Питър В. Брет – Големият пазар ЧАСТ 4

* * *

Арлен погледна тъжно към коленичилия в мръсотията Абан. Знаеше, че загубата на лицето наранява приятеля му по-силно, отколкото камшикът на дама би могъл да го нарани. Арлен се възхищаваше на много неща в красианския народ, но отношението им към жените и кхафитите не беше сред тях. Никой не заслужаваше такъв срам.
Той нарочно отвърна поглед, докато Абан дърпаше патерицата си, за да се изправи на крака, и се взираше внимателно в една количка с дрънкулки, които не го интересуваха. Когато Абан се оправи и изтупа праха си, Арлен поведе Бегача на зората, сякаш току-що бе пристигнал.
– Пар’чин! – Абан извика, сякаш току-що бе забелязал самия Арлен. – Радвам се да те видя, сине на Джеф! От натоварения кон, който водиш, разбирам, че пътуването ти е било успешно?
Арлен извади ваза от Дравази и я подаде на Аббан, за да я разгледа. Както винаги, на лицето на Абан се изписа погнуса, още преди да е разгледал предмета. Той напомни на Арлен за стария Хог, собственик на универсалния магазин в Тибетс Брук, където беше израснал. Никога не даваше на продавача да разбере, че се интересува от него, докато не приключи пазарлъкът.
– Жалко, надявах се на нещо по-добро – каза Абан, макар че вазата беше по-красива от всички, които Арлен беше виждал в павилиона на Абан. – Съмнявам се, че ще се продаде за много.
-Спести ми демоничните глупости поне веднъж – изсумтя Арлен. – Едва не се изпокарах заради тези парчета и ако не платиш добра монета за тях, ще ги взема другаде.
– Ти ме рани, сине на Джеф! – Извика Абан. – Аз, който ти дадох самите карти и инструкции, които те доведоха до съкровището на първо място!
– Мястото беше пълно със странни демони – каза Арлен. – Това вдига цената.
– Странни демони? – Попита Абан.
Арлен кимна.
– Бяха снажни и оранжеви като скалата – каза той – не по-големи от куче, но имаше стотици.
Абан кимна.
– Глинени демони – каза той. – Баха кад’Еверам е заразен с тях.
– Нощите да те вземат, ти знаеше?! – Извика Арлен. – Знаеше и ме изпрати там неподготвен?
– Не съм ти казал за глинените демони? – Попита Абан.
– Не, ти съзаклятнически добре не си го направил! – Изкрещя Арлен. – Аз дори не разполагах с подходящи защити срещу тях!
Абан пребледня.
– Какво имаш предвид, че не си имал защити срещу тях, Пар’чине? – Каза той. – Всяко глупаво дете знае за глинените демони.
– Ако си роден в разкъсваща пустиня, може би! – Изръмжа Арлен. – Същото ми казаха и в ядрото на херцогските мини, след като едва не бях изкормен от глутница снежни демони. Трябва да отнеса целия този товар на север, във Райзън, само за да ви ядосам!“
– О, няма нужда от това, Пар’чине! – Обади се един глас. Арлен вдигна очи и видя един дал’шарум, който се клатушкаше по улицата към тях. Той не познаваше човека, но не беше изненада, че той го познаваше. Повечето дал’шаруми поне бяха чували за Пар’чина, ако не го бяха срещали директно.
Само по себе си „чин“ означаваше „външен човек“, но на практика беше обида, синоним на „страхливец“ и „слабак“. Това беше титла, по-ниска дори от кхафит. „Пар’чин“ обаче означаваше „смел аутсайдер“ и това беше изключителна титла, която принадлежеше само на Арлен, единствения външен, който някога е научил езика на пустинното копие и е застанал до дал’Шарум в алагай’шарак.
– Позволете ми да се представя – каза непознатият на красиански и стисна предмишниците на Арлен в поздрав на воин. Той не говореше северния език, както го правеше Абан, но за разлика от повечето други пратеници Арлен владееше свободно красианския език. – Аз съм Амит асу Самере ам’Раджит ам’Маджах – каза мъжът. – Кажи ми как този жалък кхафит те е подвел и аз ще подобря всичко, което той предложи.
Абан сграбчи ръката на Арлен.
– Кажи му, че си откраднал керамика от свещената земя, Пар’чине – каза той на северния език – и двамата ще бъдем набити на кол пред градските порти, когато падне нощта.
– Кхафит! – Изръмжа Амит. – Върхът на грубостта е да говориш на някакъв варварски език в присъствието на хора!
– Хиляди извинения, благородни Дал’Шарум – каза Абан, поклони се ниско и отстъпи назад, за да не може другият мъж да го спъне отново.
– Не искаш да се занимаваш с такива като този получовек, който яде прасета – каза Амит на Арлен. – Ти си стоял в нощта! Да се занимаваш с кхафити е под твоето достойнство. Но и аз като теб имам демонска сукървица по ръцете си. Дванайсет пъти помогнах да видя слънцето, преди да загубя крака си!
