***
Когато Кейлин се събуди, тя лежеше с лице, притиснато в гърдите на Илайджа, а едната му ръка беше преметната през рамото ѝ. Тя чуваше как той диша дълбоко, все още заспал.
В стаята беше тихо, но телевизорът все още мигаше, когато тя вдигна глава и провери часовника на нощното шкафче.
Всичко беше неподвижно, спокойно и топло. Беше уморена, но адреналинът ѝ течеше от това, че беше толкова близо до Илайджа.
Тя погледна лицето му, кожата беше гладка и напълно неопетнена. Изглеждаше така, сякаш някой го беше нарисувал.
Изведнъж клепачите му се отвориха и големите му кафяви очи я погледнаха обратно.
– Здравей – каза той, а гласът му беше сънен.
– О, хей – каза тя и скочи от леглото, сякаш беше получила удар с високо напрежение.
– Станала си рано – каза той и разтърка очите си. – Не трябва да тръгваме още половин час.
– Е, просто съм будна – предполагам, че съм готова да тръгна на път – засмя се тя нервно.
След това влезе в банята. Сърцето ѝ биеше учестено и се чувстваше напълно унизена, след като беше хваната да го гледа така.
Сигурно си мисли, че съм пълна изродка.
Кейлин изми лицето си, изми зъбите си и след това излезе от банята.
Когато отвори вратата, я посрещна гледката на Илайджа, съблечен до кръста, който се навеждаше над чантата си и търсеше нова тениска. Накрая се изправи, държейки новата тениска в ръцете си. Той ѝ се усмихна, но тя виждаше само невероятното му тяло.
Беше като фитнес модел. Можеше да участва в някоя от онези реклами, в които показваше как да използваш някаква смешна машина, която щеше да ти даде изваяни коремни мускули срещу пет вноски от 19,99 долара.
Тя отклони поглед и се престори, че гледа през прозореца.
– Все още е тъмно – каза тя, за да разговаря.
Той отдели ужасно много време, за да облече отново тениската си.
– Да, обичам да шофирам рано сутрин по този начин. Вземаш кафе, пускаш радиото, почти няма трафик и просто си караш. По някакъв начин е красиво.
Тя установи контакт с него и двамата се усмихнаха.
– Това е поетично – каза тя.
Той поклати глава.
– Сигурно съм уморен, щом говоря такива глупости. – Издърпа тениската си.
Почти ѝ се искаше да не го направи.
Няколко минути по-късно се върнаха в джипа и отново тръгнаха на път, след като отново бяха заредили с гориво и си бяха взели прясно кафе за пътуването.
Беше точно както Илайджа беше казал. По магистралата все още имаше много малко коли, а небето тъкмо започваше да става лилаво-розово и да изсветлява малко над дърветата на хоризонта.
Пусна радиото на слаб звук и се чуваха само успокояващите звуци на гласове, които говореха на безопасни теми, вкусът на кафето и присъствието на Илайджа до нея, който шофираше и от време на време се оглеждаше и ѝ се усмихваше мило.
През следващите няколко часа не разговаряха много, беше им достатъчно да карат и да гледат с нетърпение към Флорида – където щяха да пристигнат тази вечер.
Спокойствието не беше нарушено отново, докато не дойде текстът.
Тя погледна телефона си с надеждата, че е някой друг, но не и той, изобщо някой друг.
Но когато погледна, името му я гледаше в черно и бяло.
ДЖЕЙСЪН.
А след това текстовете му, един след друг:
„Здравей, не съм те чувала напоследък.“
„Наблизо ли си днес?
„Отговори ми.“
Тя изключи телефона си и го хвърли в чантата си. Помисли си за кратко дали да не хвърли телефона през прозореца, но в крайна сметка реши да не го прави. Той нямаше да контролира действията ѝ от разстояние. Нямаше да унищожи нещо ценно само защото той го използваше, за да се свърже с нея.
За пореден път Кейлин едва успя да си поеме дъх. Илайджа я погледна.
– Кой беше този? – Попита той подозрително.
– Никой – излъга тя.
– Изглеждаше като някой, въз основа на начина, по който хвърли телефона си, и на изражението на лицето ти.
– Нищо. – По някаква причина тя не искаше да му каже. Част от нея се страхуваше, че той ще се опита да отговори или да отвърне на Джейсън по някакъв начин.
Друга част от нея просто не искаше изобщо да се занимава с това, искаше да се преструва, че всичко ще бъде автоматично наред, щом стигнат до Флорида.
Но започваше да подозира, че реалността е по-сложна от това.
През този ден Джейсън ѝ писа отново и отново.
Знаеше, защото провери телефона си още веднъж, когато беше в тоалетната на една спирка за почивка малко по-късно, когато бяха преминали в Южна Каролина и наближаваха Джорджия.
Имаше още три съобщения, изпратени в разстояние на около час едно от друго.
„Пренебрегваш ли ме?“
„Трябва да поговорим.“
„Обади ми се възможно най-скоро. Искам да те видя отново.“
Кейлин бързо изключи телефона си отново. Чувстваше се почти отпаднала, стомахът ѝ се свиваше, когато излезе навън и видя Илайджа да долива гориво на близките бензиностанции.
Той знаеше, че нещо не е наред. Разбра го по начина, по който я гледаше, сякаш чакаше да се пречупи и да му каже истината.
