***
Мина още време и скоро работният ден почти свърши.
Ред отново провери дали се е обаждал и я моли за актуална информация.
– Все още няма актуализация – съобщи му тя.
– Кълна се – каза и Ред – вие, момичета, сигурно управлявате странен кораб там.
– Толкова съжалявам – повтори тя.
– Нямам нужда от извинение. Просто трябва да говоря с моя номер две – обясни той, а тя се опита да се засмее и да не го приеме лично.
Но то си беше лично. Ред смяташе, че се е провалила.
Истън определено смяташе, че тя се проваля.
Дори Кенеди изглежда я смяташе за неудачничка, някак си – и това беше в рамките на няколко секунди след запознанството им.
Не съм виновна – искаше да изкрещи тя. Но на кого би му пукало? Кой би я изслушал?
Що се отнася до Ред, тя не знаеше къде е шефът ѝ, а в крайна сметка това беше основната ѝ работа.
Грейс приключи деня около седем часа вечерта, като се чувстваше напълно и изцяло изчерпана емоционално.
Тръгна от офиса и излезе навън, като се огледа, сякаш очакваше да види някого – но нямаше никого, разбира се. След това се качи на метрото и взе влака до няколко пресечки от апартамента си.
Когато най-накрая пристигна в апартамента си, имаше чувството, че просто иска да падне в леглото и да забрави всичко от този ден.
Отваряйки входната врата, тя веднага разбра, че нещо е различно, тъй като миризмата от вътрешността на къщата я посрещна. Миришеше на домашна кухня сос, пилешко и още една миризма… на канела.
Дневната беше празна, но тя видя част от кухнята, а зад ъгъла се чуваха движения и звуци.
– Здравей? – Извика тя, чувствайки се внезапно несигурна.
И тогава забеляза, че на масата и крайните масички в хола горят няколко свещи. Сигурно именно те излъчваха миризмата на канела, която беше забелязала.
Грейс влезе вътре и затвори вратата след себе си.
Елиан сигурно готви – може би е поканила гаджето си на вечеря.
Но в кухнята не беше Елиан. Появи се Лиъм, който носеше престилка върху панталона и ризата си. Той свали ръкавица от ръката си и я погледна с очи, които не бяха напълно сухи.
Грейс изведнъж се почувства задъхана.
– Какво правиш тук? – Попита тя.
Лиъм я гледаше, изражението му беше меко и загрижено.
– Отнасям се с теб така, както заслужаваш да се отнасят с теб – каза ѝ той. – Ела, седни на дивана. Нека ти донеса чаша вино. Постави краката си нагоре.
– Не мисля, че мога да го направя – отвърна тя, усещайки болка в стомаха и стягане в гърдите. Виждайки го там, толкова близо, физически я нараняваше – това беше болка, която не можеше да понесе след деня, който беше преживяла.
– Грейс – каза той почти шепнешком и се приближи до нея.
– Не – каза му тя и поклати глава. – Трябва да си тръгнеш, Лиъм.
Той я погледна с наранени очи.
– Но аз съм по средата на готвенето на вечерята ти – каза той, опитвайки се да се усмихне.
– Съжалявам. Твърде късно е за това.
– Слушай, знам, че съм бил истински глупак. Начинът, по който се държах с теб, е погрешен.
Той стисна ръкавицата за фурната, ръцете му я усукаха толкова силно, че изглеждаше, че може да я разкъса.
– Не мога да позволя да се отнасят така с мен – каза Грейс. Тя мразеше да вижда този израз на лицето на Лиъм – тези наранени очи. Чувстваше толкова голяма нужда, но в същото време се чувстваше напълно изчерпана.
– Това вече няма да се случва – каза и Лиъм. – Просто ме изслушай, Грейс. – Той отново се приближи до нея.
– Не, Лиъм. Трябва да си тръгнеш. – Тя посочи към вратата. – Моля те.
Той се взира в нея за дълъг момент.
– Сигурна ли си?
– Просто си тръгни – извика тя със задушен глас. Тогава тя погледна встрани от него, защото болката в очите му беше твърде голяма, за да я понесе.
– Добре – отвърна тихо Лиъм. Той разкопча престилката и я свали, после я сгъна и я сложи на един стол. Пусна ръкавицата за готвене върху нея. – Беше ми приятно да те видя – каза ѝ той. Тръгна към вратата и докато минаваше покрай нея, ѝ се прииска да протегне ръка и да докосне само ръкава му, само частица от него.
Лиъм се обърна на вратата и я погледна.
– Струваше си да те познавам само за малко – каза той. – Винаги ще те обичам, Грейс. – А след това отвори вратата и започна да си тръгва.
Тя го гледаше с нарастващ ужас, че това наистина ще бъде краят, че той е приел решението ѝ.