– Ах – промърмори Абан на езика на Арлен – последния път, когато го чух да разказва, бяха само половин дузина. Сигурно все още добавя към бройката си.
– Ех, какво беше това, кхафит? – Попита Амит, без да разбира, но знаейки, че е вероятно обида.
– Нищо, почитаеми дал’Шарум – каза Абан и се поклони самодоволно.
Амит удари лицето на Абан.
– Казах ти и преди, че се държиш грубо с това дивашко ръмжене! – Излая той. – Извини се на Пар’чин!
На Арлен му беше писнало. Той тупна с копието си, заобикаляйки ядосано търговеца.
– Искаш от един човек да се извини, че ми говори на собствения ми език?! – Изръмжа той и бутна Амит толкова силно, че той падна на земята. За миг очите на търговеца се втвърдиха и той сграбчи копието си, готов да скочи в атака, но погледът му се стрелна към силните крака на Арлен, а после към собствения му пън и по-добре помисли. Той наведе глава.
– Извинявам се, Пар’чине – отхапа думите, сякаш всяка от тях имаше неприятен вкус. – Не исках да те обидя.
Кастовата система беше в двете посоки. Амит беше поздравил Арлен като колега воин, а воините имаха свой собствен ред: от силния до слабия. Клепачът му поставяше Амит в самото дъно на този ред. За един силен воин той беше само едно стъпало над самия кхафит. Не беше чудно, че Амит беше избрал да направи пазара свой дом.
Арлен насочи копието си към Амит.
– Помисли си два пъти, преди отново да обидиш родината ми – каза той, като запази ниския си глас със заплаха – или следващия път прахът на улицата ще бъде напоен с кръв.
Разбира се, той нямаше предвид нищо подобно, но Амит не трябваше да знае това. Дал’Шарум изискваше да покажеш сила, ако искаше да те уважава.
Абан хвана Арлен под ръка и забърза към павилиона си, преди инцидентът да е имал възможност да се разрасне още повече.
– Хах! – Извика той, когато бяха вътре и тежкият капак на палатката се затвори зад тях. – Амит ще ме накара да страдам цял месец, че съм видял това, но ще си заслужава всяка обида и удар.
– Не би трябвало да търпиш такова отношение – каза Арлен за някакъв хиляден път. – Не е редно.
Но Абан му махна с ръка.
– Правилно или не, това е начинът на нещата, Пар’чине“ – каза Абан. – Може би във вашата земя се отнасят към моя род по различен начин, но в Пустинното копие можеш да помолиш слънцето да не грее толкова силно.
В шатрата на Абан беше хладно и жените му веднага дойдоха, взеха прашната връхна дреха на Арлен и ботушите му, като му дадоха чиста дреха, върху която да седне. Те натрупаха възглавници за мъжете и донесоха стомни с вода и купи с плодове и месо, заедно с парещи чаши чай. Когато се освежиха, Абан извади малка бутилка и две малки глинени чашки.
– Ела, Пар’чине, пий с мен – каза той. – Нека успокоим нервите си и да започнем срещата си отначало. – Арлен погледна съмнително малката чашка, после сви рамене и отпи глътка.
След миг я изплю обратно и трескаво посегна към каната с вода. Абан се засмя и ритна с крака.
– Опитваш се да ме отровиш? – Поиска да знае Арлен, но гневът му се разсея, когато Абан вдигна собствената си чаша и я пресуши.
– Какво, по ядрото, е тази гнусна отвара? – Попита той.
– Кузи – каза Абан. – Произвежда се от дестилирано ферментирало зърно и канела. Еверам, Пар’чине, колко бъчви с нея си пренесъл през пустинята, без да я опиташ?
– Аз не пия от стоката ми – каза Арлен. – А и за счетоводната книга, вкусът ѝ прилича повече на плюнката на огнен демон, отколкото на канела.
– Може да се използва два пъти като масло за лампи – съгласи се Абан и се усмихна. Той напълни отново чашата на Арлен и му я подаде. – Най-добре е да изпиеш първата бързо – посъветва той, пълнейки собствената си чаша – но до третата ще усещаш само канелата.
Арлен хвърли обратно чашата и едва не се задави. Гърлото му пламна, сякаш току-що беше пил вряла вода.
– Това е сънотворна напитка – задави се той, но позволи на Абан да напълни отново чашата му.
– Дамаджите са съгласни с теб, Пар’чине – каза Абан. – Кузи е незаконно според евейското законодателство, но на нас, кхафитите, ни е позволено да го правим, за да го продаваме на чин.
– А ти запазваш малко за себе си – каза Арлен.
Абан се ухили.
– Тук върша повече работа с кузи, отколкото в зелените земи, Пар’чине – каза той. – Нужна е само малка бутилка, за да се замае главата дори на едър мъж, така че лесно се внася контрабандно под носа на дамите. Кхафитите го пият на касетки, а дал’Шарум го внасят в Лабиринта, за да им дава смелост през нощта. Дори няколко дами са развили вкуса му.
