Глава 3
Спасил я е страхът. Подхранван от заплахата, че ще бъде затворена в собственото си съзнание, тя се измъкна от безкрайния водовъртеж и се върна в настоящето. Когато приливът на звука от миналото се отдръпна от ушите ѝ, тя чу Назарах да казва:
– Може би ще те помоля да се присъединиш отново към моя двор, Джанвиер.
Джанвиер направи съвършен поклон и за миг тя го видя в дрехите на една отминала епоха, чужденец, който умееше да играе политика със същата манипулативна лекота, с която играеше карти. Ръката ѝ се сви в инстинктивно отхвърляне, но в следващия миг той се засмя с онзи ленив, забавен смях и отново беше вампирът, когото познаваше.
– Никога не съм бил добър придворен, ако си спомняш.
– Но пък ти водеше най-интелигентния разговор в стаята. – Прибрал крилата си близо до гърба, ангелът отиде до блестящата махагонова маса в единия ъгъл. – Помагаш на гилдията на ловците.
Ашуини остави Джанвиер да говори, като използва времето да изучи Назарах, чиято сила удари като камшик срещу сетивата ѝ. Камшик, подплатен със счупено стъкло.
– Идеята за целувка събужда любопитството ми. – Джанвиер направи пауза. – Ако позволяшаш – тази ситуация между Антоан и Калан изглежда е в твой интерес.
– Антоан – каза Назарах, а лицето му стана безизразно по начина на истински старите – започна да прекалява със себе си. Той се приближи опасно близо до това да оспори авторитета ми.
– Значи се е променил. – Джанвиер поклати глава. – Онзи Антоан, когото познавах, беше амбициозен, но също така имаше здравословно отношение към собствения си живот.
– Това е жената – Симона. – Ангелът подаде снимката на Ашуини, очите с нечовешки кехлибар се задържаха върху собственото ѝ лице твърде дълго. – Едва навлязла в третия си век, а вече върти Антоан около пръста си.
– Защо не е мъртва? – Попита Ашуини в прав текст.
Ангелите бяха закон сами за себе си. Нямаше съд на земята, който да потърси отговорност от Назарах, ако реши да ликвидира някоя от Изработените. Вампирите избираха господарите си, когато избираха безсмъртието. Ангелът разпери леко крилата си, после ги затвори.
– Изглежда, Антоан я обича.
Ашуини кимна.
– Ако я убиеш, той ще се обърне срещу теб. – И той щеше да умре. Ангелите не бяха известни с добронамереността си.
– След като съм жив от седемстотин години – замисли се Назарах, говорейки за векове, сякаш са само десетилетия – открих, че не ми се иска да загубя един от малкото мъже – като изключим последните му грешки – които всъщност уважавам.
Връщайки снимката на знойната брюнетка, която очевидно караше един много стар вампир да танцува по нейната мелодия, Ашуини се насили да срещне погледа на Назарах – кехлибарът действаше като леща, фокусирайки писъците до пронизваща яснота.
– Как това се връзва с отвличането? – Попита тя, блокирайки кошмара с всичко, което имаше.
– Калан Фокс – каза Назарах – ме заинтригува. Все още не искам да е мъртъв. А Антоан ще убие младото кученце, за да си върне внучката. Вземи Моник и я доведи при мен.
– Искаш да ти предадем заложник, който да използваш срещу Антоан. – Ашуини поклати глава, облекчавайки хладната четка по гръбнака си. – Гилдията не се меси в политически спорове.
– Между ангели – поправи я Назарах. – Това е проблем между един ангел и вампирите под негов контрол.
– Дори и така да е – каза тя, без да може да спре погледа си да се насочи към тези крила от кехлибар и светлина, без да може да разбере как такава красота може да съществува редом с нечовешкия мрак, който обагряше Назарах отвътре – ако искаш Моник, трябва само да поискаш. Калан ще ти я предаде.
Водачът на „Целувката на лисицата“ може и да беше готов да поеме Антоан Бомон, но само много глупав вампир би се изправил срещу един ангел. А Калан Фокс не беше глупав.
