КЕЛИ ФЕЙВЪР – Всяка негова дума – книга 11 – Част 20

***

Когато Кали пристигна в стаята на Хънтър, тя беше в приповдигнато настроение. Детектив Филипс стоеше пред стаята до охраняващия офицер, сякаш нищо не се беше променило за времето, през което я нямаше.
– Как е той? – Попита тя.
Филипс се замисли.
– Изглежда добре.
– Просто добре? Има ли нещо нередно?
– Не съвсем. В повечето случаи е заспал. Сега Скарлет е при него.
– Добре. – Кали тихо влезе в стаята и махна на Скарлет, тя махна в отговор.
– Той все още си почива – прошепна Скарлет.
Кали погледна към него. Цветът все още беше в бузите му и той все още изглеждаше изпотен.
– Каква е температурата му?
– Не съм сигурна. При последната проверка беше около тридесет и осем и две.
Очите на Кали се разшириха.
– Тя се е повишила.
– Не знам. Казаха, че се е понижило, мислят, че температурата му е спаднала.
– Казват това от два дни насам – каза Кали и поклати глава в знак на неудовлетвореност. Тя отиде до леглото му и сложи ръка на челото. Той се чувства горещ.
– Хей, разпознавам те – каза Хънтър, отвори очи и се усмихна.
– Здравей, там. Съжалявам, че те събудих.
– Бях буден, просто нямаше никой, с когото да си струва да се говори.
Кали започна да се смее, но после долови изражението на болка, което премина през лицето на Скарлет, и това я накара да спре. Изведнъж ѝ стана жал за Скарлет.
– Как се чувстваш?
– Никога не е било по-добре – изкашля се той.
– Сигурен ли си?
– Готов съм да изкарам пълни дванайсет рунда. – Очите му срещнаха нейните и той се усмихна. Тя искаше да му повярва. Трябваше да му повярва. Трябва да се е подобрил.
– Току-що направих голям удар – каза тя. – Чакам Брайсън да дойде, за да ти разкажа всичко.
Хънтър повдигна вежди.
– О, разказвай. Разкажи.
– Добре. – Тя седна до него на леглото. – Е, предполагам, че мога да ти разкажа предисторията, преди Брайсън да дойде, а после той ще ми помогне да разкажа останалото.
Хънтър отново се закашля и облиза устните си.
– Жаден съм.
– О. – Кали се пресегна да му донесе вода. – Както и да е – продължи тя, подавайки му водата – вчера разбрах, че Макс Вайсман се е опитал да мине зад гърба ни и да направи кастинг за филма. Той казал на Брайсън, че Стивън Содърбърг ще бъде режисьор, а Елайза Джонстън – главната женска роля.
Хънтър отпи небрежно. Наложи се Кали да му подправи чашата, тъй като ръката му трепереше. Водата се стичаше по брадичката му.
– Това проклето оборудване е дефектно – изръмжа той.
– Оборудване? – Каза тя. – Какво оборудване?
Главата на Хънтър падна обратно на възглавницата.
– Нищо. Просто… продължавай да говориш, Кали. Обичам звука на гласа ти.
Тя отново го погледна, изпитвайки странно предчувствие, но после си помисли, че може би е малко замаян от всички наркотици.
– Реших да взема нещата в свои ръце – каза тя и използва салфетка, за да избърше брадичката на Хънтър.
Клепачите му трепнаха.
– Така ли?
– Намерих номера на Елайза – е, детектив Филипс го намери за мен…
– А после вероятно е говорил с Айнщайн – измърмори Хънтър.
– Какво? – Каза Кали. – Хънтър?
Очите му бяха затворени, а после трепнаха.
– Ей, не съм закъснял да разкажа историята нали? – Обади се от вратата Брайсън.
Кали се обърна и го погледна.
– Аз не знам. Мисля, че нещо може да не е наред. – Тя погледна обратно към Хънтър с нарастващо безпокойство, бързо преминаващо в страх.
– Хънтър? – Тя се спусна и докосна лицето му.