– Не мислиш ли, че това ще ти струва скъпо в следващия живот, като продаваш забранена напитка на духовници? – Попита Арлен, прецеждайки още една чаша. Вече му се пиеше по-лесно.
– Ако вярвах в такива глупости, щях да го направя, Пар’чине – каза Абан – така че е добре, че не го правя.
Арлен отпи от следващата чаша, а гърлото му вече беше изтръпнало от паренето. Той се наслади на вкуса на канелата и се учуди, че не го беше забелязал преди. Имаше чувството, че тялото му се носи над бродираните копринени възглавници, на които почиваше. Абан изглеждаше също толкова отпуснат и докато малката бутилка се изпразни, двамата вече се смееха на нищо и се пляскаха по гърба.
– Сега, след като отново сме приятели – каза Абан – можем ли да се върнем към работата?
Арлен кимна и видя как Абан се изправи нестабилно на крака и се запъти към бахаванската керамика, която жените му бяха разтоварили от „Бегача на зората“ и внесли вътре. Разбира се, лицето на Абан веднага се превърна в трениран неутралитет, докато се готвеше да се пазари.
– Повечето от тях не са дравски – каза той.
– Не е имало много в магазина на майстора – излъга Арлен. – Освен това все още трябва да обсъдим липсата ти на откровеност по отношение на опасностите от пътуването, преди да говорим за монети.
– Какво значение има това? – Попита Абан. – Както винаги, ти си излязъл невредим.
– Има значение, защото можеше изобщо да не тръгна, ако знаех, че мястото е заразено с демони, за които нямам подходящи предпазни средства! – Избухна Арлен.
Но Абан само се изсмя и му махна пренебрежително с ръка.
– Каква е причината да те лъжа, сине на Джеф? – Попита той. – Ти си Пар’чин, смелчагата, който се осмелява да отиде навсякъде! Ако ти бях казал за глинените демони, това само щеше да засили решимостта ти да видиш мястото и да им плюеш в очите!
– Ласкателството няма да те измъкне оттук, Абан – каза Арлен, макар че комплиментът малко стопли куцукащия му ум. – Ще трябва да се справиш по-добре.
– Какво ще ме накара да го направя Пар’чинът? – Попита Абан.
– Искам гримоар за защита от глинени демони – каза Арлен.
– Готово – каза Абан – и то безплатно. Моят подарък за теб, приятелю. – Арлен повдигна вежди. Стражите бяха ценна стока, а Абан не беше човек, който да дава подаръци наготово.
– Наречи го инвестиция – каза Абан. – Дори обикновената бахаванска керамика има стойност. Малък намек за опасност, който да накара купувача да почувства, че получава нещо рядко. Той погледна Арлен. – Има ли още в селото? – Попита той.
Арлен кимна.
– Ами – каза Абан – няма да има полза да те убият, преди да успееш да я изнесеш от там.
– Достатъчно справедливо – каза Арлен. – Но все пак как можеш просто да предложиш нещо такова? Не е ли забранено дори да се докосваш до книгите за защита?
Абан се ухили.
– Почти всичко е забранено за един кхафит, Пар’чине. Но да, дамите смятат опазването за свещена задача и пазят строго това изкуство.
– Но можеш да ми дадеш защита от глинени демони – каза Арлен.
– Точно изпод носа на дама! – Абан се засмя, като щракна с пръсти под носа на Арлен. Арлен се спъна пиянски, падна обратно върху купчината възглавници и двамата отново се засмяха.
– Как? – Настоя Арлен.
– Ах, приятелю – размаха Абан назидателно пръст на Арлен – искаш от мен да издам твърде много от моята търговска тайна.
– Демонска работа – каза Арлен. – Картата ти до Баха се разминаваше с повече от един ден. Ако трябва да доверя живота си на тези карти и защити, които ми даваш, искам да знам, че информацията е добра
Абан го погледна за дълъг миг, после сви рамене и седна до Арлен. Той щракна с пръсти и една от жените му в черно донесе още една бутилка кузи. Тя коленичи, за да напълни чашите им, след което се поклони ниско и ги остави. Те чукнаха чашите и пиха.
Абан се наведе близо до нео.
– Ще ти кажа това, Пар’чине – каза той – не защото си ми ценен клиент, а защото си ми истински приятел. Пар’чин никога не се е отнасял към този нисък кхафит като към човек.
Арлен се изсмя и напълни отново чашите им.
– Ти си човек – каза той.
Абан склони глава в знак на благодарност и отново се наведе близо до него.
– Това е моят племенник, Джамере – довери той. – Баща му беше дал’Шарум, но почина, докато момчето беше още в пелени. Семейството на бащата не разполагаше с голямо богатство, затова сестра ми се върна в моя павилион и отгледа момчето тук, на пазара. Неотдавна той навърши пълнолетие и бе взет да търси житейския си път, но е мършав и майсторите на дал’шарум не бяха впечатлени от него. Остроумието му обаче впечатли дама и той беше взет за акъла на дама.
– Той беше един от не’дама на пазара днес? – Попита Арлен и Абан кимна.