А тя искаше да му я каже. По дяволите, започваше да си мисли, че може би да накара Илайджа да изпрати няколко „приятели“, за да кажат на Джейсън да спре да се свързва с нея, може би няма да е толкова лошо.
Но след това отново го отхвърли. В крайна сметка Джейсън щеше да разбере намека.
Тя просто трябваше да продължи да го игнорира.
***
Всичко започна да изглежда истинско някъде извън Савана, Джорджия.
Тогава тя за първи път видя палмите.
– О, Боже мой – почти изкрещя тя.
– Какво? Какво става? – Попита Илайджа, оглеждайки се наоколо, сякаш очакваше да види гърмяща змия в колата.
Тя посочи през прозореца.
– Палми. Виж!
Той поклати глава.
– Ти наистина си луда, Кейлин. Мислех, че ще ни нападнат терористи или нещо подобно.
– Не знаех, че ще ги видим толкова скоро – възхити се тя. Те се поклащаха леко на вятъра, докато минаваха покрай тях, а тя свали прозореца и подуши въздуха. Миришеше на лято и свобода. Тя извика през прозореца.
– Флорида! – Каза тя и се засмя. – Идваме!
Илайджа отново я погледна.
– Губиш си ума или какво?
– От цяла вечност сме в тази кола. Мисля, че ми е позволено да си почина.
– Кажи ми, когато дойде моят ред.
– Продължавай, имаш време – каза му тя.
– Добре. – Той свали прозореца и подаде глава навън. – У-у-у! Флорида! – Колата се завъртя и той рязко се изправи, мигайки, докато овладее волана. – Упс.
Кейлин се кикотеше. А после започна да се смее истерично. Нещо в изражението на лицето му, когато за миг бе загубил контрол над колата, беше прекалено много, за да го понесе.
Може би защото никога досега не беше виждала Илайджа да изглежда неконтролируем.
Донякъде ѝ харесваше.
Късно следобед прекосиха Флорида.
Когато видя табелата с надпис „Добре дошли във Флорида, Слънчевия щат“, тя изкрещя и си размени пет с Илайджа.
Но празненствата бяха краткотрайни. Първо, защото им оставаха още часове път. Беше дълъг път от границата на щата до Сарасота и Сиеста Кий.
Тя се уморяваше, както и Илайджа.
Още по-лошото е, че тя натрапчиво проверяваше мобилния си телефон. СМС-ите от Джейсън засега бяха спрели, но след това беше получила няколко от съквартирантите си.
Сега вече започваше да се притеснява, защото съобщенията се бяха променили от „Хей, какво става?“ на „Къде си, момиче?“????
Беше само въпрос на време някой да се обади в полицията, в училището или да бъдат уведомени родителите ѝ. Трябваше да контролира щетите.
Накрая реши да се обади на Алисия, вместо да чака неизбежния ужас на приятелите и семейството, когато разберат, че я няма.
Алисия отговори още при първото позвъняване, сякаш беше чакала до телефона си.
– Кейлин, добре ли си?
– Да, добре съм – каза тя.
Илайджа я погледна с любопитство. Тя не му беше казала, че ще се обади на някого вкъщи.
– Мислехме, че си решила да останеш при Джейсън, но после Нели каза, че е видяла Джейсън в профсъюза и той не те е виждал от онази вечер. Започнах да се плаша.
– Добре съм – каза и отново Кейлин.
– О. Къде си?
Последва дълга пауза, докато Кейлин се чудеше как да отговори на този въпрос. Накрая тя избра истината.
– Във Флорида съм – каза тя.
– Чакай – какво? Не те чух. За секунда си помислих, че каза Флорида.
– Казах Флорида.
– Не го разбирам.
Кейлин въздъхна.
– Аз си тръгнах. Няма да се върна в училище, Алисия.
– Но в това няма никакъв смисъл. Семестърът дори не е свършил. Ако просто си тръгнеш, ще провалиш всичко.
– Знам, че е безсмислено, но така трябваше да направя.
– Защо?
– Не мога… не искам да говоря за това. Просто трябваше да си тръгна.
– Хайде, Кейлин. Това е пълна лудост. Не можеш просто да си тръгнеш и да отидеш във Флорида. Какво ще правиш там?
– Не знам – каза Кейлин. – Надявам се да си намеря работа като сервитьорка.
– Защо във Флорида? – Попита Алисия. И тогава тя изстена. – О, Боже мой, това заради онази глупава картичка, която майка ми изпрати? Оттогава си обсебена от Сиеста Кий.
Никога не трябваше да ти позволявам да задържиш това нещо. То е прокълнато. Затова я изхвърлих.
– Не е прокълната – каза Кейлин, почти смеейки се.
– Всичко, до което се докосне майка ми, е прокълнато.
– Слушай, аз съм добре. Ще говоря повече за това след няколко дни.
– Трябва сериозно да се замислиш какво правиш. Можеш да провалиш целия си живот, като правиш това. Сама ли си?
Кейлин погледна към Илайджа и се усмихна.
– Не точно… но виж, Алисия. Обадих се, защото не исках да се притесняваш.
– Е, мисията не е изпълнена. Притеснявам се повече от всякога.
– Трябва да тръгвам. Съжалявам. Ще ти се обадя утре или вдругиден.
– Кейлин, сериозно. Недей да го правиш!
– Ще ти се обадя по-късно – повтори тя. И след това приключи разговора.
Назад към част 12 Напред към част 14