Един глас дълбоко в нея изкрещя. КАКВО ПРАВИШ, ГРЕЙС?
ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ ЗА ТОВА ДО КРАЯ НА ЖИВОТА СИ!
Гласът я подтикна към действие. Лиъм беше излязъл през вратата, когато тя изтича до нея и изкрещя името му.
Той се обърна и видя изражението на лицето ѝ.
– Моля те, не си тръгвай – каза му тя. – Не мога да те загубя.
Той се върна до вратата, пристъпи към нея и посегна. Прегърнаха се и тя имаше чувството, че не го е виждала от година.
Усещането за топлото му тяло срещу нейното беше като живителен еликсир. Тя се хвана за него, сякаш беше спасителна жилетка, и може би – в повече от един смисъл – той беше точно това.
– Грейс – промърмори той на ухото ѝ, докато се държаха един за друг.
– Давя се – прошепна тя.
– Никога няма да те оставя да се удавиш – каза ѝ той и я целуна, а устните му предадоха страстта, желанието и любовта, от които тя се нуждаеше толкова отчаяно.
Тогава тя се отвори за него, тялото ѝ го прие естествено, ръцете ѝ хванаха мускулестия му гръб и го придърпаха по-близо.
Да, помисли си тя. Да, моля. Моля те, винаги ме дръж близо до себе си.
Те се целунаха на вратата, докато тъмнината навън се опитваше и не успяваше да проникне в топло осветения апартамент. И тогава двамата влязоха обратно вътре и затвориха вратата, затваряйки тъмнината навън.
Грейс въздъхна доволно.
– Къде са съквартирантите ми?
– Ела в кухнята – каза той и ѝ махна с ръка, докато отиваше и вземаше престилката и ръкавицата си от стола. – Ще ти обясня всичко.
Тя го последва в кухнята, която беше достатъчно голяма, за да побере прилична по размер маса и четири стола. Лиъм вече беше сложил масата и тя беше покрита с бяла ленена покривка.
Имаше две свещи, които още не бяха запалени, два комплекта чинии, сребърни прибори, платнени салфетки и чаши за вино, а в средата беше отворена бутилка вино.
– Дойдох преди няколко часа и почуках на вратата, говорих с прекрасните ти съквартиранти – каза Лиъм, докато отваряше фурната и проверяваше пилето.
Грейс се усмихна, наблюдавайки го как си играе на готвач.
– Моите прекрасни съквартиранти? Сигурен ли си, че си ги срещнал? Или може би говорим за двама различни човека.
Лиъм взе дигитален термометър от плота и коленичи, след което го вкара в една от пилешките гърди, които седяха в тава във фурната.
– Убедих ги да прекарат тази нощ в моя хотел, в най-добрите налични стаи. Те с удоволствие го направиха, за да ни подарят една хубава частна, романтична вечер заедно. – Той провери термометъра. – Почти готово. – Каза той, след което затвори вратата на фурната и се изправи.
– Хубава сделка за тях – каза Грейс и поклати глава. Тя вдигна бутилката вино и видя, че е „Шато Петрус“ от 2005 г. – Не трябваше да го правиш, Лиъм.
Той я погледна равномерно.
– Да, трябваше.
Грейс подуши виното и след това го върна на масата. Тя не знаеше много за виното, но подозираше, че това не е бутилка за 10 долара от местния магазин за алкохол.
– Храната мирише вкусно – каза му тя. – Как се научи да готвиш?
Той сви рамене, взе лъжица и разбърка нещо в една от тенджерите на котлона.
– Като израснах, храната винаги е била важна в семейството ми. Разбира се, имахме слуги, лични готвачи и всичко останало. Но аз обичах да се мотая в кухнята, особено с шеф Гарсон… наричах го Гар. Той ми беше почти като баща – каза Лиъм и се усмихна, докато си спомняше за този човек. – Гар готвеше и разказваше истории, а аз научих толкова много само от това, че бях в кухнята с него. Когато пораснах, той ме караше да правя някои неща, показваше ми някои малки трикове.
– Това е толкова сладко – каза тя, като си представи как младият Лиъм тича из кухнята, млад и любопитен, какъвто сигурно е бил.
Лиъм опита набързо от това, което беше в тенджерата, след което хвърли лъжицата в мивката, преди да покрие отново тенджерата.
– Гар беше прекрасен приятел – каза той, а гласът му се промени. – И тогава, когато бях на петнайсет, той почина от сърдечен удар в съня си.
Тя сложи ръка на устата си.
– О, Лиъм – каза тя.
Той кимна, гледайки надолу, докато избърсваше ръцете си в предната част на престилката си.
– Беше тежко да го загубя. Наистина го обичах – завърши той тихо.
Назад към част 7 Напред към част 9