– Джеймър може и да е обучаващ се духовник – каза Абан – но момчето е напълно покварено и има дори по-малко вяра от мен. Той с радост ще копира или открадне всеки свитък в храма, ако му кажа, че има купувач и си поделим печалбата.
– Всеки свитък? – Попита Арлен.
– Всичко! – Похвали се Абан, като отново щракна с пръсти. – Защо, той може да открадне дори картите на изгубения град Анох Слънце!
Арлен усети как сърцето му спира. Анох Слънце беше древното седалище на властта на Каджи, човекът, когото красианците почитаха като първия Избавител. Три хиляди години по-рано, плюс-минус няколко века, Каджи бе завладял познатия свят – пустинята и зелените земи отвъд нея, и бе обединил цялото човечество във война срещу ядроните. Използвайки магически оръжия, те избиха толкова много демони, че в продължение на векове се смяташе, че са победили, че ядроните са изчезнали и че нощта е свободна.
Но това била мимолетна победа във великия план, както вече всички знаели. Демоните се бяха оттеглили в Ядрото, където никой не можеше да ги последва, и чакаха. Чакаха враговете им да остареят и да умрат. И техните деца. И децата на техните деца. Безсмъртни, коренните жители бяха чакали, докато повърхността на света почти бе забравила за тяхното съществуване. Докато демоните не се превърнаха в мит, а древните символи на силата, които човекът използваше срещу тях, бяха забравени части от фолклора.
Те бяха чакали. И се размножаваха. И когато се завърнаха, си върнаха всичко, което бяха изгубили, и още повече.
Основните защитни знаци за забрана и защита бяха открити навреме, за да спасят няколко огнища на човечеството, но древните бойни знаци на Каджи, знаци, които можеха да направят смъртно оръжие достатъчно мощно, за да се впие в демонична плът, бяха изгубени. Арлен бе прекарал години в търсене на следи от тях в руините, но все още не бе открил и следа от доказателство, че те наистина са съществували, още по-малко пък самите защити.
Но ако ги имаше някъде, то те бяха в Анок Слънце. Когато красианците се молеха, те коленичеха на северозапад, където се предполагаше, че се намира градът. Арлен бе търсил изгубения град два пъти преди това, но в тази посока имаше хиляди квадратни мили пустиня и търсенията му бяха като търсене на определено зърно в пясъчна буря.
– Набави ми картата на Анох Слънце – каза Арлен – и можеш да си вземеш партидата бахаванска керамика на безценица. Аз дори ще се върна с каруца за още един товар, за моя сметка.
Очите на Абан се разшириха от шок, после той се засмя и поклати глава.
– Сигурно знаеш, че се шегувам, Пар’чине – каза той. – Изгубеният град Каджи е мит.
– Не е – каза Арлен. – Чел съм за него в историите в библиотеката на херцога във Мливъри. Градът съществува, или е съществувал някога.
Очите на Абан се свиха.
– Да предположим, че си прав и мога да те снабдя с това – каза той. – Свещеният град е свещен. Ако дамата някога научи, че си ходил там, животът и на двама ни ще бъде загубен.
– С какво това се различава от Баха кад’Еверам? – Попита Арлен. – Не каза ли, че разграбването на руините за керамика ще означава и за двама ни смъртна присъда, ако ни хванат?
– Разликата е като между деня и нощта, Пар’чине – каза Абан. – Баха е нищо, едно камилско село, пълно с кхафити. Дал’Шарум танцуваха там алагай’шарак, за да освещават гробовете на бахавците само от задължение към евейския закон, за да дадат на жителите му шанс да се преродят в по-висша каста. Освен това във всеки дворец в Красия има дравска керамика. Единственото, което ще бъде забелязано от нетърпеливите купувачи, са няколко нови парчета, добавени на пазара.
– Анох Слънце – на другия хълм, е най-святото място на света – каза Абан. – Ако ти, брадичка, го оскверниш, всеки мъж, жена и дете в Красия ще плаче за главата ти. А всички артефакти, с които се върнеш, ще предизвикат много въпроси.
– Никога не бих осквернил нищо! – Каза Арлен. – Изучавал съм древния свят през целия си живот. Бих се отнесъл към находката с повече почит от всеки друг.
– Самото стъпване там би било оскверняване, Пар’чине – каза Абан.
– Демонична глупост – изпъшка Арлен. – Никой не е ходил там от хиляди години, време, когато империята на Каджи се е простирала над земите на моя народ, както и над вашите. Имам същото право да отида там като всеки друг.
– Може и да е така, Пар’чине – каза Абан – но в Красия ще намериш малцина, които ще се съгласят с теб.
– Не ме интересува – каза Арлен и погледна Абан в очите. – Или ще ми донесеш тази карта, или ще отнеса дравската керамика на север и ще започна да продавам стоките на северните си контакти на други търговци на пазара.
Известно време Абан го гледаше в гръб и Арлен почти чу как топчетата на кхафтана щракат в главата му, докато той изчисляваше загубата на бизнеса на Арлен. Малко бяха пратениците, които искаха да се изправят пред опасностите на Красианската пустиня и нейните хора. Арлен идваше в Пустинното копие три пъти по-често от другите пратеници и говореше достатъчно добре красиански език, за да пренесе бизнеса си другаде.
