял жертвата жива. Научих се, както каза Арион, да се съпровождам със злото, да го превръщам в част от себе си за тези важни моменти.
– Никога не ходя на лов преди полунощ и, разбира се, Гоблинът винаги напада веднага след това. Обикновено не се прибирам в къщата, докато атаката му не приключи. Не искам семейството по никакъв начин да бъде обезпокоявано от това, което Гоблин смята да направи. Но понякога се пресмятам.
– Не е имало морални гафове от моя страна до тази вечер, когато едва не убих Стърлинг Оливър.
– Но атаките на Гоблин стават все по-жестоки, а що се отнася до комуникацията с него, тя е нулева. Той не иска да ми каже нищо. Изглежда смята, че превръщайки се в това, което съм, съм го предал по някакъв огромен начин, и ще вземе от мен това, което иска – кръвта. И няма нужда от обич или разговор.
– Разбира се, той може да смята, че е бил предаден и от дългото ми отсъствие в Европа.
– Опитах се да говоря с него, но без резултат. Той рядко се появява. Присъства само непосредствено след като се нахраня.
– И през тази последна година, докато доказвах на себе си, че мога да ловувам, че мога да оцелявам, че мога да живея с леля Куин и Наш и с Жасмин, че мога да бъда със сина си, че мога да се промъквам в човешкия свят всяка нощ от живота си и после да минавам от него в гроба, Гоблинът стана много по-силен и много по-злобен и затова най-сетне дойдох при теб, за да те помоля за помощ, и мисля, че дойдох при теб от самота.
– Както мисля, че вече посочих, знам как да се върна при Петрония, но не искам да го направя. Не искам нейната ехидна студенина. Не искам дори по-мекото безразличие на Арион. Що се отнася до стареца, макар че би отворил сърцето си за мен, той изглежда затворен в своята старост. Какво знае някой от тях за дух като Гоблин? Дойдох при теб, за да ми помогнеш. Ти си бил с духовете. Аз рискувах живота си, за да го направя.
– Вярвам, че Гоблин е заплаха не само за мен, но и за другите, и една характеристика вече е сигурна – че той може да пътува с мен, където и да отида, независимо колко далеч е от фермата Блекууд.
– Той е привързан към мен по някакъв нов начин и може би това е свързано с Кръвта. Всъщност съм сигурен, че е свързано с Кръвта. Кръвта му е дала връзка с мен, която е по-силна от връзката му с това място.
– Много е възможно да има ограничение на разстоянието, което може да измине, но аз самият не мога да се откажа от фермата Блекууд, това е проблемът. Не мога да бъда далеч от тези, които имат нужда от мен. Не искам да бъда далеч от тях. И като следствие от това трябва да се боря с Гоблина тук за дома си и за живота си, ако искам да го живея.
– И аз чувствам голяма отговорност за Гоблин. Чувствам, че съм създал Гоблин, че съм го подхранвал и съм го направил това, което е. Ами ако той нарани някой друг?
– Имам една последна подробност и историята ми е затворена.
– Видях Петрония веднъж, откакто напуснах Неапол. Седях в Ермитажа, сред целия блестящ мрамор и факли, мечтаех, мислех, размишлявах, не знам какво точно, усещах нещастието си по някакъв грандиозен начин, когато тя се качи по стълбите, цялата облечена в бял костюм от три части, с разпусната и развяваща се коса, пълна с верижки от диаманти, и ми даде книгите ти, които носеше в малко тъмнозелено кадифено вързопче.
– „Това са „Вампирски хроники““ – каза тя. „Трябва да ги прочетеш и да ги познаваш. Казвали сме ти за тях, но не знаем дали си слушал. Запомни. Не ловувай в Ню Орлиънс“.
– „Махай се оттук, мразя те и се отвращавам от теб“ – казах ѝ аз. „Казах ти, че сделката ни е прекратена. Това място е мое!“ Изправих се, изтичах към нея и я ударих силно през лицето, преди да успее да се опомни. Кръвта потече от устата ѝ, където кътниците ѝ бяха разрязали устната, изцапа бялата ѝ жилетка и тя се ядоса. Удари ме силно, преди да успея да се опомня и да се подготвя за нея, а после ме повали на земята и пристъпи към своя трик да ме рита.
– „Какъв очарователен поздрав“ – каза тя, като забиваше върха на ботуша си надве-натри точно между ребрата ми. „Ти си олицетворение на благодарното дете.“
– Качих се на колене, преструвайки се, че се спъвам и че ме боли, а после се изправих, хванах я за косата и увиснах на един кичур с двете си ръце, за да не може да ме изтръгне, като през цялото време я проклинах. „Някоя нощ ще те накарам да си платиш“ – казах аз. „Ще те накарам да страдаш за всичките си омразни удари, за начина, по който го направи, за начина, по който ми навлече това проклятие.“
– Тя се вкопчи в мен, докато я дърпах за косата с двете си ръце; вкопчи се в главата ми и ме дръпна от себе си, така че имах коса в пръстите си, а след това ме блъсна на пода и ме изрита през цялата стая и към стената. После седна на бюрото и с лице в ръцете си се разплака. Тя ридаеше и ридаеше.
