***
Брайсън почти веднага влезе в лаптопа си, седнал на дивана, а Скарлет беше до него. Тя беше взела един роман от малката библиотека наблизо и започна да чете, поради липса на нещо по-добро за правене.
Беше странно, сега, когато електричеството отново беше включено. Бурята не изглеждаше толкова застрашителна и силна, колкото преди час-два. Освен това се чувстваше така, сякаш каквото и заклинание да ги беше обзело, то беше развалено и сега отново се връщаше към света и към обичайния живот.
Скарлет беше разочарована, че магията е изчезнала, но и изненадана, че на нейно място се е появило нещо ново.
Откри, че перспективата да бъде в „истинския живот“ на Брайън ѝ харесва толкова или дори повече, отколкото бягството им от истинския живот по време на бурята.
Докато Брайсън работеше постоянно на лаптопа си, под успокояващите звуци на пръстите му, които почукваха по клавиатурата, Скарлет четеше книгата си лениво, със спокоен ум и отпуснато тяло.
От време на време поглеждаше към него и се усмихваше, оценявайки сериозността, с която работеше.
О, Боже мой – осъзна тя внезапно в един такъв момент. Мисля, че съм влюбена в него.
Точно в тази секунда, когато цялата кръв сигурно бе изтекла от лицето ѝ, Брайсън вдигна поглед и улови изражението ѝ.
– Ей, какво става? – Каза той, като се наведе напред.
Тя примигна, облиза устни и се опита да се усмихне.
– Нищо – промълви тя.
После прочисти гърлото си.
– Нищо, добре съм.
– Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.
– Наистина? Може би просто съм уморена или нещо подобно. – Тя се престори на невинна, дори когато всичко се завъртя. Беше залята от странни емоции. Страх, въодушевление, ужас, блаженство – всички те я заляха.
– Вероятно просто трябва да хапнеш нещо смислено – каза ѝ Брайсън. – Никакво сушено говеждо повече за теб.
Тя направи надуто изражение, облекчена, че той не преследва истинската причина за странното ѝ поведение.
– Не искам да се храня разумно.
– Може би след няколко минути ще направя нещо за нас.
– Не – отговори тя. – Аз ще направя нещо за нас.
Той повдигна вежди.
– Можеш ли да готвиш?
– Ще ти кажа, че съм страхотна готвачка.
– Добре, добре. Не се съмнявах в теб, просто зададох въпрос.
Тя се изправи, доволна, че вече има мисия.
– Нека да видя какво има за работа тук. – Отиде и провери температурата в хладилника и изглеждаше, че е останал достатъчно студен. Въпреки това в него нямаше много полезни неща. Но когато провери фризера, откри няколко замразени пържоли.
– На колко години са тези? – Попита го тя.
Брайсън се изправи, за да ги огледа по-добре.
– О, тези. Взех ги преди няколко дни, но така и не успях да ги използвам. Забравих, че изобщо са там.
– Перфектно – усмихна се тя. Скарлет постави пържолите върху плота, а след това се премести в килера. Килерът беше малко празен, затова тя взе раницата, която бяха взели от магазина. Вътре тя намери малко ориз и царевица.
Няколко минути по-късно размразяваше месото и наряза на ситно един жълт лук. Сложи лука в тиган с малко зехтин и Скарлет започна бавно да го задушава на слаб огън.
Брайсън се върна към работата по сценария си, докато тя готвеше.
Беше смешно, помисли си Скарлет, докато приготвяше храната.
Някак си всичко това беше толкова естествено. Да бъде там с Брайсън, докато той се занимава с работата си, да готви и да си тананика тихо, тя знаеше, че това е мястото и.
Веднага след като си позволи да оцени момента, Скарлет бе разтърсена от силен страх в стомаха си.
Влюбвам се в него, а какво ще стане, ако той промени мнението си за мен? Ами ако се обърне и ме изостави?
Мисълта за това я разтърси дълбоко. Но си каза, че ако не рискува, няма да спечели нищо. Разбира се, в бъдеще може да бъде наранена, но от друга страна, може би в крайна сметка ще намери щастието поне веднъж в живота си.
Това сякаш успокои нервите ѝ за момент. Тя се върна към настоящия момент, в който всичко все още беше наред. Всъщност всичко беше повече от добре.
Добави подправки към пържолите (чесън, черен пипер, сол) и ги сложи в тигана, за да се запържат.
Брайсън вдигна поглед от лаптопа си.
– Мирише невероятно.
– Благодаря. Надявам се да ти хареса – каза тя.
– Знам, че ще ми хареса. Освен това съм толкова гладен. Напоследък ям само храна за вкъщи и бързо хранене. От цяла вечност не съм яла истинска домашна храна.
Тя се зарадва да чуе това. Искаше и се да му покаже любовта си по осезаем начин.
Искаше да яде и да знае, че го е приготвила за него, че прави всичко това заради него.
Малко по-късно храната беше готова и тя донесе всичко на масата, като постави чиниите – едната в началото на масата, другата до нея.
Брайсън се изправи и разтърка очите си.
– Все пак имам нужда от почивка. В момента съм на такъв етап от сценария, че всичко просто се слива. През половината време не мога да си спомня кои детайли съм променил, на коя чернова съм и дали всичко, което пиша, има значение.
– Сигурна съм, че се справяш добре – каза тя и седна.
Брайсън седна до нея.
– Уау, това изглежда невероятно.
Скарлет взе вилицата и ножа си, но изчака да види какво мисли Брайсън за ястието, преди да отхапе първата си хапка.
Той дъвчеше първото си парче пържола и очите му бяха затворени.