– Добре, Пар’чине – каза накрая Абан – но ако се върне върху теб, нека си го носиш на главата. Няма да търгувам със сунитски артефакти.
Това изненада Арлен, който знаеше, че Абан не се отказва от всяка възможност за печалба.
Глупак е човек, който знае по-добре, но въпреки това прави нещо – казваше гласът на баща му.
Арлен изтласка мисълта настрана. Зовът на изгубения град беше твърде голям и си заслужаваше всеки риск.
– Никога няма да кажа и дума за това – обеща той.
– Тази вечер ще предам съобщение на племенника си – каза Абан. – Има един по-малък дама, който всяка вечер идва при мен за кузи и в замяна носи съобщения на момчето. Утре ще ни отговори и ще ни каже колко време ще отнеме копирането на текстовете, от които се нуждаем, и къде и кога да се срещнем с него, за да направим размяната. Ще трябва да дойдеш с мен за това, Пар’чине. Няма да пренеса през палатката си картата на Анох Слънце.
Арлен кимна.
– Всичко, от което имаш нужда, приятелю – каза той.
– Надявам се, че искаш да кажеш това, Пар’чине – каза Абан.

* * *

– Ще трябва да носим това – каза Абан, като държеше черните дрехи дал’шарум. Арлен го погледна изненадано. Въпреки че понякога се сражаваше в Лабиринта редом с дал’шарум, на Арлен не му беше позволено да носи черни дрехи, а на Абан…
– Какво ще се случи, ако ни хванат с тези дрехи? – Попита той.
Абан отпи кузи право от бутилката и я подаде на Арлен.
– Най-добре да не се занимаваме с такива неща – каза той. – Ще извършим размяната през нощта, а одеждите би трябвало да ни скрият добре в тъмнината. Дори и да ни видят, нощните воали ще добавят известна доза прикритост, стига да избягаме от всеки, който ни види.
Арлен погледна съмнително куция крак на Абан, но не го спомена.
– Ще излизаме през нощта? – Попита той. – Това не е ли забранено от евейското законодателство?
– А какво от това, че сделката е породена от Ни, не е ли, Пар’чине? – Абан се изцепи, грабна бутилката с кузи и отново отпи. – Градът е добре охраняван. По улиците на Красия не се е появявал демон, откакто се помним.
Арлен сви рамене.
– За мен няма значение – каза той.
– Разбира се, че не – промълви Абан и отново дръпна кузи. – Пар’чинът не се страхува от нищо.
Те изчакаха слънцето да залезе и след това се вмъкнаха в черните воински одежди. Арлен се любуваше не на себе си в едно от многото огледала на Абан и с изненада видя, че с малко грим около очите и спуснат нощен воал изглежда точно като всеки друг красиански воин, макар и с няколко сантиметра по-нисък.
От друга страна, Абан не издържаше на внимателен поглед. Беше висок като воин, но без патерицата си се опираше силно на копието си, а обемът, опъващ одеждите около средата му, най-много не приличаше на стройната форма на воин.
Беше съвсем тъмно, когато отвориха капака на палатката и погледнаха навън. В далечината Арлен чуваше сигналните рогове на дал’шарум и докладите на артилерията им и копнееше да се бие редом с тях.
Всичко е по-безопасно от това – каза гласът в главата му и поне веднъж Арлен се съгласи. Алагай’шарак беше красива лудост, но без старите бойни защити все пак беше лудост. Но пътят на севера, криещ се всяка нощ зад стражите, не беше по-здравословен. Единият път убиваше телата на мъжете, а другият – душите им. Светът се нуждаеше от трети избор, но само старите стражи можеха да им го дадат.
Те пътуваха с малка камилска каруца към целта си. Краката на камилата, както и колелата на каруцата, бяха обвити с възглавници от кожа за тишина и шепнеха по прашните улици от пясъчник. Не смееха да светят, докато прекосяваха града, но звездите в пустинята бяха ярки, а проблясването на защитите в Лабиринта беше като светкавица, която осветяваше всичко за миг на произволни интервали.
– Срещаме се с Джамере в Шарик Хора, храма на Костите на героите – каза Абан. – Той не може да се отдалечи от килиите на аклиите.
Арлен издържа на моментното чувство за вина. Мамещата Шарик Хора беше едновременно храм и гробище, цялата структура беше изградена от дал’шарум, които бяха загинали в алагай’шарак. Разтворът беше смесен с тяхната кръв. Костите и кожата им съставляваха мебелите. Стотици хиляди, а може би и милиони воини бяха дали живота си за идеалите му, а телата им – за стените и куполовидния таван.
В Красия нямаше по-свято място от Шарик Хора, а ето че той се промъкваше през нощта, за да краде от стените му. Като Баха кад’Еверам. Като Анок Слънце.
Това ли е всичко, което съм? Арлен се зачуди на себе си. Грабител на гробове? Човек без чест?
