Глава 2
– Само още няколко десетилетия – каза тя и усети как стомахът ѝ се напряга, а пръстите ѝ се свиват. – Тогава ще дойде време нов ловец да те преследва. – Тя очакваше някакъв забавен отговор, но лицето на Джанвиер стана неподвижно, толкова много, много неподвижно.
– Не говори за смъртта си с такава лекота.
– Щом не смятам да подпиша договор, с който да предам сто години от почти безсмъртния си живот – каза тя, едната ѝ ръка остана притисната към него, а другата – в хватката му – смъртта е сигурна.
– Нищо не е сигурно. – Той пусна ръката ѝ, за да дръпне кичурите от разпуснатата ѝ коса, а очите му се стоплиха отвътре. – Но ще обсъдим твоята човечност друг път. Намирам, че съм заинтригуван от идеята за тази Целувка на Лисицата. – Посягайки към задния си джоб, тя извади преносимия джобен компютър, който Рансъм, друг от ловците, работещи в нюйоркската гилдия, ѝ беше подарил за Коледа.
– Това е Калан Фокс. – Тя премина към снимката на високия, силно мускулест блондин. – Според моята информация тази година той е навършил двеста години.
– Познавам това лице. – Намръщи се, сякаш пресяваше пластове памет. – Сега си спомням – запознах се с него в двора на Назарах, когато излежаваше договора си. Другите вампири в съда тогава не го оцениха правилно, смятаха го за бавен.
– И ти. – Пръстите се изкачваха по ръката ѝ, игриви и леки. – Видях почти брутална интелигентност, съчетана с амбиция. Не ме изненадва, че Калан е успял да събере целувка и то на толкова млада възраст. Нали другите вампири в групата гледат на своя основател за лидерство.
– Изглежда така. Смешното е, че в целувката има поне няколко тристагодишни вампири и един, който може би наближава границата от четиристотин години.
– Не всички вампири придобиват сила с възрастта. – Поставяйки единия си крак от външната страна на стола ѝ, той прелисти снимките на другите вампири в целувката. – Погледни ме. Все още съм слаб като бебе.
– Тази реплика работи ли някога. – Тя върна скъпоценната си джаджа, когато той започна да се рови в личните и албуми. Усмихна се рязко.
– Ще се изненадаш колко много жени просто обожават да ме утешават бедния, опустошения. Кое е момчето на тази снимка. – Сърцето ѝ се изкриви. Това момче сега беше мъж, мъж, който отказваше да я види като някой друг, освен като миража, който някога беше била.
– Не е твоя работа.
– Такава болка. – Пръстите на Джанвиер спряха за секунда, преди ръката му да се извие над горната част на ръката ѝ. – Как можеш да дишаш покрай нея, шер?
Защото, когато нямаше друга възможност, умът се научи да компенсира, дори и никога да не може да забрави.
– Искаш ли да знаеш повече за тази операция или не?
– Един ден – каза Джанвиер и се премести, докато топлината му я докосна в агресивна мъжка ласка, – ще узная тайните ти. – Част от нея искаше да се наведе, да го прегърне. Но тази част беше заровена толкова дълбоко, че дори тя не беше сигурна дали някога ще види светлина.
– Тогава ще ти е скучно. – Като избута онази гръд, която я изкушаваше да скочи направо в лудостта, тя скочи от стола.
– Гилдията е била наета от Назарах. – Това предизвика интереса на Джанвиер.
– Ангелите обикновено оставят високопоставените вампири сами да решават враждите си.
– Утре сутринта имам среща с него. – Тя отмести настрани крака, който той беше подпрял на стола си, мускулът на бедрото му се огъна от сила. – Предполагам, че тогава ще разбера мотивите му.
Всички следи от чар напуснаха лицето на Джанвиер, разкривайки почти дивата безмилостност на истинската му същност.
– Няма да отидеш при него сама. – Това беше заповед.
Заинтригувана, Джанвиер никога не използваше сила, когато можеше лесно да убеди, тя сложи едната си ръка на хълбока.
– Познавам неговия представител. – Да тръгнеш на лов на сляпо означаваше да си просиш смъртта. Особено когато ставаше дума за ангел, който вдъхваше толкова ужас, колкото и Назарах. – Аз не съм негов тип.
– Грешиш. Назарах винаги е събирал уникалното и недостижимото. – Отстъпи назад и отиде до гардероба, а гърбът му беше покрит с мускули. – Дай ми малко време да се облека и да се оправя.
– Нямам нужда от бодигард.
– Ако излезеш оттук сама, просто ще те последвам. – Стомана в тези очи от мъх и сенки. – Много по-лесно е да ме вземеш със себе си.
Тя сви рамене.
