***
На учудения ми поглед херцогът отговори подигравателно:
– Тя е стара, Ари.
Шокът беше заменен от откровено възмущение и аз не можах да се сдържа:
– Двадесет и две години! Тя е поне наполовина на вашата възраст!
По тънките му устни проблясна странна, леко подигравателна усмивка, а после, с наистина стряскащо изражение, негова светлост се протегна:
– На двадесет и две години е твърде късно за възпитание, скъпа моя. А тук имаме такъв млад, податлив, чудесно възпитаем материал. Не, Ари, няма да се откажа от вас и не ме молете да го правя.
И думите, които се канех да кажа, ги запазих. С мрачен поглед към херцога попитах:
– Подигравате ли ми се?
– И получавам несравнимо удоволствие от това. – потвърди с усмивка лорд отон Грейд.
Отпих мълчаливо глътка вино, чувствайки се неудобно от разширяващата се усмивка на херцога, който ме гледаше.
– Значи това предложение не беше най-интригуващата част от разговора ви? – Попитах, като се опитвах да запазя непринудено изражение на лицето си.
– Уви, не. – Лорд отон Грейд се намръщи – След това получих предложение да се оженя за най-голямата ви сестра, после за средната ви сестра, после за следващата по възраст… За всички тях. – негово сиятелство се намръщи, сякаш преживяваше отново момент от разговора със светата сестра. После ме погледна и попита – Ще се интересувате ли от отговора ми?
– О, не – принудих се да се усмихна – те са стари… Искам да кажа по-възрастни, така че не са много добри във възпитанието.
– Точно така – усмихна се лорд отон Грейд – едно кученце трябва да се възпитава от детството.
– По-рано. – не можах да устоя на една закачка – За предпочитане преди да напусне утробата на майка си.
– Ммм, каква ценна идея. Скъпа моя, съжалявам, че не си дошла по-рано. – отвърна херцогът, улавяйки иронично-подигравателния тон.
– Да, да! – потвърдих енергично – Предполагам, че е трябвало да изпратите господин Ирек в дома на родителите ми по-рано, но закъсняхте с шестнайсет години.
– Жалко е. – каза негова светлост, като симулираше съжаление – Ако се бях сетил по-рано, сам щях да те чакам в деня на раждането ти, Ариела.
Усмихнах се неволно, този път искрено, и се върнах към темата на разговора:
– Каква беше мотивацията на сестра Иволина за подобни предложения?
Загубил веселостта си, лорд отон Грейд отговори гневно:
– Загриженост за вас. И загриженост за любимата ученичка на великата майка Йоланта.
– Нима майката не съжалява за сестрите ми?! – не можах да се сдържа.
– Очевидно не.
Отпих още една глътка вино. Беше кисело и тръпчиво и трябваше да се върна към чашата с вода, но ми се искаше нещо с богат, разсейващ аромат.
– След това дойдоха заплахите срещу мен. – продължи лорд отон Грейд – От различен вид. Но щом сестра Иволина разбра, че се смея на всяко нейно обещание за катастрофа, премина към заплахи срещу теб, Ариела. И ако за живота и здравето ти беше безсмислено да се заплашва, монахинята беше изключително… категорична по отношение на честта ти.
Не мога да кажа, че се уплаших от това, което каза. Искам да кажа, че то породи съмнения, накара ме да бъда предпазлива, но не ме уплаши.
– Възможно ли е да чуя повече за последното? – попитах.
Лорд отон Грейд ме погледна с известна изненада и обясни:
– В случай че не ви върна, защото не знаят, че сме женени, монахините ще направят публично достояние информацията за приключенията ви по време на обучението ви в лицея на Дева Есмера. С разкази на очевидци и списък на любовниците ви. От почтеното ти име няма да остане нищо. Никакви припадъци или истерии, лейди отон Грейд.
И аз не можех да не се усмихна. Нито усмивката, нито ехидната забележка:
– Мислех, че сте по-умен от това, лорд отон Грейд.
Херцогът повдигна вежди, гледайки ме с очевидна изненада. Трябваше да поясня:
– Вие изобщо не зачитате църквата и затова приехте сериозно подобна заплаха. Те ви познават добре, ваша светлост.
– Те няма да изпълнят заплахата? – попита откровено мага.
– Разбира се, че не! – възкликнах аз – Подобно нещо би било неизличимо петно върху честта на лицея на Дева Есмера и на столичния манастир.
Лорд отон Грейд кимна на мислите си, после ми се усмихна, поздрави ме с чашата си и каза:
– Вие сте чудо, Ариела!
Беше неочаквано приятно да го чуя. Смутена, аз оставих чашата си и се върнах към вечерята. Херцогът последва примера ми.
След известно време обаче, след като обмислих чутото, попитах:
– Уведомихте ли ги, че бракът вече е сключен?
– Да. – отговори херцогът спокойно – След това сестра Иволина побърза да се измъкне.
Кимнах, предполагайки:
– Подготвят се за нов рунд?
– Най-вероятно. – кимна негова светлост.
Зад прозорците зашумя вятъра, който играеше между кулите на замъка и светлината на свещите леко помръкна.