Клепачите му трепнаха, но той не отговори.
– Хънтър! – Тя посегна надолу и се опита да отвори клепачите му, но видя само бялото на очите му.
Изведнъж машините започнаха да пищят силно. Кали изкрещя.
– Нещо не е наред! Помощ! – Извика тя.
Преди да се усети, в стаята се втурна болничният персонал, който я избута назад от леглото.
– Син код! – Изкрещя Някой. – Код синьо!
Кали се спъна назад, а ръцете ѝ полетяха към лицето.
– Вън от стаята! Персонал, който не е от първа необходимост, да напусне стаята! – Изкрещя една от медицинските сестри.
Около леглото му имаше толкова много хора, че Кали вече дори не можеше да го види. Тя крещеше и плачеше, напълно неспособна да мисли трезво.
Някой я прегърна – това беше Брайсън. Той я притисна до гърдите си.
– Всичко е наред, Кали. Кали, всичко ще бъде наред.
Но не беше. Звуците от виковете на персонала и хората, които тичаха към стаята, бяха доказателство, че не е така.
Отново ги откараха в чакалнята. Кали беше изпаднала в ужас, неутешима, седеше на стол до прозореца и гризеше ноктите си докрай.
Минутите минаваха. Скарлет я погледна от близкия стол.
– Той ще се оправи – каза тя.
– Да – отвърна Кали, след което се върна към по-нататъшното опустошаване на ноктите си.
Брайсън се разхождаше гневно из стаята.
– Някой трябва да ни даде някаква информация тук. Това е лудост.
– Ти си този, който се държи налудничаво – каза му Скарлет. – Ти ще я разстроиш.
Брайсън погледна Скарлет.
– Тя вече е толкова разстроена, колкото едно човешко същество може да бъде.
– Просто се успокой – каза Скарлет.
– Трябват ни отговори.
Скарлет поклати глава и извъртя очи.
– Това не е бар, в който можеш да накараш бармана да те пусне, ако крещиш достатъчно силно. Това е болница.
Очите на Брайсън се присвиха.
– Какво знаеш за болничния етикет?
– Знам, че не помагаш на никого. – Тя отвърна поглед от него.
Той поклати глава и се отдалечи от нея.
Кали забелязваше тези неща, но нищо от тях не можеше да направи нещо по-добро или по-лошо. Тя вече беше толкова дълбоко в дупката, че нищо не можеше да я върне обратно. Нямаше нищо друго освен добри новини за благополучието на Хънтър.
Когато детектив Филипс влезе в чакалнята, тя се изправи и изтича при него. Беше успял да остане назад, когато персоналът принуди посетителите да влязат в чакалнята.
– Как е той? – Извика тя. – Ще се оправи ли?
Филипс въздъхна.
– Няколко минути беше на косъм. – Лицето му разказваше колко близо е трябвало да бъде – изглеждаше абсолютно измъчен, сякаш се е състарил с десет години през последния половин час. – Изглежда вече са го стабилизирали, но все още е много зле.
Кали затвори очи.
– Знаех, че е болен. Знаех го. Защо не се вслушах в себе си?
– Това не е твоя грешка – каза Филипс. – Дори сестрите и лекарите смятаха, че състоянието му се подобрява.
– Трябва да поговоря с някого. Искам информация – каза Кали.
– Сигурен съм, че хирургът, който отговаря за неговия случай, ще дойде тук, за да поговори с теб само след минута. – Сложи ръка на рамото ѝ детективът.
Кали се отдръпна от детектив Филипс и скръсти ръце. Тя се пресегна към прозореца и погледна навън. Долу минаваха коли. Изпита чувство на световъртеж, сякаш падаше.
Ще го загубя – помисли си тя. Ако не направя нещо, ще го загубя, ще загубя мъжа, когото обичам – единствения мъж, когото някога съм обичала толкова силно.
Тази мисъл я изпълни с ужас.
– Мис Йънг? Кали? – Грапавият глас на възрастния мъж я накара да се обърне.