– Нямаш нужда от мен.
Назарах ѝ се усмихна неразгадаемо.
– Няма да споменаваш името ми пред Калан. Що се отнася до останалото – гилдията вече се съгласи с условията.
– Не се обиждай – каза тя и се зачуди дали той ще изглежда толкова брутално красив, докато задушава живота на онези, които не му харесват – но трябва да проверя това с шефа си.
– Заповядай, ловецо на гилдията. – Гладко разрешение, никаква милост в тези очи, пълни със смърт.
Отстъпвайки назад, докато не се озова почти в коридора, тя направи обаждането от мобилния си телефон, осъзнавайки, че Джанвиер и Назарах говорят с тихи гласове за отдавна отминали неща, сенките на чиито преживявания притискаха Назарах, но не и Джанвиер. Ангел и вампир. И двамата докоснати от безсмъртието, и двамата завладяващи, но по коренно различни начини.
Назарах беше същество, усъвършенствано от времето, съвършено, смъртоносно и напълно, абсолютно нечовешко.
За разлика от него Джанвиер беше земя и кръв, смъртоносен и малко груб… и все пак някак от този свят.
– Ашуини. – Познатият тон на Сара. – Какъв е проблемът.
Тя изложи заповедите на Назарах.
– Изчистено ли е.
– Да. – Директорът на гилдията въздъхна. – По дяволите, иска ми се да не ни се налагаше да се замесваме в това, което обещава да се превърне в гигантски казус, но няма изход.
– Той си играе.
– Той е ангел – каза Сара и това беше отговор. – И технически Моник е в нарушение на договора си, така че Назарах има право да изпрати всеки и всичко, за да я върне – дори ако може да постигне същата цел с едно телефонно обаждане.
– По дяволите. – Ашуини обичаше да работи по ръбовете, но когато се намесеха ангели, тези ръбове обикновено се врязваха дълбоко в костите, рисувайки тъмночервеното на кръвта на живота.
– Ти ме подкрепяш.
– Винаги. – Непоколебим отговор. – Предадох Кенджи и Баден в готовност – дай сигнал и ще те изведем оттам за по-малко от час.
– Благодаря, Сара.
– Ей, не искам да изгубя основния си източник на живи забавления.
Усмивка, която тя почти можеше да чуе.
– Не е постъпвала нова поръчка за лов. Просто си помислих, че ще искаш да знаеш.
– Ами. – Ашуини затвори с бързо сбогуване, като се чудеше какво ли би казала Сара, ако знаеше с кого точно се сдружава Ашуини в момента. Джанвиер се обърна надясно в този момент – сякаш беше усетил вниманието ѝ.
Отърсвайки се от мисълта, тя се върна обратно, за да се присъедини към вампира и ангела.
– Имаш ли представа къде Калан може да държи Моник?
Очите на ангела се впиха в устните ѝ и тя трябваше да се пребори с желанието да избяга. Защото, макар Назарах да беше мъчително красив, тя имаше ужасяващото усещане, че неговата представа за удоволствие щеше да означава само най-мъчителна болка за нея.
– Не – каза накрая той и погледът му се премести върху нейния. – Но утре вечер той ще бъде в „Дъщерята на рибаря“. – Кехлибарът се озари от сила. – Тази вечер ти ще бъдеш мой гост. – Дори горещината в Атланта не можеше да се пребори с хлада, която нахлу във вените ѝ, студено острие на предупреждение. Безсънна, Ашуини седеше на балкона на апартамента за гости, който Назарах ѝ беше предоставил.
Щеше да предпочете палатка в парка, легло в приют, всичко пред разкоша на дома на ангела – всичко това обагрено от крещящия ужас, който не ѝ позволяваше да заспи.
– Колко мъже и жени според теб е убил Назарах през живота си?
Обикновено тя усещаше нещата само чрез допир, но подобно на господаря си това място беше толкова старо, толкова окървавено от спомена, че отекваше безкрайно в съзнанието ѝ.