– И все пак – заговори отново лорд отон Грейд – можехте ли да понесете такава мръсотия срещу вас?
След кратък размисъл отговорих искрено:
– Трудно.
– Вие сте твърде млада. – херцогът вдигна чашата си, изпи по-голямата част от нея и продължи – На моята възраст общественото мнение няма никакво значение.
– По-скоро във вашето положение – поясних аз.
Негова светлост кимна.
Тъй като разговорът ни, противно на обичайното, беше съвсем спокоен, се осмелих да му задам въпроса, който ми се въртеше в главата:
– Лорд отон Грейд, защо църквата е толкова против черните магове?
След като ме погледна замислено, херцогът разкопча няколко от горните копчета на ризата си, после се усмихна и попита:
– Защо не попитате защо съм пристигнал, така открито възмущавайки се от вас?
Без да крия усмивката си, отговорих:
– Това не е толкова интересно. Предразсъдъците ви спрямо мен и манастирското образование са ми известни от момента, в който се запознах с ваша светлост и няма да ми кажете нищо ново.
Намръщен, лорд отон Грейд отбеляза мрачно:
– Справедлив упрек.
– Не упрек, а констатация на факти. – отвърнах аз – Но не желая да обсъждам темата, особено в светлината на изявлението, което направихте веднъж, че никога не съм се ползвалa с вашето доверие. Трябва да призная обаче, че съм много заинтересувана от отговора на горепосочения въпрос.
Лорд oтон Грейд стана, обиколи масата, приближи се до мен, наля вино във вече полупразната ми чаша, след което, без да пита, постави в чинията ми говежди котлет и яребица, после се върна на мястото си, напълни собствената си чиния и като разряза месото, каза:
– Това е много просто, Ари – ние сме черни. Ние поглъщаме. Следователно – неуправляеми. Между другото, какво знаеш за магията?
– Практически нищо. – бях принудена да призная.
Херцогът забоде на вилицата отрязано парче говеждо, прати го в устата си, сдъвка, преглътна и като започна да реже отново, започна да обяснява:
– Цветовото разделение на магията не е случайно. То е най-лесният и логичен начин, ясно степенуван по способности. Например повечето духовници притежават синя, тоест ментална магия. Тяхната сфера на влияние са човешките умове и сърца. Зелената магия е лечебната, която сега е почти изгубена. Червената магия – кръвта и дори създаването на нови форми на живот. Най-висшите и вече несъществуващи магове – белите, те са можели да прилагат магии от всички цветове в някаква степен, така да се каже универсални. Последният висш беше убит от мен. А черните магове – ние сме неуязвими, тъй като сме способни да поглъщаме всякакъв вид магия, да я трансформираме и да се борим. Черните са изначално по-силни от всички останали и са неконтролируеми.
Всичко ми беше ясно в общи линии, с изключение на последната забележка:
– Неконтролируеми? – попитах отново, като взех чашата си с вино.
Лорд отон Грейд дъвчеше дълго, почуквайки замислено с ножа си по чинията, след което каза:
– Виждаш ли, когато се появи една държавна религия, в името на запазването на целостта на държавата тази структура започва да се бори срещу всякакви прояви на несъгласие и да потиска огнищата на съпротива. Съответно, когато менталната магия и култът към Пресветата застанаха начело на всички религии, започна методично отърваване от конкурентите. Сините магове принуждавали останалите да влязат в пътя на служене на църквата или ги унищожавали. В рамките на два века те успели на практика да унищожат повечето форми на магия. Но ако успяваха да въздействат на останалите психически, да ги принуждават да променят убежденията си, мирогледа си, да ги принуждават да служат, то с черните магове беше невъзможно да направят същото. Психическото въздействие върху нас е безсмислено. Невъзможно е да ни отнемат магията, както са направили с другите. По принцип магията не може да бъде отнета без съгласието на магьосника, но ако менталните хора можеха да влияят на другите, това не беше възможно с черните магьосници. В резултат на това днес черната магия съществува почти наравно със синята магия.
Той се върна към поглъщането на месото, а аз отпих глътка вино и се протегнах замислено:
– Мислите ли?
– Знам! – последва безапелационно.
След това херцогът добави:
– Военната мощ на Империята се основава на черна магия, Ариела. Корабите ни, духовете на вятъра, огнените духове, оръжията. Абсолютно всички адмирали, генерали, главнокомандващи са черни магьосници.
И тогава аз изрекох внимателно:
– Лорд Аури…?
Херцогът вдигна внимателен поглед към мен.
Реших да го пренебрегна и продължих:
– Той доброволно ли даде магията си на духовниците?
Черните очи се стесниха бавно и някак дори заплашително.
– Ариела – лорд отон Грейд отново взе виното си – виждам, че се занимаваш повече с шпионаж, отколкото с домакинство.
– Слушане на клюки. – поправих го аз.
– Шпионаж. – обобщи херцогът.
Тонът и обвинението ме накараха да се почувствам изключително неудобно. Изпих голяма половина от виното от чашата си и продължих да ям, надявайки се ръцете ми да не треперят. Главата ми изведнъж зашумя, но се опитах да я игнорирам.