Д-р Форест стоеше там и я гледаше със загриженост.
– Дойдох тук възможно най-бързо, за да ви информирам за напредъка на Хънтър – каза той, като я поведе далеч от останалите и я насочи към място, където можеха да говорят, без да бъдат подслушвани лесно.
– Ще се оправи ли? – Попита тя, а гърлото ѝ се сви.
Лекарят не можа да срещне погледа ѝ. За миг погледна към пода.
– Трудно е да се каже. – Накрая отново я погледна. – Изглежда има доста сериозна инфекция – смятаме, че е изпаднал в шок от бактериална инфекция. Засега успяхме да го стабилизираме, но температурата му е скочила до около четирсет и два градуса и трябва да я свалим.
– Казвам ви, хора, че е имал температура от два дни – каза Кали. – Защо не ме послушахте?
– Невинаги е ясно какво означават тези трески. Понякога те могат да бъдат просто временна реакция на операция, малко възпаление или незначителна инфекция, която протича. В други случаи, като например при Хънтър, стават наистина много сериозни. Трудно е да се разбере кога или защо се случва.
Кали поклати глава.
– Нещо не ми се струва наред.
Д-р Форест кимна.
– Разбирам колко си уплашена. Но ние ще бъдем много агресивни в лечението на тази инфекция, Кали. Ще го подложим на много силен курс с интравенозни антибиотици и ще изкараме инфекцията от него.
– Сигурни ли сте, че няма някакъв друг основен проблем?
– Като например?
Кали вдигна рамене.
– Не знам. Може би фрагмент от куршум, който все още е заседнал в белия му дроб.
Изражението на д-р Форест потъмня.
– Практикувам медицина по-дълго, отколкото ти си жива. И мога честно да ви кажа, че съм напълно сигурен, че отстраних сто процента от този куршум от белия дроб на вашия приятел.
– Не искам да ви обиждам…
– Тогава не ме обиждайте. Наясно съм, че сте под стрес, но ви обясних как можем да се справим с тази ситуация и съм напълно убеден в нейния успех.
– Добре – каза Кали кротко, изнервена от гнева на лекаря към нейния въпрос.
– Можете да се върнете в стаята на Хънтър, за да го посетите, докато приключат часовете за посещения. Моля, останете спокойна и оптимистична и оставете персонала да си свърши работата.
– В съзнание ли е?
– Дадохме му тежки успокоителни, защото трябваше отново да бъде поставен на апарат за изкуствено дишане и това изглежда го развълнува.
Кали кимна, като се чувстваше така, сякаш ѝ се искаше да повърне. Хънтър отново беше включен на апарат за изкуствено дишане.
Д-р Форест се извини, а Кали отиде и обясни ситуацията на останалите. Никой не знаеше какво да каже, въпреки че всички се опитваха да кажат правилните думи, казвайки ѝ, че всичко ще бъде наред.
Тя разбра, че лъжат, по погледите им.
Малко след това Брайсън и Скарлет си тръгнаха. Те разбраха, че Хънтър не е в добро състояние, за да се тълпят хора в стаята му.
Тя обеща да им изпрати съобщение и да ги уведоми за всички по-нататъшни новини до края на нощта.
Детектив Филипс ѝ даде пространство, като ѝ каза, че ще изтича за още цигари, а след това до кафенето. Щеше да се срещне с нея отново, когато тя пожелаеше да се върне в хотела.
Накрая Кали остана сама и беше свободна да се върне в стаята на Хънтър. Той беше неподвижен, тих, единствените звуци бяха вентилаторът и различните му монитори. Не изглеждаше добре, помисли си тя. Приличаше на човек, който скоро щеше да умре.
Кали седна на един стол до леглото му, погали горещата му ръка и му каза думи на любов.
В един момент тя стана, за да отиде до тоалетната в стаята му, и докато беше там, чу как две медицински сестри влязоха в стаята и започнаха да го обслужват.
– Можеш ли да повярваш? – Попитала едната.