– Искаш ли да си губиш времето, това си е твоя работа. – Пауза, докато я изучаваше, хладен интелект, който се издигаше над горещия пламък на темперамента.
– Ти възнамеряваше да ме вземеш със себе си през цялото време – каза той накрая. – Сега се опитваш да ме изиграеш. Срам за теб, Ашуини. – Как, по дяволите, той я прочете толкова бързо.
– Гилдията казва, че това е деликатно – призна тя. – Помислих, че фактът, че познаваш играчите, ще осигури приятно некомуникативно влизане в техния свят.
– Значи ще ме използваш. – Издърпвайки бялата тениска, той прикри онова тяло, което пръстите ѝ искаха да погалят, искаха да опознаят, сигурна, че под пръстите ѝ ще бъде само Джанвиер, никакви призраци, никакви ехота, нищо друго освен самият красив, вбесяващ вампир. – Може би ще те помоля за компенсация.
– Половината от хонорара ми. – Справедливото си беше справедливо – щеше да е много по-бързо и по-лесно да стигне до Калан Фокс с Джанвиер до себе си.
– Не ми трябват пари, шер. – Изваждайки един сак, той започна да опакова с почти военна ефективност. – Ако го направя, ще ми дължиш услуга.
– Не и да не те ловя. – Тя поклати глава. – Не мога да ти обещая това. Гилдията ще има значката ми.
Той махна с ръка на думите ѝ с онази малка, злобна усмивка, която сякаш беше запазил само за нея.
– Не, тази услуга ще бъде между Ашуини и Джанвиер, никой друг. Тя ще бъде лична.
Разумното нещо би било да си тръгне, но тя никога не е била привърженик на разумното.
– Договорено. Назарах избяга от Атланта от грациозната стара плантационна къща, която беше преустроена за ангелски обитатели.
– Много южняшко – каза Ашуини, докато лимузината се плъзгаше по пътя. – Трябва да призная, че не е точно това, което очаквах.
Джанвиер изпъна дългите си крака, доколкото можеше.
– Свикнала си с Архангелската кула.
– Трудно е да не съм. Тя доминира над Манхатън. – Кулата на Рафаел, мястото, от което архангелът фактически управляваше Северна Америка, се беше превърнала в символ на Ню Йорк, както и вездесъщата червена ябълка.
– Виждал ли си я някога през нощта. Прилича на светлинен нож, който прорязва небето. – Красота и жестокост се преплитат.
– Веднъж или два пъти – каза Джанвиер. – Никога обаче не съм бил близо до Рафаел. Ти.
Тя поклати глава.
– Чувала съм, че е страшен с.н.о.б. – Вампирът, който ги караше, срещна очите ѝ в огледалото за обратно виждане.
– Това е меко казано. – Джанвиер се наведе напред, а интересът му се разнесе по кожата ѝ.
– Срещнала си архангела.
– Той дойде в Атланта за среща с моя баща преди шест месеца. – Ашуини видя как по кожата на вампира се появяват тръпки.
– Мислех, че знам какво е усещането за сила. Грешах. – Като чу това от вампир, който не беше новороден, Ашуини се зарадва адски много, че си има работа „само“ с ангел от средно ниво.
– Огромни прозорци, които се отварят в нищото – каза тя, уловена отново от вечната елегантност на плантационната къща, когато тя се фокусира. – Лесно е да паднеш от някой от тях.
Джанвиер сложи ръка върху облегалката на седалката.
– Ангелите могат да летят.
– Джанвиер. – Засмя се, пръстите му погалиха косата ѝ, когато той махна ръката си.
– Искаш ли да полетиш. – Тя си помисли за сънищата си, за онова усещане да падаш безкрайно, попаднала във вихъра на кошмара.
– Не. Обичам краката ми да са здраво стъпили на земята.
– Изненадваш ме, шер. Знам колко много обичаш да скачаш от мостове.
– По това време съм прикрепена към бънджи въже.
– А, тогава е много по-безопасно. – Колата спря, преди тя да успее да отвърне на забавния залп, и те излязоха в пищната прегръдка на Атланта.
– Ти би ли? – Попита тя, като го погледна целия с разпуснати маниери и грубо секси до себе си, докато вървяха към входната врата.
– Искам ли да летя? Роден съм в Байу. Един от първите, след като народът ми пристигна в Луизиана. – Той плъзна ръце в джобовете си, а в гласа му звучеше музиката на неговия дом. – В кръвта ми е водата, а не въздухът.
– Родените ловци мразят водата. – Това не беше тайна – не и за толкова опитен вампир като Джанвиер. – Но ти не си от кръвожадните – изтъкна Джанвиер.
– Водата не прикрива миризмата на вампира за теб – ти си следотърсач. Разчиташ на очите си.