– Спестете ми сълзите! – поиска мрачно лорд отон Грейд.
Това беше, което очаквах, но не мислех, че ще избухна в сълзи в отговор:
– Спестете ми безпочвените обвинения!
На терасата настъпи напрегната тишина. Вятърът отново изрева. После далечен гръм, ако се съди по начина, по който всичко беше осветено за миг – блеснаха мълнии и отново се чу оглушителен и заплашителен гръм.
Искаше ми се да стана и да отворя прозореца. Исках да се потопя за миг в бурята, да усетя как вятърът ще ме блъсне в лицето, как ще разроши косата ми, как въздухът около мен ще се изпълни с онази характерна миризма, която може да се усети само преди дъжд, как….
– Лейди отон Грейд – каза херцогът с тих глас – предполагате ли, че трябва да съм доволен, че сте тук и се ровите в миналото ми, докато се опитвам да защитя бъдещето ни?!
Обвинението беше толкова нелепо и несправедливо, че с голяма трудност сдържах сълзите си. Но някак си вместо сълзи нещо се случи в замъгленото ми от вина и негодувание съзнание и без да вдигам глава, издишах:
– По дяволите с такова бъдеще!
Изтръпнах, изненадана от това изказване, както и от ругатнята. Със закъснение си помислих, че съм пила твърде много. Виното беше силно и червено. Освен това не бях имала време да ям много. Последната мисъл, която ми хрумна, беше, че херцогът ще се ядоса на изказването ми.
– Чудесно, – каза тихо, но не по-малко заплашително лорд отон Грейд – вечерта започна с признанието, че не искаш да бъдеш моя съпруга и така вместо усмивки и кокетни погледи получих сълзи, преструвки и обиди, а завършва с изявлението, че този брак изобщо не ти е нужен.
– Не сте прав. – вдигнах глава и погледнах в очите на херцога, който по някаква причина беше двоен – Вечерта започна с обвинението ми в измама, игра на монахиня и лъжа, а завършва с обвинение в шпионаж!
Апетитът ми беше напълно изчезнал. Както и желанието да бъда тук, в една и съща стая с последния член на династията Грейд. Като се надигнах, не обърнах внимание на факта, че столът ми беше паднал, залитнах и се задържах, като се хванах за ръба на масата. След това се отправих гордо към прозореца и с едно щракване на ключалката отворих капака!
Вятърът нахлу.
Той мигновено угаси всички свещи, накара завесите да се размърдат и донесе миризмата на дъжд и мокра земя. Той разроши косата ми и изсуши сълзите на незаслужена обида. Точно това беше нещото, което ми липсваше днес в този огромен замък на династията Грейд.
Долу се чу далечен звън и след това куполите на това, което трябваше да е храмът на града, засияха в неясна синя светлина. Не призрачно синята, в която светят всички храмове, когато падне мрак, а синя.
– В Елетар има ли неживи? – попитах изненадана, преди да осъзная въпроса си.
Отговорът дойде толкова близо, че се стреснах.
– Не, това бях аз, разярен.
Погледнах назад – херцогът стоеше точно зад мен и гледаше мрачно, непоколебимо. Но не към светещия храм. Не и в сгъстяващия се мрак. Нито дори в прозореца.
– Защо, по дяволите, отново сте на ръба на истерията? – лорд отон Грейд поиска отговор, продължавайки да гледа изпепеляващо собствената си съпруга.
И въпреки ужаса, който би трябвало да ме обземе след всичко, което знаех за херцога, справедлив гняв завладя цялото ми същество. Обърнах се към негова светлост и като принудих главата си да се отдръпне назад, за да погледна в черните му очи, които едва се виждаха в мрака, казах:
– Вие ме нарекохте измамна лъжкиня и ме обвинихте, освен всичко друго, че съм шпионин в собствения ми замък!
В далечината отново прозвуча камбанен звън, последван от тревожно звънтене на камбана.
Обръщайки се за миг, осъзнах, че храмът сега свети по-ярко. А камбаната започна да бие отчаяно.
– Какво се случва? – въпросът се изтръгна от само себе си.
– Те не знаят, че съм бесен, и си мислят, че това е знак за нападение на неживи. Сега ще проверят гробището. – обясни лорд отон Грейд през стиснати зъби.
И наистина, скоро се появи факелно шествие, което се насочи извън града, ако се съди по посоката.
– Гробището е извън пределите на града? – предположих.
– Естествено. – изсъска негова светлост.
– Странно, – казах замислено, наблюдавайки процесията – като се има предвид характерът ви, би трябвало отдавна да са свикнали с подобни фалшиви сияния. Предполагам, че служителите на храма също са посетили гробището вчера?
– Не се интересувам. – съдейки по тона му, херцогът наистина не се интересуваше от чуждите трудности – Освен това моето емоционално състояние беше много по-стабилно без вас, лейди отон Грейд.
Упрекът прозвуча почти заплашително. Престанах да се взирам в тъмнината, обърнах се към херцога и като не скрих нито възмущението, нито гнева си, отговорих искрено:
– И аз напълно бях щастлива без вас!