– Изправих се на крака и бавно си проправих път към нея. Усетих онова изтръпване във всичките си крайници, което означаваше, че синините, които тя ми беше нанесла, заздравяват. Видях на пода парченца от диамантените верижки от косата ѝ. Събрах ги, стигнах до бюрото, където тя плачеше, и ги сложих така, че да ги види.
– Тя беше заровила лицето си в ръцете си, а ръцете ѝ бяха изцапани с кръв.
– „Съжалявам“ – казах аз.
– Тя извади носната си кърпа и избърса лицето и ръцете си. После ме погледна красиво. „Защо трябва да съжаляваш?“ – Попита тя. „Съвсем естествено е да мразиш същество като мен. Защо да не съжаляваш?“
– „Как така?“ Попитах. Очаквах, че всеки момент тя отново ще връхлети върху мен.
– „Кой трябва да се превърне в същества като нас?“ – Попита тя. „Раненият, робът, бедстващият, умиращият. Но ти си бил принц, смъртен принц. И аз не се замислих два пъти за това.“
– „Това е вярно“ – казах аз.
– „И така ти . … заблуждаваш глупаците?“ – Попита тя, жестикулирайки с дясната си ръка с обхождащо движение. „Живееш със смъртниците си с любов около теб?“
– „Да, засега“ – казах аз.
– „Не се изкушавай да ги доведеш при себе си“ – каза тя.
– „Не се изкушавам“ – казах аз. „По-скоро бих отишъл направо в Ада, отколкото да го направя по този начин.“
– Тя погледна диамантите. Не знаех какво да правя с тях. Огледах се наоколо. Бях ги взел всичките. Тя вдигна нанизите и ги сложи в един от джобовете си. Косата ѝ беше разрошена. Извадих гребена си. Направих жест: „Ще ми позволи ли да я среша?“ Тя каза „Да“ и аз го направих. Косата ѝ беше гъста и копринена.
– Накрая тя се изправи, за да си тръгне. Взе ме в прегръдките си и ме целуна.
– „Не се изпречвай на пътя на вампира Лестат“ – каза тя. „Той няма да се замисли дали да те изгори на клада. И тогава ще трябва да се боря с него, а аз не съм достатъчно силна“.
– „Това наистина вярно ли е?“
– „Казах ти в Наполи да прочетеш книгите“ – каза тя. „Той е пил кръвта на Майката. Лежал е три дни в пясъците на пустинята Гоби. Нищо не може да го убие. Дори няма да е забавно да се биеш с него. Но просто стой далеч от Ню Орлиънс и няма нужда да се притесняваш за него. Има нещо безчестно в това някой толкова могъщ като Лестат да се нахвърля върху млад човек като теб. Той няма да дойде тук, за да го направи.“
– „Благодаря ти“ – казах аз.
– Тя тръгна към вратата, сякаш правеше грациозно излизане. Не знаех дали е знаела, че по дрехите ѝ има кръв или не. Не знаех дали да ѝ кажа или не. Накрая го направих.
– „На костюма ти“ – казах аз, – „кръв“.
– „Просто не можеш да устоиш на белите дрехи, нали?“ – Попита тя, но не изглеждаше ядосана. „Позволи ми да те попитам нещо. И ми отговори вярно или изобщо не ми отговаряй. Защо ни напусна?“
– Замислих се за един дълъг момент. После казах: „Исках да бъда с леля си. Нямах истински избор по въпроса. А имаше и други. Знаеш това, вече знаете.“
– „Но не ти ли бяхме интересни?“ – Попита тя. „В края на краищата можеше да ме помолиш да те доведа вкъщи от време на време. Сигурно знаеш, че силите ми са много големи.“
– Аз поклатих глава.
– „Не те упреквам, че ми обърна гръб“ – каза тя, – „но да обърнеш гръб на някой толкова мъдър като Арион? Това ми се струва прибързано.“
– „Вероятно си права, но засега трябва да бъда тук. После, по-късно, може би ще мога да занеса костюма си на Арион.“
– Тя се усмихна. Повдигна рамене. „Много добре. Оставям ти Ермитажа, момчето ми“ – каза тя. И изчезна така, сякаш беше изчезнала. И така приключи нашето кратко посещение.
– И така моята история свърши.
Назад към част 43 Напред към част 45