Почти помоли Абан да се върне назад. Но после си помисли за огромния храм и за това, че дал Шарум вече не можеха да запълнят дори местата заради безкрайната си война на изтощение. И всичко това, защото група свещени мъже трупаха знания. Тендерите в северната част на страната бяха почти същите и Арлен никога не се поколеба да пренебрегне правилата им.
Те са само копия, казваше си той. Влиза в ролята на крадци, просто ги принуждава да споделят.
Все пак ентусиазмът е правилен – казваше баща му в главата му.
Оставиха каруцата в една алея на две пресечки и изминаха останалата част от пътя пеша. Улиците бяха напълно безлюдни. Когато наближиха храма, Абан завърза ярка кърпа за края на копието си и я размаха напред-назад. След миг подобна кърпа се размаха и от прозореца на втория етаж.
– Натам, бързо – каза Абан и хукна към прозореца толкова бързо, колкото му позволяваше куцият крак. – Ако хванат Джамере от килията му… – Той остави мисълта недовършена, но Арлен лесно можеше да си представи останалото.
Когато притиснаха гръб до стената на храма, от прозореца се спусна тънко копринено въже. Момчето, което се спусна по него, може и да беше кльощаво, но се движеше с плавната грация на воин. Дама бяха майстори на жестокото красианско изкуство за борба без оръжие, известно като шарусахк. Арлен беше изучавал това изкуство при най-великите му учители сред дал’шарумите, но макар че то беше само част от цялостната подготовка на воина, дамите бяха посветили живота си на тази практика. Арлен никога не беше виждал някой от тях да се бие – никой не беше достатъчно глупав, за да нападне дама – но виждаше как се движат, винаги в перфектно равновесие и съзнание. Той не се съмняваше, че са майстори в убиването на хора.
– Имам само миг, чичо – каза момчето и пъхна в ръцете на Абан кожена чанта. – Мисля, че някой ме чу. Трябва да се върна, преди да ме видят, или да извършат преброяване на бидоните.
Абан извади торбичка, в която силно звънтяха монети, но момчето вдигна ръка.
– По-късно – каза той. – Не искам да е с мен, ако ме хванат.
– Черното сърце на Ни – промълви Абан. – Приготви се да бягаш – каза той на Арлен и му подаде чантата.
– Ще дам парите на майка ти – каза Абан на Джамере.
– Не смей! – Изсъска момчето. – Вещицата ще ги открадне. Аз ще дойда за тях по-късно и най-добре ги пази!
Той отиде и се хвана за въжето, но преди да започне да се катери, в прозореца горе цъфна трептяща светлина и се чу вик, когато въжето беше забелязано.
– Бягай! – Абан прошепна рязко, като използваше копието, за да подскача с впечатляваща скорост. Арлен го последва, а когато един облечен в бяло дама изпъна лампата през прозореца и ги забеляза, момчето се втурна след него, мърморейки красиански проклятия твърде бързо, за да може Арлен да го последва.
– Ти си там! Спри! – Извика духовникът. От прозорците на храма започнаха да цъфтят светлини и дамата скочи от прозореца, пренебрегвайки напълно въжето. Той се удари в пясъчника на улицата с търкаляне, насочвайки се право към тях, дори когато изчерпваше инерцията на падането. След миг се изправи на крака и се втурна след тях.
– Спрете и се изправете пред правосъдието на Еверам! – Изкрещя той.
Но и тримата знаеха, че „правосъдието на Еверам“ означава само бърза смърт, и мъдро побягнаха, завивайки зад ъгъла и прекъсвайки за миг видимостта на духовника.
Абан ги забавяше, подтичвайки, докато се клатушкаше на копието си. Изведнъж се препъна, падна на колене и изпусна копието си. Той погледна Арлен с безумни очи.
– Не ме оставяй! – Умоляваше той.
– Не бъди идиот – изсумтя Арлен, хвана го за ръката и издърпа дебелия търговец нагоре.
– Вкарай Абан в каруцата – каза Арлен на Джамере. – Аз ще забавя дамата.
– Не, аз ще го направя – каза Джамере. – Мога…
– Внимавай за по-възрастните, момче – каза Арлен, шокиран да чуе една от фразите на баща си да минава през собствените му устни. Той хвана момчето за ръката и го запрати към Абан. Момчето го погледна, сякаш беше лудо, но Арлен го погледна, а то кимна и се прибра под ръката на Абан.
Арлен се плъзна в сянка, черните му дрехи го правеха невидим в нощта, и преметна чантата през рамо. Ако някой беше хванат с доказателствата, нека това да е той.
Направо си се оправил сега – отбеляза гласът в главата му.
Дама се появи зад ъгъла на бегом, но все пак беше готов за засадата на Арлен, като се измъкна плавно под кръговия ритник, който щеше да промуши слънчевия му сплит. Дама се претърколи, после внезапно се изправи и скованите му пръсти удариха Арлен в китката.