– Следотърсачите също мразят водата. – Скръбно изръмжаване, насочено право към него.
– Тя унищожава следите.
– Ей сега – каза той, все така с онзи лек, непринуден глас – заведох те през залива, захарче. Много влажна земя – много следи, които следотърсачът може да проследи.
– В края на този лов по пръстите на краката ми имаше мухъл.
– Сега ми се струва, че завиждам на мухъла – виж какво ми причиняваш. – Дразнещи думи, поглед, който я погали с огън.
– Ако някога ме накараш отново да те ловувам в такава влага – каза тя и усети как стомахът ѝ леко се сви, докато очите му се движеха по нея, собственически по начин, по който нямаха право да го правят – ще те накарам да изядеш проклетата плесен. – Джанвиер все още се смееше, когато изкачиха последните стъпала и откриха, че вратата се държи отворена от малка, сбръчкана жена, която безспорно беше човек.
Дори Ашуини да не беше забелязала безбройните други знаци, които известяваха за нейната смъртност, простият факт беше, че ангелите приемаха кандидати само на възраст между двадесет и пет и четиридесет години. А веднъж направен, вампирът застиваше във времето – с изключение, разбира се, на постепенното шлифоване на красотата, която никой смъртен не би могъл да притежава. Но в лицето на тази жена имаше и друг вид красота, белязана от опита на един пълноценен живот. Живот, който все още се живее по този начин, помисли си Ашуини, докато гледаше как тези яркосини очи приемат Джанвиер с определен блясък на женска признателност – такъв, който не помръкна, когато тя ги покани вътре.
– Господарят ви чака в дневната зона.
– Ще ни покажеш ли пътя, скъпа. – Жената се ухили.
– Разбира се. Моля, последвайте ме. – Докато вървяха зад възрастната жена, Ашуини побутна Джанвиер с лакът. – Нямаш ли срам?
– Нямям.
Миг по-късно ги преведоха през врати, достатъчно големи, за да поберат крилата на ангел. Слугинята се отдалечи с шепот, след като ги пусна вътре, и макар че ловджийските сетива на Ашуини никога не биха ѝ позволили да пренебрегне излизането на жената, то заемаше само много малка част от съзнанието ѝ. Защото Назарах ги чакаше.
А ако той беше само ангел от средно ниво, тогава тя беше адски благодарна, че никога не е била и вероятно никога нямаше да бъде в присъствието на архангел.
Атлантският ангел беше висок колкото Джанвиер, с блестяща черна кожа и очи с такъв директен, пронизващ кехлибар, че сякаш светеха отвътре. Тази светлинна илюзия беше сила, разбира се, силата на един безсмъртен.
Невероятната му сила лежеше като трептящ филм в очите му, по кожата му и най-величествено – по крилете му.
– Харесваш крилата ми – каза ангелът, а гласът му беше дълбок и съдържаше хиляди гласове, които тя се опитваше да не чува, опитваше се да не познава.
– Невъзможно е да е иначе. – Тя държеше тези призрачни гласове настрана с воля, усъвършенствана от цял живот борба за здравия си разум.
– Те са отвъд красотата. – С цвят на нажежен кехлибар, крилата на Назарах бяха не само уникални, но и толкова изящно оформени, всяко перо толкова съвършено, че умът ѝ трудно приемаше, че съществуват.
Когато летеше, мислеше си тя, щеше да прилича на ослепително парче от слънцето. Назарах ѝ се усмихна леко и може би в него имаше топлина, но не беше нищо човешко, нищо смъртно.
– Тъй като е невъзможно да направя нещо друго, освен да те оценя, ловецо на гилдията. – Малките косъмчета отзад на врата ѝ се изправиха в крещящо предупреждение.
– Тук съм, за да си свърша работата, и ще я свърша добре. Ако искаш да си играеш на игрички, аз не съм твоето момиче.
Джанвиер пристъпи напред, преди Назарах да успее да отговори на това със сигурност изключително дръзко изявление.
– Ашблейд – каза той, използвайки прякора, за чието създаване беше отговорен – е добра в това, което прави. Не е толкова добра в това да играе по правилата.
– Значи – Назарах насочи вниманието си към Джанвиер – още не си мъртъв, Кейджън.
– Въпреки всички опити на Аш. – Ангелът се засмя и разтърсващата му сила се разнесе из стаята, пропълзя по кожата ѝ.
Възраст, смърт, екстаз и агония – всичко това беше в този смях, в миналото на Назарах. Той я смазваше, заплашваше да прекъсне дъха ѝ, оставяйки я завинаги в капана на ужасяващия ад, който се опитваше да я завладее още от детството.
Назад към част 1 Напред към част 3