– Уау – промърмори той.
– Добре ли е?
Той я погледна сериозно.
– Това може би е най-вкусното нещо, което съм ял през живота си.
– Нека не отиваме твърде далеч – усмихна се тя, а бузите ѝ станаха горещи.
– Ти си страхотен готвач. Ял съм няколко страхотни пържоли и бих избрал тази пред всяка една от тях. – Сега той започна да се храни по-лакомо и Скарлет установи, че и тя е гладна.
Всичко се чувстваше перфектно, уютно и топло и точно такова, каквото Скарлет се бе надявала да бъде. Но тогава се случи нещо, което промени всичко.
Мобилният телефон на Брайсън иззвъня за пръв път от много време насам.
Двамата се погледнаха един друг и нещо премина между тях.
Може би това беше просто негласно признание, че не могат да държат света да не им се натрапва завинаги.
– Трябва да видя кой е – каза той като извинение.
– Разбира се. – Тя избърса устата си със салфетка, докато той стана от масата и отиде да вземе мобилния си телефон от дивана, където го беше оставил, докато работеше на компютъра си.
Брайсън се взираше в мобилния телефон, докато той продължаваше да звъни. Той я погледна, а изражението му бе изпълнено с тревога и несигурност.
– Глупости – беше всичко, което каза.
– Кой е?
Той облиза устните си.
– Не искаш да знаеш.
Изведнъж и хрумна.
– Това е Елайза.
– Няма да отговоря, ако не искаш.
Скарлет се почувства зле. Не можеше да повярва, че това се случва точно сега.
– Не става въпрос за това какво искам да направиш, Брайсън. Говори с нея, ако искаш да говориш с нея.
Мобилният телефон все още звънеше неприятно. Това сигурно беше най-дългото време, в което беше чувала телефон да звъни, без да се вдигне гласова поща.
– Не искам да говоря с нея, Скарлет. Но това е моята работа.
– Работата ти е да говориш с актриси, когато дори не си на работа?
– Това не е някаква работа от девет до пет. Що се отнася до тези хора, аз винаги работя.
– Вече ти казах да продължиш и да отговориш, ако искаш. Така че не се опитвай да ме убеждаваш в нещо – всъщност звучи така, сякаш се опитваш да убедиш себе си.
– Може би си права – каза Брайсън и точно в тази секунда телефонът престана да звъни.
Двамата се погледнаха един друг. Скарлет се страхуваше от това, което щеше да последва.
Тя просто знаеше, че ако той вдигне телефона си и се обади на Елайза обратно, всичко ще приключи. Брайсън по същество щеше да каже на Скарлет, че всичките му обещания са били лъжа и че е по-загрижен за чувствата на някаква разглезена актриса, отколкото за чувствата на жената, която уж е променила живота му.
Дали наистина е имал предвид всички тези неща, които ми каза? Или просто ги е казал в разгара на страстта?
Брайсън изглежда си задаваше същите въпроси. Той въздъхна дълбоко, погледна телефона си за дълъг миг, а после го върна в джоба си.
– Можеш да ѝ се обадиш, ако искаш – каза Скарлет. – Не искам да те спирам да направиш това, което трябва да направиш.
– Не, всичко е наред. – Той погледна надолу. – Не е голяма работа.
– Сигурен ли си? – Скарлет го погледна, опитвайки се да прочете изражението му, но той беше безизразен.
– Всичко е наред. Наистина. – Накрая той се усмихна леко. – Честно казано, може би дори ще ми олекне, ако ме уволнят.
– Кой е казал нещо за уволнение?
– Никой. Просто Елайза и Дейл имат много по-голямо влияние от мен. Ако някой от тях реши, че не ме харесва по някаква причина, може да ме изхвърли от снимачната площадка за около пет секунди. – Той направи пауза и се замисли. – Направи го една секунда.
– Мислиш ли, че ще го направи само защото не си вдигнал телефона един път?
– Не мисля така. Но… – той махна с ръка на собствената си мисъл.
– Не, кажи ми какво искаше да кажеш.
– Исках да кажа, че не става въпрос само за това едно телефонно обаждане. Ами ако тя продължава да се опитва да се свърже с мен – продължава да иска помощта ми? Какво трябва да направя?
Скарлет сложи ръка на главата си. Не беше се замисляла колко сложна може да стане тази ситуация. В съзнанието ѝ тя беше черно-бяла. Но когато я погледна от гледната точка на Брайсън, започна да вижда, че изборът не е толкова ясен.
– Аз не знам. Може би просто трябва да правим стъпка по стъпка. Може би тя ще премине към някой друг. Сигурна съм, че има и други хора в живота си, които може да дразни и измъчва.
Брайсън се засмя.
– Предполагам, че си права.
– Или можеш да и се обадиш отново. Направи това, което трябва да направиш. Не ме оставяй да ти преча.
– Не ми пречиш, бейби. – Брайсън се изправи и отиде при нея.
Обгърна я със силните си ръце.
Тя моментално изпита облекчение. Може би той наистина е имал предвид всички неща, които е казал, помисли си Скарлет.
И те нарече бебе. Това е нещо, което се казва на човек, с когото имаш връзка, без съмнение.
– Добре ли си, все пак? Моля те, кажи ми, ако не си – каза тя, когато той я целуна по челото и се отдръпна с усмивка, гледайки я.
– По-добре от добре съм – отговори той. – А сега да приключим с яденето. Отказвам да позволя на тази луда мадама да съсипе остатъка от нощта ни.
Седнаха да се хранят и когато телефонът издаде отчетливия звук на оставено на него съобщение, двамата се престориха, че не го чуват.