Чу се някакъв приглушен разговор и тогава някой каза:
– Не бих се доверил на д-р Форест да оперира котката ми.
Другата медицинска сестра се засмя и я плясна.
– Сериозно говоря. Човекът е твърде стар. Твърде стар е за тази работа.
– Денис! Тихо, някой може да те чуе, момиче.
Гласовете им утихнаха и Кали изчака, докато излязат от стаята, преди да излезе от банята.
Тя седна на един стол, но не можа да остане седнала. Тя познаваше тази медицинска сестра, Денис. Спомняше си, че я харесваше и си мислеше, че е много любезна. Денис може би беше някой, с когото можеше да поговори за страховете си.
След като още няколко минути обсъждаше дали да го направи, или не, Кали реши да опита. Отиде до сестринското отделение и намери Денис.
– Мога ли да поговоря с теб за секунда? – Каза тя.
Денис изглеждаше нервна и сви рамене.
– Разбира се. Джени, ще се върна след минута.
Джени, другата медицинска сестра, кимна.
– Няма проблем.
Кали се върна в стаята на Хънтър и Денис я последва. Щом влязоха вътре, Кали затвори вратата, за да им осигури уединение.
– Слушайте – каза Кали. – Случайно бях в банята, когато ти току-що беше влязла тук и проверяваше Хънтър.
Очите на Денис се разшириха, когато осъзна какво означава това.
– О, Боже мой. Много, много, много съжалявам. Понякога мога да бъда такава глупачка. Извинявам се. Това беше много некоректно.
– Не, не. – Кали протегна ръка, за да я спре. – Не съм разстроена, че си казала това, което си казала.
– Не си?
– Всъщност съм малко облекчена, защото имах съмнения относно д-р Форест. Силни съмнения.
Денис изглеждаше уплашена.
– Наистина не трябва да говоря за такива неща. Могат да ме уволнят.
– Обещавам ти, Денис – никога няма да кажа на никого това, което казваш. Никога. Просто имам нужда от честно мнение, защото мисля, че нещо се е объркало при операцията на Хънтър. Имам ужасно чувство за това.
Денис въздъхна.
– Не знам. Искам да кажа, че може да е всичко.
– Има ли нещо, което трябва да знам за този лекар? Дали е обърквал нещо с други пациенти?
Денис пребледня.
– Слушай, просто ще го кажа така. Той не би бил моят първи или дори втори, трети или четвърти избор.
– Не?
Денис поклати глава.
– Определено не. И не съм единствената, която се чувства по този начин, но е трудно. Тези хора – когато стигнат до нивото, до което е стигнал той, те стават почти недосегаеми, като съдии от Върховния съд или нещо подобно.
– Така че се престори, че си аз. Кого би избрала да се грижи за човека който обичаш най-много на този свят?
– Това е лесно. Доктор Амалия Уолш. Тя е страхотен хирург – млада, модерна и невероятно умна. Някои хора смятат, че е твърде крещяща, но аз бих я избрала на мига. – Денис повдигна вежди. – Но честно казано, Кали, не бива да ми се доверяваш. Трябва да правиш това, което смяташ за правилно, и трябва да бъдеш внимателна. Това са сериозни неща.
Кали си пое дълбоко дъх.
– Ще можеш ли да видиш дали д-р Уолш може да дойде и да прегледа Хънтър? Няма да казвам нищо за това, което сме обсъждали. Изобщо няма да те замесвам в това.
– Обещай ми, че няма да обелиш и дума за това. Мога да бъда изхвърлена и вкарана в списъка на черните.
– Обещавам. Кълна се.
Денис кимна замислено.
– Добре. – Ще отида и ще видя дали мога да намеря д-р Уолш.
– Благодаря ти за това. Много ти благодаря, Денис.
– Надявам се някой да направи същото за мен, ако бях в твоето положение.
Денис излезе от стаята, а Кали седна и държеше ръката на Хънтър, молейки се за облекчение.

Назад към част 19                                                        Напред към част 21

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!