Ръката на Арлен изтръпна и копието му се откъсна от безчувствените му пръсти, когато дамата падна ниско и се завъртя, за да преметне краката му. Арлен се хвърли назад, падайки, докато успее да се изправи на крака. Дамата се втурна към него, облечен в бяло призрак на смъртта.
Двамата се срещнаха равностойно и си размениха яростни удари. През първите няколко мига Арлен си мислеше, че има шанс, но бързо стана ясно, че дамата само му взема мярка. Той се извъртя рязко от един от ритниците на Арлен и се върна назад, за да нанесе силен удар в гърлото на Арлен.
Това не беше като да му избиеш въздуха от главата, което Арлен беше преживявал много пъти. Това беше все едно вятърът да е хванат в капан в него, да му е отрязан пътят за излизане и попълване на запасите. Той се задави, замая се, а дамата се обърна почти лениво с ритника в стомаха му, който с взрив на агония принуди дишането да се върне от повредената му дихателна тръба и го прати по гръб на улицата.
Арлен чуваше как други дами се приближават откъм Шарик Хора и виждаше трептенето на лампите им. Той се мъчеше да се изправи, докато дамите се приближаваха студено към него.
– Кои бяха съучастниците ти, служителю на Ни? – Попита дамата. – Кажи ми имената на куция и на момчето и ще те даря с бърза смърт.
Арлен се напрегна, за да атакува отново, а дамата се засмя.
– Твоят шарушак е жалък, глупако. Ти само удължаваш болката си.
Арлен знаеше, че мъжът е прав, че той е по-добрият боец. Но битката беше нещо повече от съвършенство в изкуството. Битката означаваше да направиш всичко, което е необходимо, за да победиш.
Той грабна шепа пясък от улицата и го хвърли в очите на дама, ритайки силно коляното му, дори когато духовникът извика и се хвана за лицето. Чу се задоволително пращене и дама падна с писъци на земята.
Арлен се изправи на крака и се затича след Абан и момчето. Двамата вече бяха на каруцата и Арлен скочи на нея точно когато Абан подкара камилата и тя потегли в галоп.
Зад тях ги преследваха половин дузина духовници, които носеха фенери и се движеха със същата невъзможна грация и скорост.
Абан зашлеви бедната камила с камшик и те бавно започнаха да се отдалечават, докато звярът достигаше скорост, която никой не можеше да достигне. Арлен се осмели да си помисли, че могат да избягат, когато попаднаха в яма на пътя и едното от двете колела на каруцата се счупи. И тримата се свлякоха на земята, а камилата спря, като тежкото животно се мъчеше да си поеме дъх.
– Към бездната с вас двамата – каза Джамере. – Няма да умра за една брадичка и един кхафетан. – Той скочи на крака и се затича към дама.
– Милост, господари! – Извика момчето и падна на колене пред тях. – Аз бях само заложник!
Арлен не спря да се взира.
– Качвай се! – Извика той и запрати Абан към камилата, докато той изваждаше злокобен нож, за да пререже кожените ремъци, които придържаха животното към счупената каруца. В мига, в който то се освободи, той пъхна единия си крак в стремето, сграбчи рогата на седлото и удари камилата силно по хълбока с плоската част на острието си. Животното нададе силен вой и се втурна в бяг, оставяйки виковете на дамата зад себе си.

* * *

– Вземи книгите и тръгвай на разсъмване, Пар’чине – каза Абан. – Напусни града и аз ще подкупя пазачите на портата, за да се закълнат, че те няма от една седмица.
– Ами ти? – Попита Арлен.
– Ще ми е по-добре, ако ти и доказателствата отдавна сте изчезнали – каза Абан. – Джамере ще им каже, че не е могъл да види самоличността ни с поставените нощни завеси, а без доказателства няколко добре поставени подкупа ще отклонят всяко разследване.
Арлен кимна и се поклони.
– Благодаря ти, приятелю – каза той. – Съжалявам, че ви причиних толкова много неприятности.
Абан го потупа по рамото.
– Аз също съжалявам, Пар’чине. Трябваше по-добре да те предупредя за опасностите от Баха Кад’Еверам. Нека наречем сметката уредена. – Двамата си стиснаха ръцете и Арлен се отправи към нощта.
На разсъмване той се върна в общежитието си, като се престори, че се връща от алагай’шарак. Никой не се усъмнил в това и той успял да прибере вещите си и да избяга от Красия, преди повечето от жителите му да напуснат подземния град. Дал’шарумът на портите дори вдигнал копията си към него, когато си тръгвал.
Докато яздеше, той стискаше скъпоценната тръба с картата. Щеше да отиде в Райзън и да се снабди с храна, а след това щеше да намери Анох Слънце.

* * *

На пазара се разнесе съскане, тъй като търговците предупреждаваха за приближаващите дами.
Абан набързо се прибра в палатката си и надникна през тясната пролука в капаците, когато се появи група облечени в черно дал’шарумски воини, които избутваха хората настрани, докато водеха група яростно изглеждащи дами и млад, кльощав акролит. Пръстите на Абан се стегнаха върху платното, докато те маршируваха по улицата и спряха пред павилиона му.