– Хиляди – дойде мекият отговор от вампира, облегнат на стената до античния салон, в който седеше тя. – Ангелите, които управляват, не могат да си позволят да бъдат милостиви.
Тя обърна лицето си към нощния бриз.
– И все пак някои хора ги смятат за пратеници на боговете.
– Те са такива, каквито са. Както и аз.
Обърна се и се приближи, за да подпре ръцете си на лъскавите дървени подлакътници на салона.
– Трябва да се нахраня, шер. – Нещо се изкриви в гърдите ѝ, остра, неочаквана болка, но тя я задържа, задържа контрола.
– Предполагам, че нямаш големи проблеми с намирането на храна.
– Мога да доставям удоволствие с хапането си. Има хора, които търсят такива удоволствия. – Вдигна пръст и проследи белега точно над пулса на врата ѝ. – Кой те е белязал. – Тих въпрос, оформен от чист лед.
– Първият ми лов. Бях млада, неопитна. Вампирът се приближи достатъчно, за да разкъса почти гърлото ми. – Това, което не каза, беше, че е позволила на мишената да се приближи толкова близо, позволила си е да усети целувката на смъртта. До онзи момент – когато кръвта ѝ ароматизираше въздуха с богат на желязо парфюм – тя си мислеше, че иска да умре, да заглуши гласовете завинаги. – Той ме научи да ценя живота.
– Ще помоля Назарах за снизхождение – каза Джанвиер след един безкраен миг – ще използвам запасите от кръв, които се съхраняват тук, за неговите вампири.
Чувствата ѝ се втренчиха в нещо, което едва бе видяла, думите не бяха изречени.
– Какво не ми казваш.
– Ангелът иска да те оставя на мира. – Дъхът на Джанвиер я обгърна с интимна ласка. – В противен случай тази кръв вече щеше да е осигурена. Той иска да изляза и да ловувам.
Побиха я тръпки при мисълта какво искаше от нея Назарах.
– Така ще го разгневиш.
– Той ме харесва прекалено много, за да ме убие за такова малко прегрешение. – Въпреки това той не помръдна. – Защо има толкова много сенки в очите ти, Ашуини?
Това я плашеше всеки път, когато използваше името ѝ – сякаш всяко изречение ги свързваше по-здраво на ниво, което не можеше да види.
– Защо в твоите очи има толкова много тайни?
– Живял съм повече от двеста години – каза той, а гласът му беше чувствен като ухаещата на магнолия нощ. – Направил съм много неща, не с всички от които се гордея.
– Някак си това не ме изненадва.
Той не се усмихна, дори не дишаше, все така неподвижен.
– Говори с мен, мой Блейд.
– Не. – Все още не.
– Аз съм много търпелив.
– Ще видим.
Още докато говореше, тя знаеше, че отправя предизвикателство, на което Джанвиер няма да може да устои. Той се наведе толкова близо, че устните им можеха да се докоснат, дъхът му горещо изгаряше, а почти безсмъртното му състояние беше жив фар в очите му.
– Да. Ще го направим.
Влизайки под душа, Ашуини го включи на ледено.
– Ужас.
Либидото ѝ беше достатъчно потиснато от ледения шок, затова тя превключи на супергорещо. Докато кожата ѝ се сгряваше под примамливата топлина, тя предположи, че е трябвало да се замисли сериозно за лудостта на това, което прави, играейки си с вампир, който при целия си чар беше смъртоносен като нож до гърлото. Но от друга страна, повечето от приятелите ѝ вече я смятаха за половин орех, а не за плодова торта.
Защо да ги разочаровам.
Тя се усмихна срещу блъскащия спрей. Правилата и нормите, тънкостите на „обикновения“ живот – беше го опитала през първите деветнайсет години от съществуването си и почти беше платила не само със здравия си разум, но и със самия си живот.
Миг спомен и тя отново се озова в тази бяла стая, а въжетата се впиваха в ръцете ѝ, врязваха се в плътта ѝ. Миризмата на дезинфектант, мекият шум на обувките с гумени подметки… и винаги, винаги – писъците, писъците, които само тя можеше да чуе. По-късно те седяха там и я съдеха, сякаш бяха богове.
– „Лекарствата я поддържат в съзнание.“
– „Сигурни ли сте, че ще остане на тях, след като я освободим?“
– „Тя ще излезе на свобода под гаранция на брат си. А д-р Тадж, както всички знаем, е много уважаван лекар.“
– „Ашуини, чуваш ли ни. Трябва да отговориш на някои въпроси.“
Тя беше отговорила на въпросите им, беше казала това, което знаеше, че искат да чуят. Това беше последният ден, в който се преструваше, че е „нормална“. Така че те я пуснаха, пуснаха я да си върви.
– Никога повече – прошепна тя.
И по дяволите, хората все още я харесваха. Ръката ѝ се сви в юмрук. Не всички. Д-р Тадж искаше само сестрата, която познаваше преди, изгряващата звезда, чийто блясък съвпадаше с неговия.
Кой, по дяволите, се интересуваше от това, че тази звезда умираше парче по парче бавно, докато тя отчаяно се опитваше да се задържи на небето, което никога не беше разбирала.
Топлината я изтръгна от бездната, когато кожата ѝ започна да протестира срещу лечението ѝ. Спря водата с благодарна въздишка и се изтърка с пухкавата кърпа с цвят на праскова, която подхождаше на елегантния интериор на стаята.
Би било нормално да излезе в спалнята с подходящия халат, закачен на задната страна на вратата, но Ашуини беше ловец. А в гилдията параноята беше не само приета, но и насърчавана. Така беше и с нея. Защото, когато излезе – боса, но иначе облечена, с пистолет, скрит в извивката на долната част на гърба ѝ – щеше да открие, че я чака най-опасното същество в Атланта.
– Назарах – каза тя, като спря на вратата на банята. – Това е изненада.
Ангелът излезе на балкона.
– Ела. – Усещайки, че ще е самоубийство да откаже, тя го последва навън в летния въздух, нощта натежа от топлите аромати на цветята, които обграждаха имението. – Джанвиер.
– Познавам добре вкусовете му.
Ръцете на Ашуини се стиснаха за парапета – учтивост за гостите, която тя не очакваше.
– Защо съм тук? – Защо съм.
Назарах опря лакти на парапета, крилете му бяха отпуснати, но не по-малко величествени.
– Поисках те за този лов. Знаеш ли защо.
– Предишната ми работа е била свързана с издирването на жертви на отвличания. – В повечето случаи тези вампири бяха отвлечени от някоя група на омразата, която планираше да извади „греха“ на вампиризма от тях. – Възнамерявах тази вечер да направя някои справки за Моник.
– Остави го. Тя ще остане жива и невредима, докато Калан не получи това, което иска.
– Звучиш много сигурен. – Ангелът се усмихна и това беше усмивка, каквато тя никога не беше виждала – натежала от възрастта, от сенките на смъртта, които се извиваха около сетивата ѝ като остри като бръснач тръни.
– Калан – каза Назарах – не е оцелял в двора ми, като е бил без ум. Той знае, че докато сега Антоан играе политика, най-старият Бомон ще намери начин да го убие, ако навреди на Моник. Докато Антоан е жив, Моник също ще живее.
– Можеш да спреш тази вражда – каза тя, като се съсредоточи върху дишането, върху това да остане жива. – Всичко, което трябва да направиш, е да подкрепиш Антоан или Калан.
– Всеки трябва да се развива. – Хладнокръвно твърдение, в което се усещаха хладните ветрове на времето. – Антоан става прекалено улегнал – може би е време мантията да премине към Калан.
– Мислех, че харесваш Антоан.
– Аз съм ангел – да харесваш някого е само една част от уравнението. – Лицето му се обърна към нея, изражението му беше смъртоносно в самата си неутралност. – Поисках те, защото рани един ангел, който се опита да те вземе преди година…
Назад към част 2 Напред към част 4