Амит се приближи куцукайки към тях, осакатеният дал’шарум леко наведе глава.
– Дойдохте ли най-после за кхафит? – Попита той един от воините. – Каквото и да си мислите, че е направил, уверявам ви, че това е най-малкото му престъпление…
Дал’Шарум го удари с приклада на копието си по лицето. От устата на търговеца се изсипаха кръв и зъби и той падна в прахта. Опита се да се изправи, но воинът, който го беше ударил, скочи зад него, подложи копието си под брадичката на Амит, а коляното си – в гърба му, като дръпна силно, за да задуши главата на Амит и да я вдигне нагоре, за да погледне към дама и момчето.
– Това ли е той? – Попита момчето водещият дама.
– Да – каза Джамере. – Той каза, че ще убие майка ми, ако не се подчиня.
– Какво?! – Амит изтръпна. – Никога преди не съм те виждал в моя… . ! – Воинът отново дръпна назад копието и думите му бяха прекъснати с хриптене.
– Познаваш ли това? – Попита дама, като вдигна копието, което Абит бе изпуснал на улицата, завързано с ярко-оранжевия плат, с който бе сигнализирал на Джамере. – Смятате ни за глупави? Не е тайна, че носиш женска оранжева кърпа на вещественото си оръжие, инвалиде.
– Дама, виж тук – извика един воин, който водеше камила от павильона на Амит. – Наскоро е била бита и носи кожени подложки на краката си.
Очите на Амит се изцъклиха, макар че беше трудно да се разбере дали от недоверие, или от постоянно задушаващото се копие в гърлото му.
– Това не е моето… ! – Беше единственото, което успя да изкашля.
– Кажи ни кой беше твоят съучастник – поиска дама. Воинът зад гърба на Амит отпусна задушаващото копие, за да може той да отговори.
От гласа на Амит изчезна самодоволното превъзходство, увереността в положението му на този и на онзи свят. Абан слушаше внимателно, наслаждавайки се на жалкото отчаяние в гласа на съперника си, който протестираше срещу невинността си и молеше за живота си.
– Разкъсай черното от него – нареди дамата и Амит изкрещя, когато воините се хванаха за дрехите му и ги разкъсаха, докато осакатеният мъж не легна гол на улицата. Дал’шарумът хвана ръцете му и дръпна назад косата му, за да се увери, че осъществява зрителен контакт с дамата, която беше коленичила пред него.
– Сега ти си кхафит, Амит от род, който не заслужава да се споменава – каза дамата. – За краткия, мъчителен остатък от живота ти знай това, защото когато духът ти напусне този свят, той завинаги ще седи пред портите на рая.
– Не! – Изкрещя Амит. – Това е лъжа!
Дама погледна към воините.
– Конфискувайте всичко ценно в павилиона му – каза той – и го занесете в храма. Използвай жените му, ако искаш, и после ги накарай да бъдат продадени. Всички синове намушкайте с копие. – Амит изрева и се хвърли срещу мъжете, които държаха ръцете му, докато един от воините не го удари с копието си в тила и не го повали безчувствен на земята.
Дамата погледна Амит с отвращение.
– Откарай тази мръсотия в Палатата на вечната скръб – каза той на дал’шарум – за да могат дамаджите да не бързат да свалят кожата от костите му.
Абан пусна капака на палатката и се оттегли в павилиона си, като си наля чаша кузи.
Няколко минути по-късно капакът на палатката се вдигна и отново падна.
– Пар’чинът едва не счупи коляното на Дама Кавере – каза Джамере. – Той иска повече от кузи, за да си го обясни.
Абан кимна, очаквайки същото.
– Ти трябваше доброволно да спреш Кавере, когато се спъна, а не Пар’чин – напомни Абан.
Джамере сви рамене.
– Той ме изпревари – каза той – и не искаше да чуе протест.
– Ами не позволявай това да се повтори – изсумтя Абан. – Пар’чинът е ценен за мен и ще бъда много недоволен, ако го загубя.
– Мислиш ли, че ще намери Анок Слънце? – Попита Джамере.
Абан се засмя.
– Не бъди глупав, момче – каза той. – Тези карти са преписвани и преправяни от три хиляди години и дори да успеят да му посочат правилния път, изгубеният град, ако изобщо съществува, е погребан дълбоко под пясъците. Пар’чин е добродушен глупак, но все пак е глупак.
– Когато се върне, ще бъде ядосан – отбеляза Джамере.
Абан сви рамене.
– Отначало може би – започна той.
– Но после ще размахаш някой друг древен свитък пред лицето му и той ще забрави за всичко това – предположи Джамере, като открадна глътка от бутилката с кузи на Абан, без да се притеснява от чашата.
Абан се усмихна, давайки на момчето различните подкупи, които ще му трябват, когато се върне в Шарик Хора. Той гледаше как Джамере си тръгва със смесица от гордост и дълбоко съжаление.
Момчето наистина можеше да стане нещо, ако не беше орисано да пропилее живота си като дама.

Назад към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!